Андрей Лекарски завършва Художествена гимназия в Москва и Художествена академия в Париж при проф. Брианшон. Работи живопис и скулптура. Има многобройни изложби по целия свят. Негови произведения са притежание на Музея на модерното изкуство в Париж, а скулптурите му са поставени пред сградите на ЮНЕСКО в Париж и ООН в Ню Йорк. Андрей Лекарски е един от талантливите ни художници, който от години живее във Франция.
Повод за срещата ми с Андрей Лекарски бе съвместната изложба, която направи заедно с художника Никола Манев, също живеещ във Франция, в Националната галерия за чуждестранно изкуство.
Андрей Лекарски се представи с оригинални и подчертано личностно изградени скулптури. Интервюто направих в самата изложбена зала, до един лъскав черен роял. Той бе артистично суетен, приятно зарадван от журналистическия интерес (преди мен интервю взе и друга колежка), осъзнаващ значимостта на творбите си. Това интервю е важно за мен и поради факта, че е първото ми включено в Златния фонд на БНР.
Разкажете ми какво представяте на тази изложба! Започнали сте с живопис, станали сте популярен с фотореалистичните си платна. По-късно преминавате към скулптурата, където също постигате големи успехи.
Андрей Лекарски: Да, продължавам паралелно да се занимавам с живопис, макар и много по-малко отколкото със скулптура, но не съм я изоставил и съм убеден, че през следващите няколко години тази тенденция ще бъде по-подчертана. Скулптурата изисква много усилия и физическа енергия и след като вече няма да мога да се занимавам с нея, най-вероятно ще завърша творческия си път правейки живопис. Почти едновремено започнах да се занимавам с живопис и със скулптура. През 1970 г. направих първата си самостоятелна живописна изложба в Мексико, а през 1971 г. – първата си самостоятелна изложба с екпериментална скулптура. За мен двете тенденции винаги вървят паралелно – едната година правя изложба скулптура, другата – живопис.
Казвате, че изкуството трябва да шокира. Какво имате предвид?
Радвам се,че сте забелязали това мое изказване. За мен е много важен шоковият момент, който се създава при първия контакт със зрителя. Защото това не е разказвателно изкуство, не е книга, която човек отваря и чете в продължение на 1000 страници. Наистина може да открива детайли, които не са били забелязани в първия момент и по-нататък да го радват, но първият шоков момент е моментът на откровеността. И ако една творба заинтригува зрителя при първия контакт, аз съм убеден, че това е една добре направена творба. Затова държа на толкова на този момент.
Доколкото разбирам един от съществените моменти, който и френските критица са забелязали е противопоставянето между природата и цивилизацията във вашите работи. Това се забелязва в картините ви. Сега го виждам и в скулптурите. Във всяка от тях присъстват предмети както от модерната цивилизация, така и от природата като различни плодове, зеленчуци.
Аз търся по-скоро хармонията между човека и природата, а не противопоставянето. Наистана във всички мои скулптури присъстават предметите, които ни обкръжават в ежедневието. Ще забележите щайгите, отлятите от бронз табуретките, зеленчуците – тикви, чушки…
Забелязах и много четки, които сте вмъкнали.
Почти навсякъде има една или няколко палитри, изстискани туби от маслени бои и четки. Използвам ги като символи. Също като крилата, които са символ на нашите мечти, защото повечето от нас изгарят крилата си по пътя към своите недостижими мечти. Затова донякъде и митът за Икар присъства в работите ми. Виждате, че оцветявам скулптурите си. Това е нещо, което другите скулптори обикновено не си позволяват, защото смятат, че е престъпно смесването на жанровете. Но за мен няма прегради или установени правила. Аз правя това, което ми се иска.
Това връщане към античността ли е, където скулптурите също са били оцветявани?
Точно така. Хората забравят, че в миналото скулптурите са наподобявали реалността. Затова очите им са били от слонова кост, а зениците от камък. Тази тенденция е силно подчертана в моите работи. Въпреки, че не съм се замислял – за мен чушките трябва да са червени. Аз се славя като най-големия производител в света на зеленчуци – чушки, домати, тикви от бронз.
Има ли нещо от българската специфика, народопсихология, което да присъства в работите ви. И как се възприема от френската аудитория?
