Лъчезар Бояджиев е роден през 1957 г. в гр. София. Завършва “изкуствознание” в Художествената академия. Той е един от основателите на Института за съвременно изкуство. Негови работи са представяни в Германия, САЩ, Великобритания, Бразилия, Турция, Австрия, Русия, Италия, Южна Корея, Унгари и др.
Това е първата ми среща с Лъчезар Бояджиев. От тогава съм правила още няколко интервюта с него и разговорите винаги са ми били много интересни. Бих могла да кажа, че научих много от Лъчо, защото твърде често някоя отделна мисъл или просто дума, ме провокираха да си изграда интересна теза или концепция.
Лъчезар Бояджиев има явен принос в съвременното българско изкуство – като творец, като своеобразен разпространител на определени концепции, а и като личност, която спомага за формирането на цялостния контекст.
Самото интервю е правено на един от етажите на Съюза на българските художници на ул. “Шипка” № 6.
В една своя статия изкуствоведът Яра Бубнова задава въпроса “Как изкуството Made in Bulgaria се отнася към изкуството Made in the world ?” Ти как би отговорил на този въпрос?
Лъчезар Бояджиев: По същия начин, по който всяка една стока направена тук или там се отнася към всяка една друга стока направена на друго място. Критериите са едни и същи и никой не се интересува от това, че например в България, условията за работа на художника от финансова или техническа гледна точка не са съвсем хубави. Отношението е отношение на форма и на съдържание – ако имаш нещо интересно да кажеш на останалите хора по света, няма никакви проблеми къде точно е “made in” дадено произведение на изкуството. А ако нямаш какво да кажеш, независимо дали живееш и работиш в Ню Йорк, никой няма да се интересува.
Според теб на какво се дължи спорадичният интерес към българското изкуство и защо ние възприемаме своето различие не като предимство, а по-скоро като недостатък или изостаналост?
По начало внимание от страна на международната художествена сцена, като аз говоря само за слоя, който се нарича “съвременно изкуство” или “медийно изкуство”, към определен дефиниран географски регион е възможно да възниква в определени периоди от време, в резултат на някакви извънхудожествени обстоятелства. В частност интересът към Източна Европа като цяло беше особено активен в първите години след 1989 г. по съвсем обясними причини. След това този интерес отпадна като интерес към общото. Това е съвсем закономерно. Интерес може да съществува към отделно взети лица – художници, куратори, критици, мислители, литератури и т.н., които са личности и които са надмогнали ограниченията на мястото, в което живеят и в което работят. Никой, никога и никому не е обещавал и не може да обещае, че ще има някакъв универсален, дълготраен интерес към българското изкуство като такова. Даже е прекалено генерализирано да се каже “българското изкуство”. То се изгражда от отделни художници, които могат да бъдат добри или лоши.,+2007-3.jpg)
В един свой материал ти твърдиш, че Балканите са едновременно врата и ъгъл между Европа и Азия.
Този материал написах през 1992 г. за каталога на третото международно бианале за съвременно изкуство в Истамбул, Турция. Но това, което имах предвид е една по-обща геополитическа и културна ситуираност на този регион в световен мащаб. Това, че в отношенията Изток-Запад на политическо и културно ниво, Балканите могат да бъдат или “врата”, или “ъгъл” е едно нещо. А отношението към отделни художници е друго. Художникът, за да има някакъв шанс за реализация и завоюване на внимание на световната художествена сцена, трябва да отрефлектира тази своя геоситуираност. Сега вече не е толкова актуално, но преди 2-3 години беше особено важно да знаеш кой си или поне за какво се мислиш, че си, да имаш някаква представа за хората, пред които показваш изкуството си и да знаеш те, сами по себе си, за какво се мислят, ако искаш въобще да осъществиш някаква комуникация. Точно след 1989 г., в България нямаше друг човек, по стечение на чисто биографични обстоятелства, освен мен, който да знае толкова много за световната художествена сцена, за изкуството, хора, механизми, по които то функционира, стратегии, по които художниците работят, за да завоюват някакви кариерни успехи. Опитах се да преведа това ми знание в много прости въпроси и изрази: какво трябва да направя, за да надскоча границите на страната, с какво мога да спечеля вниманието на хората (като не става въпрос за професионалистите), как да ги накарам да ме разберат. Аз не се интересувам толкова много от своята идентичност като българин или като Лъчезар Бояджиев, а от живеенето си в този свят. Отговорът, който намерих, бе, че от техническа гледна точка никого не мога да смая – нито имам толкова пари, нито има толкова технически средства около себе си. Затова се концентрирах върху съдържателния аспект – шокиращо съдържание, метафорично поднасяне на изключително важни неща. Тогава, за мен, като възможно най-общ знаменател за хората по света и същевременно свързан с моя културен фон, се яви иконографията на изкуството свързано с християнската религия и най-вече средновековното изкуство. Разбира се, нещата, които правех за период от 1-2 години, бяха богохулни от определена гледна точка, но се надявам, че са били провокативни. При всички случаи, те се оказаха изключително комуникативни, защото успехът ми, доколкото го има, в международен план се дължи именно на този сюжетен кръг. А аз се занимавах с него именно заради този абсурден вакуум на ценности, който същестуваше след 1989 г. в България.
