Недко Солаков е може би най-успешният в чужбина съвременен български художник. Роден е през 1957 г. в гр. Червен бряг. През 1975-81 г. учи в Художествената академия, специалност “стенопис”. Има многобройни изложби в България, Германия, Швейцария, Унгария, Франция, Холандия, Полша, Великобритания, Турция, Италия, Русия, Белгия, Люксембург, САЩ. Участва в Истамбулското биенале, Венецианско биенале, Биеналето за съвременно изкуство в Сао Пауло, Бразилия, “Манифеста 1” в Ротердам, Холандия. Недко Солаков е един от основателите на известната преди години художествената група “Градът”. Той е и сред членовете на Института за съвременно изкуство в София.
Мисля, че това, което най-силно впечатлява в работите на Недко Солаков е неговата ироничност. В произведенията му може да се срещне всичко – фото и видео изображение, рисунки, пространствени инсталации, битови предмети, природни елементи, с което той развива традицията на неконцептуализма у нас. Зад обаянието и хумористичността на работитите му, стоят упорита работа, добри контакти, способност за излизане извън шаблоните, лична безкомпромисност.
Впечатлението, което оставя самият Недко Солаков е за един усмихнат творец, който с удоволствие говори за работата си и тези му разкази са също толкова забавни и осезаеми, колкото и произведенията му.
Това интервю е направено в галерия “АТА – Център за съвременно изкуство”, където бе експонирана негова изложба. Единствено липсата на повече време от страна на Недко Солаков (който закъсняваше за друга среща) определи неговата продължителност.
Нека започнем от последната ви изложба. Какво представяте този път?
Недко Солаков: Това е изложба, направена в “АТА – Център за съвременно изкуство”. Знаете, че почти всички неща, които правя, са извън границите на България. До сега ми липсваше известна мотивация да направя отнова нещо тук. Изложбата няма название или поне визуално то изглежда като седем точки, сложени в кавички, което не е многоточие и човек има чувството, че едва ли не, аз съм се отказал от дадено заглавие, което го няма в момента. Или че го е имало, но е изчезнало, избягало е.
Случайно ли е заиграването между природата и в случая вашият пуловер?
Надявам се да не е случайно. Всичко е направено съвсем с духа на това, което искам да кажа. Основното нещо от това, което виждате, да го наречем изложба (не бих искал да употребявам думата инсталация, защото през последните години тя достатъчно се дискредитира, особено в България), е текстът, който посреща зрителя. Той е много важен за мен и в един момент се явава едва ли не център на проекта, като по някакъв начин осмисля тези красиви фотографии, които са разположени в трите помещения. Текстът е доста самоироничен, въобще ироничен, саркастичен. Основното нещо е връзката между текста и фотографиите, които съпоставят красивите природни детайли, предимно много романтични части от природата – обвити с бръшлян части от дървета, пълната с паднали листа и съчки земя, малката дупка сред дънерите и моя гръб, облечен в сив пуловер.
Във вашите работи активно присъстват текстовите елементи. На какво се дължи това?