Убеден съм, че характерното за една нация, за един етнос ще допринесе при изграждането на световна банка за културни стойности. Няма защо то да не бъде прието от международната критика.
Можете ли да направите коментар на френската художествена действителност и по какъв начин вие се ситуирате в нея?
Във Франция художниците и творците са доста изолирани. Може би от 20 години все се говори за криза, чийто край всички очакват, но тя чисто и просто продължава. А в момент на криза доста от творците отпадат. За щастие аз имам късмет и продължавам да реализирам това, към което се стремя. Не мога да дам глобално обяснение за състоянието на френската живопис или пластично изкуство, но мисля, че има сериозен застой в сравнение с това, което става в Америка, Лондон, Корея.
Повечето ни художници търсят реализация в чужбина, защото не смятат, че могат достатъчно добре да се изявяват в България. Мислите ли, че сте имали шанс поради заминаването си във Франция?
Убеден съм, че съм имал шанс, но реализацията в чужбина е по-трудна, защото там действат пазарни измеренията, различни от тези в България. У нас вече не се смята, че да си художник е престижна професия. По-скоро престижното е да издържиш като художник. От тази гледна точка смятам, че ми е било от полза това, че съм комбинирал различни култури – руска, българска, френска. Както и това, че от 30 години живея и продавам в страна, в която единствената мярка за престиж е пазарната мярка.
Ще ви дам едни малко щокиращ пример – ние много ценим работите на Майстора, Мърквичка, на старите ни възрожденски майстори. Но те са абсолютно неизвестни на Запад. България реално не участва в пазарния механизъм на ценности на световната арена. Затова тя не може да се надява, че нейните автори ще имат някакъв международен престиж. Единственият шанс да имате този престиж е да работите и да продавате на Запад. Въпреки, че най-добрият вариант е да се живее в България и да се продава в чужбина. Надявам се, че това ще стане и в България и ние ще станем част от водовъртежа на стойности, с който се определят талантите или не-талантите. Не е задължително тези, които се смятат за величини да са били истински талантливи, но зад гърба си те са имали шанса, рекламата, галериите, които са ги направили известни. Това е много сложна амалгама. До ден днешен и аз самият не мога да я разбера и механизмът ми се струва все по-отчайващ, защото виждам, че могат да се прокраднат какви ли не автори, които да си съдадат авторитет. Но това е единствената реалност, която може да наложи едно име в изкуството.
Септември 1998 г., София
Повод за срещата ми с Андрей Лекарски бе съвместната изложба, която направи заедно с художника Никола Манев, също живеещ във Франция, в Националната галерия за чуждестранно изкуство.
Андрей Лекарски се представи с оригинални и подчертано личностно изградени скулптури. Интервюто направих в самата изложбена зала, до един лъскав черен роял. Той бе артистично суетен, приятно зарадван от журналистическия интерес (преди мен интервю взе и друга колежка), осъзнаващ значимостта на творбите си. Това интервю е важно за мен и поради факта, че е първото ми включено в Златния фонд на БНР.
Разкажете ми какво представяте на тази изложба! Започнали сте с живопис, станали сте популярен с фотореалистичните си платна. По-късно преминавате към скулптурата, където също постигате големи успехи.
Андрей Лекарски: Да, продължавам паралелно да се занимавам с живопис, макар и много по-малко отколкото със скулптура, но не съм я изоставил и съм убеден, че през следващите няколко години тази тенденция ще бъде по-подчертана. Скулптурата изисква много усилия и физическа енергия и след като вече няма да мога да се занимавам с нея, най-вероятно ще завърша творческия си път правейки живопис. Почти едновремено започнах да се занимавам с живопис и със скулптура. През 1970 г. направих първата си самостоятелна живописна изложба в Мексико, а през 1971 г. – първата си самостоятелна изложба с екпериментална скулптура. За мен двете тенденции винаги вървят паралелно – едната година правя изложба скулптура, другата – живопис.
Казвате, че изкуството трябва да шокира. Какво имате предвид?
Радвам се,че сте забелязали това мое изказване. За мен е много важен шоковият момент, който се създава при първия контакт със зрителя. Защото това не е разказвателно изкуство, не е книга, която човек отваря и чете в продължение на 1000 страници. Наистина може да открива детайли, които не са били забелязани в първия момент и по-нататък да го радват, но първият шоков момент е моментът на откровеността. И ако една творба заинтригува зрителя при първия контакт, аз съм убеден, че това е една добре направена творба. Затова държа на толкова на този момент.