Т. е. ти до голяма степен се чувстваш световен художник.
Вероятно много хора се чувстват световни художници. Въпросът е като как точно се изразява тази “световност”. Това, че се считам световен художник, не смятам, че е особено изключително и оригинално. Освен това, тези ми усещания са подкрепени от една доста солидна биография, така че нямам друг изход освен да се считам за световен художник. А това налага определени отговорности.
През последните години си имал много участия и в чужбина, и в България. Има ли нещо, което да ги обединява, което да създава общ контекст, в който те се ситуират? Разбира се, освен твоето име.
Това са неща, които се дефинират през последните две години. От една страна, по линия на техниката и материала – почти винаги използвам по някакъв начин компютърна техника, което не се дължи на особена вяра в компютрите, а на стечение на обстоятелствата. Загубих ателието си и имам много ограничено физическо пространство за работа – компютъра, електронната поща, Интернет – това са изключително отворени полета за работа, когато човек е притеснен. От гледна точка на съдържанието – тръгнах в една посока на конкретизиране на нещата, с които се занимавам и се старая метафориката, до колкото я има в нещата ми, да бъде изключително прозрачна. Освен това се старая да минимализирам въобще разказването. Искам нещата ми да бъдат много компактни и ударни – не като плакат, а като възел от смисли и съдържания, като просто решение на изключително сложни комплексни въпроси и проблеми.
А сега с какво се занимаваш?
Занимавам се с работа в сферата на електронните изкуство и Интернет, производство на CD, на софтуерни програми. Старая се, когато правя нови неща свързани със софтуера, да използвам наличния софтуер по оригинален начин или да създавам, макар и малък, принос в софтуерното производство. Разбира се, работя изключително в колектив с програмисти, защото нямам достатъчно знания за тази цел. Бих казал, че в сферата на електронното изкуство, като най-широкото поле за изява е Интернет, има три основни аспекта, които не са изключително характерни само за това изкуство, но тук са особено подчертани. Това е естетическият аспект, аспектът на комуникация и компенсиране на известни недостатъци в реалността, поради това ново средство, нов свят, контекст и аспектът на подривност, на резистенция, съпротива. За мен Интернет и производството на уеб-сайтове са интересни, защото преодоляват дефицита на реалност в България.
В тази връзка имам два основни проекта. Единият е колективен и се нарича “Музей за съвременно изкуство – виртуален”. В България реално няма такъв музей, но има доста голямо производство на съвременно изкуство от един кръг от художници, които стават все повече и все по-млади. Те произвеждат много неща, от които почти нищо не остава, защото са направени от ефимерни материали. За сметка на това, тяхната смислова ефикасност е изключително голяма. Това, което остава е документацията – фотоматериали, видеоматериали, диапозитиви. Идеята на “Музей за съвременно изкуство- вуртуален” е да съществува като уеб-сайт, в който се съхранява цялата тази документация направена по удобен за възприемане през Интернет начин. По идея трябва да има и офисна част, където човек, живеейки да кажем в Канада, може да се свърже с художник живеещ в България, чийто работи са част от колекцията на on-line музея. Този уеб-сайт ще компенсира отсъствието на реални институция и същевременно ще бъде нещо като “прозорец”, през който ще може да се гледа състоянието на съвременното българско изкуство. Това ще бъде различно от съществуващите в Интернет електронни галерии, където с чисто комерсиална цел човек може да види плоски, лошо качествени репродукции на картини с идеята да ги купи след време.