Очевидно в даден момент решавам, че не ми е достатъчно да изразя само с визия това, което искам да кажа на публиката. Отдавна използвам текст, дори още когато правех чисто кавалетна живопис. В нея също имаше разказвателни моменти. Трябва да ви кажа, че в началото, като съвсем млад художник, бях притеснен от това, че много ми се иска да вкарам някакъв изключително анегдотичен елемент в живописта си. Същевременно мои по-възрастни колеги-живописци, които много уважавам, ми казваха: “Ама, Недко, как може такова нещо! Това не е карикатура. Живописта е живопис. Тя е с главно “Ж”. В нея въобще не трябва да има разказ. Това е само цвят, хармония и неща, които не трябва да бъдат обяснявани с думи”. Но след време, колкото повече се развивах и ставах по-инат в някои отношения, абсолютно се отдадох. В момента си прави точно каквото ми е на душата и както искам използвам този текст. Горещо се надявам, че този текст, който присъства в почти всичко, което правя, не е обяснение на визуалното, което също присъства, както и визуалното не е илюстрация към този текст. Стремя се да се получи някаква особена сплав между тези компоненти, които могат да бъдат разчетени, оценени, само ако ги видиш в тяхната цялост, в тяхното взаимно развитие. В случая прибавям и пространството. Например, ако този текст беше написан на другата стена, нямаше да стои по същия начин, защото е много важно как зрителят ще подходи към него. Той е не само леко подбутван от мен в неговото сементално пространство, но и в чисто физическото пространство аз му обяснявам, че: “Ето сега, това, което ти разказвам за тези малки очички, които съм искал да сложа в тъмното на този бръшлян, а този бръшлян се намира в момента в ляво от теб. Или тези малки човечета, които съм искал да нарисувам с тънък черен фулмастер, тези нападали листа, тези съчки, са на фотографията в съседното помещение и ако мръднеш главата си малко на ляво можеш да я видиш. Виж дупката в третото помещение. Трудно ще я видиш.” Затова зрителят отива, вижда и отново се връща и дочита текста. Мисля, че това водене на зрителя за ръка му е интересно. Лично мен много ме забавлява.
Защо решихте да станете художник? Някъде бях чела, че сте мечтали да станете барабанист на хардрок група.
Да, това е от един текст във в. “Култура”, наречен “Untitled: подскоци насам-натам”. Ако си спомняте добре пасажа, за когото става думи, бе: “Никога не съм мечтал да бъда художник, просто станах такъв”. Баща ми е скулптор, майка ми е лекар. Рисувам от много малък. Не бих казал, че съм правил нещо кой знае какво като детски рисунки – не повече от това, което обикновено децата рисуват, а всички деца рисуват много хубаво. След това завърших със златен медал математическата гимназия в Габрово. Влязох в математическа гимназия с идеята да кандидатствам с рисуване и математика и да завърша архитектура. Но към края на ученето там, все повече се ориентирах към Художествената академия. Между 1975-1981 г. завърших “Стенопис” при проф. Мито Гановски. Правил съм много малко стенописи – може би един или два и то около завършването ми. Основно се занимавах с живопис. Правех тези наративни, много саркастични малки сценарии, картинки, които бяха доста добре приемани от публиката по-рано. Макар по общите художествени изложби да се намираха по кюшетата или коридорите. Но определено мисля, че имаше нужда от тях. След това, особено във връзка с работата ми в група “Градът”, която се събра, за да направим изложбата на улица “Раковски”№125 през 1988 г., лека-полека започнах да правя различни малки асамблажи, малки инсталации, влязоха някои предмети, работа с контекст и т.н. Постепенно тази работа прерасна в по-големи наративни инсталации, проекти. Въпреки че напоследък не ми е чак толкова интересно да правя този тип големи проекти. Все по-интересно ми е да правя неща, които са максимално изчистени и наистина “заковани” като идея.
Но да се върнем на барабаниста! В този текст, аз разказвах, че не никога не съм мечтал да стана художник, може би защото съм разбрал, че най-хубавото на мечтите е да бъдат мечти – да не се сбъдват. Така че това за барабаниста е несбъдната мечта. Действително и до сега мечтая да бъда барабанист, макар че чисто физически само два пъти съм пробвал да го върша и то е било преди много-много години.
И какъв е бил резултатът?
Не знам. Честно казано не е нещо особено. Предпочитах, поне докато бях по-млад, подобно на тийнейджърите, да застана пред огледалото вкъщи, да си пусна някоя хардрок група и да пунтирам, че чукам на барабаните.
Това, че баща ви е скулптор оказва ли ви някакво влияние, освен като факт? През 1993 г. направихте и съвместна изложба.