Доколкото разбирам един от съществените моменти, който и френските критица са забелязали е противопоставянето между природата и цивилизацията във вашите работи. Това се забелязва в картините ви. Сега го виждам и в скулптурите. Във всяка от тях присъстват предмети както от модерната цивилизация, така и от природата като различни плодове, зеленчуци.
Аз търся по-скоро хармонията между човека и природата, а не противопоставянето. Наистана във всички мои скулптури присъстават предметите, които ни обкръжават в ежедневието. Ще забележите щайгите, отлятите от бронз табуретките, зеленчуците – тикви, чушки…
Забелязах и много четки, които сте вмъкнали.
Почти навсякъде има една или няколко палитри, изстискани туби от маслени бои и четки. Използвам ги като символи. Също като крилата, които са символ на нашите мечти, защото повечето от нас изгарят крилата си по пътя към своите недостижими мечти. Затова донякъде и митът за Икар присъства в работите ми. Виждате, че оцветявам скулптурите си. Това е нещо, което другите скулптори обикновено не си позволяват, защото смятат, че е престъпно смесването на жанровете. Но за мен няма прегради или установени правила. Аз правя това, което ми се иска.
Това връщане към античността ли е, където скулптурите също са били оцветявани?
Точно така. Хората забравят, че в миналото скулптурите са наподобявали реалността. Затова очите им са били от слонова кост, а зениците от камък. Тази тенденция е силно подчертана в моите работи. Въпреки, че не съм се замислял – за мен чушките трябва да са червени. Аз се славя като най-големия производител в света на зеленчуци – чушки, домати, тикви от бронз.
Има ли нещо от българската специфика, народопсихология, което да присъства в работите ви. И как се възприема от френската аудитория?
Убеден съм, че характерното за една нация, за един етнос ще допринесе при изграждането на световна банка за културни стойности. Няма защо то да не бъде прието от международната критика.
Можете ли да направите коментар на френската художествена действителност и по какъв начин вие се ситуирате в нея?
Във Франция художниците и творците са доста изолирани. Може би от 20 години все се говори за криза, чийто край всички очакват, но тя чисто и просто продължава. А в момент на криза доста от творците отпадат. За щастие аз имам късмет и продължавам да реализирам това, към което се стремя. Не мога да дам глобално обяснение за състоянието на френската живопис или пластично изкуство, но мисля, че има сериозен застой в сравнение с това, което става в Америка, Лондон, Корея.
Повечето ни художници търсят реализация в чужбина, защото не смятат, че могат достатъчно добре да се изявяват в България. Мислите ли, че сте имали шанс поради заминаването си във Франция?
Убеден съм, че съм имал шанс, но реализацията в чужбина е по-трудна, защото там действат пазарни измеренията, различни от тези в България. У нас вече не се смята, че да си художник е престижна професия. По-скоро престижното е да издържиш като художник. От тази гледна точка смятам, че ми е било от полза това, че съм комбинирал различни култури – руска, българска, френска. Както и това, че от 30 години живея и продавам в страна, в която единствената мярка за престиж е пазарната мярка.
Ще ви дам едни малко щокиращ пример – ние много ценим работите на Майстора, Мърквичка, на старите ни възрожденски майстори. Но те са абсолютно неизвестни на Запад. България реално не участва в пазарния механизъм на ценности на световната арена. Затова тя не може да се надява, че нейните автори ще имат някакъв международен престиж. Единственият шанс да имате този престиж е да работите и да продавате на Запад. Въпреки, че най-добрият вариант е да се живее в България и да се продава в чужбина. Надявам се, че това ще стане и в България и ние ще станем част от водовъртежа на стойности, с който се определят талантите или не-талантите. Не е задължително тези, които се смятат за величини да са били истински талантливи, но зад гърба си те са имали шанса, рекламата, галериите, които са ги направили известни. Това е много сложна амалгама. До ден днешен и аз самият не мога да я разбера и механизмът ми се струва все по-отчайващ, защото виждам, че могат да се прокраднат какви ли не автори, които да си съдадат авторитет. Но това е единствената реалност, която може да наложи едно име в изкуството.
Септември 1998 г., София
Коментари
Публикуване на коментар