Вторият проект е индивидуален и засяга термина home-page и многото послания, които ежедневно получаваме по електронна поща от познати или непознати художници и колеги от типа: “Моля, посетете моя нов уеб-сайт, аз съм направил нещо супер!” Опитвайки се да мисля по този въпрос и в контекста на изолираността, която все още същестува в България, реших да построя един уеб-сайт, който да бъде моя дом. Той ще бъде конструиран по модела на апартамента, в който живея – със снимки от интериорите, като отделни части от тези снимки ще бъдат интерактивни. Например, виждате някаква папка, кликвате върху нея и се изсипва документацията ми, писма, фотодокументация. Още не съм измислил как в този уеб-сайт можем да пием заедно кафе, но вероятно и това може да стане с течение на времето.
Появата на медийните изкуства обикновено е свързана и със страха, че традиционното изкуство ще отмре. Мисля, че за такъв страх е трудно да се говори, но каква е причината за тази популярност на медийните изкуства, освен възможностите на техниката?
Причината е комуникативността. А има и чисто страничен ефект – всяко ново средство, нов материал е интересен за талантливите художници. Това неминуемо създава контекст, което е встрани от установената йерархия и институциализация в художествения живот. Мотивациите могат да бъдат различни. За някой хора това е преодоляване на стриктната дефинираност на международния художествен свят, търсене на алтернатива, за други хора е преодоляването на изолираността, за трети – новото поле за експерименти.
Колкото до страха за отмиране на традиционното изкуство – какво да кажа? Нещата отмират. Така нареченото изкуство е започнало в пещерите, по времето на палеолита. Вече никой не прави пещерно изкуство, за добро или лошо. От друга страна, все още има художници, които ще продължават да правят някакви неща. Аз не мисля, че трябва чак толкова да се съжалява. Например живописта няма да отмре докато има хора, които искат да правят живопис и хора, които искат да я гледат. Друг е въпросът, че в резултат на някакъв дух на времето или настройки на хората е възможно, в дадени периоди от времето, живописта да бъде по-интересна от колкото електронното изкуство или инсталацията по-интересна от двете заедно. В крайна сметка, всичко зависи от това кой художник, независимо от средствата, е направил по-оригинално и по- всеобхватно и засягащи максимално количество хора заявление, какво означава да живееш в този свят днес, който се променя, но все си остава нашият свят.
Септември 1998 г., София
Това е първата ми среща с Лъчезар Бояджиев. От тогава съм правила още няколко интервюта с него и разговорите винаги са ми били много интересни. Бих могла да кажа, че научих много от Лъчо, защото твърде често някоя отделна мисъл или просто дума, ме провокираха да си изграда интересна теза или концепция.
Лъчезар Бояджиев има явен принос в съвременното българско изкуство – като творец, като своеобразен разпространител на определени концепции, а и като личност, която спомага за формирането на цялостния контекст.
Самото интервю е правено на един от етажите на Съюза на българските художници на ул. “Шипка” № 6.
В една своя статия изкуствоведът Яра Бубнова задава въпроса “Как изкуството Made in Bulgaria се отнася към изкуството Made in the world ?” Ти как би отговорил на този въпрос?
Лъчезар Бояджиев: По същия начин, по който всяка една стока направена тук или там се отнася към всяка една друга стока направена на друго място. Критериите са едни и същи и никой не се интересува от това, че например в България, условията за работа на художника от финансова или техническа гледна точка не са съвсем хубави. Отношението е отношение на форма и на съдържание – ако имаш нещо интересно да кажеш на останалите хора по света, няма никакви проблеми къде точно е “made in” дадено произведение на изкуството. А ако нямаш какво да кажеш, независимо дали живееш и работиш в Ню Йорк, никой няма да се интересува.
Според теб на какво се дължи спорадичният интерес към българското изкуство и защо ние възприемаме своето различие не като предимство, а по-скоро като недостатък или изостаналост?
По начало внимание от страна на международната художествена сцена, като аз говоря само за слоя, който се нарича “съвременно изкуство” или “медийно изкуство”, към определен дефиниран географски регион е възможно да възниква в определени периоди от време, в резултат на някакви извънхудожествени обстоятелства. В частност интересът към Източна Европа като цяло беше особено активен в първите години след 1989 г. по съвсем обясними причини. След това този интерес отпадна като интерес към общото. Това е съвсем закономерно. Интерес може да съществува към отделно взети лица – художници, куратори, критици, мислители, литератури и т.н., които са личности и които са надмогнали ограниченията на мястото, в което живеят и в което работят. Никой, никога и никому не е обещавал и не може да обещае, че ще има някакъв универсален, дълготраен интерес към българското изкуство като такова. Даже е прекалено генерализирано да се каже “българското изкуство”. То се изгражда от отделни художници, които могат да бъдат добри или лоши.