Естествено, че ми оказва влияние. Много малко хора виждат това, което правя, преди то да бъде изложено в залите, в смисъл по-възрастни колеги, които да повикам в ателието си и да ги попитам: “Виж, какво правя в момента. Какво мислиш за това?”. Единственият човек, към когото съм се обръщал бе баща ми Митьо Солаков. Макар че се занимаваше с по-традиционна скултура, той има невероятен усет за нещата, които правя и ми казваше: “Това ми стои.” Или: “Това не ми стои.” Това е изразът, който употребявам и в текста – “стои” и “връзва”. В последствие се преместих в София и в момента основният ми коректив е жена ми – Слава Наковска, която по професия е социолог, но през последните години започна да работи и като художник. Мисля, че прави страхотни работи, не само защото ми е жена. Заедно с нея работим от дълги години. Например тя прави основни части от мои инсталационни проекти – неща изпълнени в техника “бродерия” или шие мои костюми, които използвам за даден проект. В първото европейско биенале на визуалните изкуства “Манифеста 1” в Ротердам през 1996 г. представих в техния Музей за естествена история (едно от местата, където се проведе биеналето) проект наречен “И това съм аз” (“This is me too”), който разказваше следната идея: “Какво би станало ако започна да живея, да се съпреживявам като нещо, което не е живо.” Обикновено всеки би искал да бъде някой – богаташ или известен герой, актьор, актриса и т.н. Но да бъдеш нещо-си, нещо, което не е живо и познаваш от музеите за естествена история, от учебниците по природознание – това не е толкова нормално. Аз, например, казвам, че бих искал да живея като амонит, като фосил или като планински кристал, или като слънчевия спектър, като снежинка и т.н. Накрая отново в текст написан на стената, казвам: “Може би във всичките тези случаи, с тези мои превъплъщения, аз ще установя по-нормални взаимоотношения с обществото
около себе си.” Та, тези костюми бяха перфектно направени от Слава Наковска – без въобще да има дизайн от моя страна. Просто й казах: “Направи ми снежинка!” Което никак не е лесно, при положение, че аз съм голям, плешив мъж, 106 килограма, с голяма брада. И така – бях много смешен.
В работите ви обикновено присъстват биографични елементи. Доколко личността на художника е важна при създаването на едно произведение на изкуството?
По принцип е много важна. Има художници, при които това, което показват като изкуство и техният личен живот не са толкова свързани. При мен начинът, по който аз правя това, което се нарича изкуство, в дадени моменти предполага абсолютно припокриване, на 100% на едното и другото. Понякога така се случва, че не знаеш точно къде свършва битието ми и къде започва това, което би трябвало да мине за изкуство.
Казвате, че най-важното нещо е отношението на художника към света. Какво е вашето отношение към света?
Да, най-важно е отношението. Въпреки че моите работи изглеждат различни една от друга, отношението към света, ъгълът е еднакъв. Той е много критичен, самокритичен, обичам да обръщам нагоре с краката отделни неща, които сме свикнали да виждаме такива, каквито са в разстояние на много години. Например един от известните ми проекти се нарича “Колекционерът на изкуство”, който реализирах през 1994 г. в Музея "Лудвиг” в Будапеща. “Колекционерът на изкуство” разказва за един велик черен мъж, който живее някъде в пустинята в Африка и който колекционира съвременно американско и западноевропейско изкуство. Той, например, купува своя Пикасо срещу 23 кокосови ореха или своя ранен Раушенбърг срещу 7 кости от антилопа и т.н. В тази инсталация, която беше много голям проект и бих казал доста успешен, използвах истински, оригинални произведения от колекцията на Музея, т.е. имаше оргинални Бойс или Пикасо и Лихтенстейн, и Апел, и Раушенбърг, и Базелиц. Или друг проект, който направих в галерията “Ars future” в Цюрих миналата година, който беше точно по време на коледната суматоха и се наричаше именно “Коледна изложба”. Той разказваше историята за един нов светец – свети Пипъл, който вместо да ти дава подаръци, ти ги взема. Този свети Пипъл – един също голям мъж, с николаевски бакенбарди, живее някъде сред Тихия океан, в голяма подводна пещера, промъква се изключително бързо през водата и по земята в къщите на хората непосредствено след като дядо Коледа е оставил подаръците под елхата. Свети Пипъл се промъква през тоалетните (за щастие, няма никаква неприятна миризма), отмъква подаръците, пъха ги в своята ограмна чанта и ги складира в комфортната си подводна пещера. По-късно тези подаръци образуват много странна химическа реакция. Те започват да се изпаряват, преминават над водата и образуват тези особени облаци, чийто дъждовни капки веднъж паднали върху вашата глава, те карат да се чувстваш различен, бих казал по-добър. Ето още една обърната нагоре с краката история. Изложбата беше много успешна. Визуално това беше представено от множество рисунки, големи фотографии, с много обяснителни текстове, имаше няколко много ценно изглеждащи обекта като иконата на свети Пипъл (след като е светец би трябвало да има своя икона) – на златен фон, в една особена монолитна рамка, представяща барокови вълни и подаръци, които се премятат сред тях и той, застанал много достолепно, готов за подвизи, обут в особени плавници – ботуши, направени от топла кожа, защото независимо, че има специален филм около тялото му, който го предпазва от студените води, би било добре да ги има и тези топли обувки.
Явно обичате много да се забавлявате във вашите работи. Това ли е водещото?
В тези неща има толкова много труд, но все пак има и много забава. Ако на мен самият не ми е интересно, почти съм сигурен, че няма да е интересно на никого. Така че гледам първо аз да се забавлявам и след това се надявам, че този тип забавления ще бъдат съпреживяни и от другите хора. И то не само българи. Стремя се това, които правя да има някакво относително универсално звучене. Макар че в известен смисъл историите, с които се занимавам, по особен начин разкриват това, че идвам от малка България, която е горе-долу на ръба на света и за която хората почти нищо не знаят. Как донякъде подсъзнателно се разкрива, че идвам от България? По това, че работя с големи, бомбастични теми. Например, тотално подменената роля на колекционера. Или имам друг проект, който се нарича “Истината – земята е плоска” и който разказва за седем свидетеля, по някакъв начин свързани с България, който изведнъж получават просветление от горе, че земята е плоска, в следствие, на което те започват да живеят в невероятна душевна хармония. Самите те са много различни – 72-годишен Нобелов лауреят, малко момиченце, обигран политик, просяк, художник, съветски космонавт, който изповядва, че преди 20 години, когато е бил в космическото пространство е видял земята плоска, като един долар. Или друга моя инсталация наречена “Нов Ноев ковчег”, която през 1992 г. беше представена в Националния дворец на културата в София и по-късно на Инстанбулското биенале и която разглежда мита за Ной от съвсем различна гледна точка. До някъде моята роля е на някой, който живее от страни и подобно на хакер се мъчи да вкара някакви вируси, леко да “подбъзикна” едни големи структури от отдавна установени стойности. Подобно на кострукция от карти, от която махам някои от долните карти и те евентуално паднат или поне се разлюляват и на хората им става интересно.
Какъв е начинът един български художник да излага своите творби в чужбина и да бъде уважаван за това, което прави? Вие сте участвали в много световни форуми, имате много изложби в чужбина.