,+2007-3.jpg)
В един свой материал ти твърдиш, че Балканите са едновременно врата и ъгъл между Европа и Азия.
Този материал написах през 1992 г. за каталога на третото международно бианале за съвременно изкуство в Истамбул, Турция. Но това, което имах предвид е една по-обща геополитическа и културна ситуираност на този регион в световен мащаб. Това, че в отношенията Изток-Запад на политическо и културно ниво, Балканите могат да бъдат или “врата”, или “ъгъл” е едно нещо. А отношението към отделни художници е друго. Художникът, за да има някакъв шанс за реализация и завоюване на внимание на световната художествена сцена, трябва да отрефлектира тази своя геоситуираност. Сега вече не е толкова актуално, но преди 2-3 години беше особено важно да знаеш кой си или поне за какво се мислиш, че си, да имаш някаква представа за хората, пред които показваш изкуството си и да знаеш те, сами по себе си, за какво се мислят, ако искаш въобще да осъществиш някаква комуникация. Точно след 1989 г., в България нямаше друг човек, по стечение на чисто биографични обстоятелства, освен мен, който да знае толкова много за световната художествена сцена, за изкуството, хора, механизми, по които то функционира, стратегии, по които художниците работят, за да завоюват някакви кариерни успехи. Опитах се да преведа това ми знание в много прости въпроси и изрази: какво трябва да направя, за да надскоча границите на страната, с какво мога да спечеля вниманието на хората (като не става въпрос за професионалистите), как да ги накарам да ме разберат. Аз не се интересувам толкова много от своята идентичност като българин или като Лъчезар Бояджиев, а от живеенето си в този свят. Отговорът, който намерих, бе, че от техническа гледна точка никого не мога да смая – нито имам толкова пари, нито има толкова технически средства около себе си. Затова се концентрирах върху съдържателния аспект – шокиращо съдържание, метафорично поднасяне на изключително важни неща. Тогава, за мен, като възможно най-общ знаменател за хората по света и същевременно свързан с моя културен фон, се яви иконографията на изкуството свързано с християнската религия и най-вече средновековното изкуство. Разбира се, нещата, които правех за период от 1-2 години, бяха богохулни от определена гледна точка, но се надявам, че са били провокативни. При всички случаи, те се оказаха изключително комуникативни, защото успехът ми, доколкото го има, в международен план се дължи именно на този сюжетен кръг. А аз се занимавах с него именно заради този абсурден вакуум на ценности, който същестуваше след 1989 г. в България.
Т. е. ти до голяма степен се чувстваш световен художник.
Вероятно много хора се чувстват световни художници. Въпросът е като как точно се изразява тази “световност”. Това, че се считам световен художник, не смятам, че е особено изключително и оригинално. Освен това, тези ми усещания са подкрепени от една доста солидна биография, така че нямам друг изход освен да се считам за световен художник. А това налага определени отговорности.
През последните години си имал много участия и в чужбина, и в България. Има ли нещо, което да ги обединява, което да създава общ контекст, в който те се ситуират? Разбира се, освен твоето име.
Това са неща, които се дефинират през последните две години. От една страна, по линия на техниката и материала – почти винаги използвам по някакъв начин компютърна техника, което не се дължи на особена вяра в компютрите, а на стечение на обстоятелствата. Загубих ателието си и имам много ограничено физическо пространство за работа – компютъра, електронната поща, Интернет – това са изключително отворени полета за работа, когато човек е притеснен. От гледна точка на съдържанието – тръгнах в една посока на конкретизиране на нещата, с които се занимавам и се старая метафориката, до колкото я има в нещата ми, да бъде изключително прозрачна. Освен това се старая да минимализирам въобще разказването. Искам нещата ми да бъдат много компактни и ударни – не като плакат, а като възел от смисли и съдържания, като просто решение на изключително сложни комплексни въпроси и проблеми.
А сега с какво се занимаваш?