Много е трудно. За съжаление, начинът не е същият като на Запад. Там има установени правила и донякъде хората се раждат с тях. Когато човек иска да се занимава с визуални изкуства, той влиза в някоя Академия или в някои от институтите след Академията. От друга страна в днешно време не е задължително да завършиш Академия. В процеса на неговото узряване (естествено ако има данни), той започва да бъде “следен” от галеристи, мениджъри, дилъри, куратори, критици и т.н. Едни от първите стъпки са да бъде поканен за някоя групова изложба или евентуално да се закачи за някой галерист, който да го покани за групова изложба. Ако е доволен, ще направи и самостоятелна изложба. Междувременно някой куратор може да го повика за групова изложба в алтернативно пространсто. Или, дай Боже, да го покани за по-голям форум като биенале. И така, ако нещата потръгнат, той ще премине през самостоятелна изложба в частната галерия, ще се появат и други галерии, междувременно ще започне да участва в биеналета и в музейни експозиции и след време ще направи самостоятелни изложби в музеи, което се смята за едно от най-висшите неща. След това достига средата на кариерата си и започва да прави ретроспективи и т.н. Всичко е свързано с влизането в една система, която работи доста смазано – т.нар. “art world”. Сама знаете, че това, което е в България е абсолютно out от този “art world”. Няма почти никакви допирни точки. На мен ми беше изключително трудно, през 1990-91 г., когато започнах, мъчейки се да представя това, което правя на максимален брой хора на Запад. От днешната си позиция, си спомням с някакво умиление тези азбучни грешки, които съм правил тогава. Например през 1991 г. отпечатах брошура в близо 2000 бройки от фирма, която искаше да купи картини от мен. По това време с лева не можеше да се купи почти нищо. В нея исках да събера максимално около 30-40 от последните ми работи – малки инсталации, асамблажи, обекти и т.н. След това я изпратих, на мои разноски, с препоръчана поща, на около 700 адреса, които ги бях взел от един справочник за съвременно изкуство. Всяка брошура беше съпроводена с писмо, в което обяснявах този напълно неестествен начин да се докосна до дадена галерия или дадено пространство без да използвам посредник – бил той галерист, мениджър или дилър, но в България нямахме такива неща. Често казано, нямаше абсолютно директен резултат от тази брошура, но и до сега откривам следи от нея в различни места, където отивам и сред моите католизи, които са вече доста на брой, като я видят, хората казват: “А това го имаме в нашата библиотека.” Естествено имаше много писма, които обясняваха, че за съжаление те са запълнени години напред или просто не работят с Източна Европа и т.н. Тогава бях изключително отчаян. Първата истинска промяна или започване на този networking, което е изключително важно – създаването на мрежа от връзки и контакти с хора, които са част от този art world, беше една конференция наречена “Points East” в “Thursday center” в Глазгоу. Това беше през декември 1990 г. и бе първият форум, на които бяха събрани източноевропейски интелектуалци и специално във визуалните изкуства, заедно с хора от английския art world. Голяма част от контактите, които продължавам да ползвам са от тези дни. Там се срещнах с около десетина човека, с които работим много често заедно. Там бях поканен за една изложба наречена “Непознатата Европа” през 1991 г. в Краков. През 1992 г. участвах на Истамбулското биенале, където моята работа имаше наистина голям успех – изключително позитивни реакции в пресата и периодиката: “Art forum”, “Flash art”, “Art in America”. От там бях поканен на “APERTO” – часта за млади художници на Венецианското биенале през 1993 г. И от там нещата потръгнаха лека-полека. Но човек трябва да бъде изключително фокусиран, максимално да не осъзнава какво се случва на радиус 2-3 метра около него, още повече, че аз живея в София и ако се подам на изкушението да тръгна по кафенетата и да се занимавам с интриги и клюки – това означава, че фокусът ми ще бъде абсолютно разконцентриран. Минавам за не особено симпатична личност именно защото съм страхотно фокусиран и това, което искам да направя го гоня до дупка.
След толкова много проекти, които разработвате, остава ли ви свободно време. С какво се занимавате тогава?
Точно когато имам много работа, обичам да се отдам на малки неща. Забелязахте ме, че вече няколко пъти си гледам часовника. Имам само три минути да отида на едно кино.
28 април 1999 г., София
Мисля, че това, което най-силно впечатлява в работите на Недко Солаков е неговата ироничност. В произведенията му може да се срещне всичко – фото и видео изображение, рисунки, пространствени инсталации, битови предмети, природни елементи, с което той развива традицията на неконцептуализма у нас. Зад обаянието и хумористичността на работитите му, стоят упорита работа, добри контакти, способност за излизане извън шаблоните, лична безкомпромисност.
Впечатлението, което оставя самият Недко Солаков е за един усмихнат творец, който с удоволствие говори за работата си и тези му разкази са също толкова забавни и осезаеми, колкото и произведенията му.