Занимавам се с работа в сферата на електронните изкуство и Интернет, производство на CD, на софтуерни програми. Старая се, когато правя нови неща свързани със софтуера, да използвам наличния софтуер по оригинален начин или да създавам, макар и малък, принос в софтуерното производство. Разбира се, работя изключително в колектив с програмисти, защото нямам достатъчно знания за тази цел. Бих казал, че в сферата на електронното изкуство, като най-широкото поле за изява е Интернет, има три основни аспекта, които не са изключително характерни само за това изкуство, но тук са особено подчертани. Това е естетическият аспект, аспектът на комуникация и компенсиране на известни недостатъци в реалността, поради това ново средство, нов свят, контекст и аспектът на подривност, на резистенция, съпротива. За мен Интернет и производството на уеб-сайтове са интересни, защото преодоляват дефицита на реалност в България.
В тази връзка имам два основни проекта. Единият е колективен и се нарича “Музей за съвременно изкуство – виртуален”. В България реално няма такъв музей, но има доста голямо производство на съвременно изкуство от един кръг от художници, които стават все повече и все по-млади. Те произвеждат много неща, от които почти нищо не остава, защото са направени от ефимерни материали. За сметка на това, тяхната смислова ефикасност е изключително голяма. Това, което остава е документацията – фотоматериали, видеоматериали, диапозитиви. Идеята на “Музей за съвременно изкуство- вуртуален” е да съществува като уеб-сайт, в който се съхранява цялата тази документация направена по удобен за възприемане през Интернет начин. По идея трябва да има и офисна част, където човек, живеейки да кажем в Канада, може да се свърже с художник живеещ в България, чийто работи са част от колекцията на on-line музея. Този уеб-сайт ще компенсира отсъствието на реални институция и същевременно ще бъде нещо като “прозорец”, през който ще може да се гледа състоянието на съвременното българско изкуство. Това ще бъде различно от съществуващите в Интернет електронни галерии, където с чисто комерсиална цел човек може да види плоски, лошо качествени репродукции на картини с идеята да ги купи след време.
Вторият проект е индивидуален и засяга термина home-page и многото послания, които ежедневно получаваме по електронна поща от познати или непознати художници и колеги от типа: “Моля, посетете моя нов уеб-сайт, аз съм направил нещо супер!” Опитвайки се да мисля по този въпрос и в контекста на изолираността, която все още същестува в България, реших да построя един уеб-сайт, който да бъде моя дом. Той ще бъде конструиран по модела на апартамента, в който живея – със снимки от интериорите, като отделни части от тези снимки ще бъдат интерактивни. Например, виждате някаква папка, кликвате върху нея и се изсипва документацията ми, писма, фотодокументация. Още не съм измислил как в този уеб-сайт можем да пием заедно кафе, но вероятно и това може да стане с течение на времето.
Появата на медийните изкуства обикновено е свързана и със страха, че традиционното изкуство ще отмре. Мисля, че за такъв страх е трудно да се говори, но каква е причината за тази популярност на медийните изкуства, освен възможностите на техниката?
Причината е комуникативността. А има и чисто страничен ефект – всяко ново средство, нов материал е интересен за талантливите художници. Това неминуемо създава контекст, което е встрани от установената йерархия и институциализация в художествения живот. Мотивациите могат да бъдат различни. За някой хора това е преодоляване на стриктната дефинираност на международния художествен свят, търсене на алтернатива, за други хора е преодоляването на изолираността, за трети – новото поле за експерименти.
Колкото до страха за отмиране на традиционното изкуство – какво да кажа? Нещата отмират. Така нареченото изкуство е започнало в пещерите, по времето на палеолита. Вече никой не прави пещерно изкуство, за добро или лошо. От друга страна, все още има художници, които ще продължават да правят някакви неща. Аз не мисля, че трябва чак толкова да се съжалява. Например живописта няма да отмре докато има хора, които искат да правят живопис и хора, които искат да я гледат. Друг е въпросът, че в резултат на някакъв дух на времето или настройки на хората е възможно, в дадени периоди от времето, живописта да бъде по-интересна от колкото електронното изкуство или инсталацията по-интересна от двете заедно. В крайна сметка, всичко зависи от това кой художник, независимо от средствата, е направил по-оригинално и по- всеобхватно и засягащи максимално количество хора заявление, какво означава да живееш в този свят днес, който се променя, но все си остава нашият свят.
Септември 1998 г., София
Коментари
Публикуване на коментар