Това интервю е направено в галерия “АТА – Център за съвременно изкуство”, където бе експонирана негова изложба. Единствено липсата на повече време от страна на Недко Солаков (който закъсняваше за друга среща) определи неговата продължителност.
Нека започнем от последната ви изложба. Какво представяте този път?
Недко Солаков: Това е изложба, направена в “АТА – Център за съвременно изкуство”. Знаете, че почти всички неща, които правя, са извън границите на България. До сега ми липсваше известна мотивация да направя отнова нещо тук. Изложбата няма название или поне визуално то изглежда като седем точки, сложени в кавички, което не е многоточие и човек има чувството, че едва ли не, аз съм се отказал от дадено заглавие, което го няма в момента. Или че го е имало, но е изчезнало, избягало е.
Случайно ли е заиграването между природата и в случая вашият пуловер?
Надявам се да не е случайно. Всичко е направено съвсем с духа на това, което искам да кажа. Основното нещо от това, което виждате, да го наречем изложба (не бих искал да употребявам думата инсталация, защото през последните години тя достатъчно се дискредитира, особено в България), е текстът, който посреща зрителя. Той е много важен за мен и в един момент се явава едва ли не център на проекта, като по някакъв начин осмисля тези красиви фотографии, които са разположени в трите помещения. Текстът е доста самоироничен, въобще ироничен, саркастичен. Основното нещо е връзката между текста и фотографиите, които съпоставят красивите природни детайли, предимно много романтични части от природата – обвити с бръшлян части от дървета, пълната с паднали листа и съчки земя, малката дупка сред дънерите и моя гръб, облечен в сив пуловер.
Във вашите работи активно присъстват текстовите елементи. На какво се дължи това?
Очевидно в даден момент решавам, че не ми е достатъчно да изразя само с визия това, което искам да кажа на публиката. Отдавна използвам текст, дори още когато правех чисто кавалетна живопис. В нея също имаше разказвателни моменти. Трябва да ви кажа, че в началото, като съвсем млад художник, бях притеснен от това, че много ми се иска да вкарам някакъв изключително анегдотичен елемент в живописта си. Същевременно мои по-възрастни колеги-живописци, които много уважавам, ми казваха: “Ама, Недко, как може такова нещо! Това не е карикатура. Живописта е живопис. Тя е с главно “Ж”. В нея въобще не трябва да има разказ. Това е само цвят, хармония и неща, които не трябва да бъдат обяснявани с думи”. Но след време, колкото повече се развивах и ставах по-инат в някои отношения, абсолютно се отдадох. В момента си прави точно каквото ми е на душата и както искам използвам този текст. Горещо се надявам, че този текст, който присъства в почти всичко, което правя, не е обяснение на визуалното, което също присъства, както и визуалното не е илюстрация към този текст. Стремя се да се получи някаква особена сплав между тези компоненти, които могат да бъдат разчетени, оценени, само ако ги видиш в тяхната цялост, в тяхното взаимно развитие. В случая прибавям и пространството. Например, ако този текст беше написан на другата стена, нямаше да стои по същия начин, защото е много важно как зрителят ще подходи към него. Той е не само леко подбутван от мен в неговото сементално пространство, но и в чисто физическото пространство аз му обяснявам, че: “Ето сега, това, което ти разказвам за тези малки очички, които съм искал да сложа в тъмното на този бръшлян, а този бръшлян се намира в момента в ляво от теб. Или тези малки човечета, които съм искал да нарисувам с тънък черен фулмастер, тези нападали листа, тези съчки, са на фотографията в съседното помещение и ако мръднеш главата си малко на ляво можеш да я видиш. Виж дупката в третото помещение. Трудно ще я видиш.” Затова зрителят отива, вижда и отново се връща и дочита текста. Мисля, че това водене на зрителя за ръка му е интересно. Лично мен много ме забавлява.
Защо решихте да станете художник? Някъде бях чела, че сте мечтали да станете барабанист на хардрок група.
Да, това е от един текст във в. “Култура”, наречен “Untitled: подскоци насам-натам”. Ако си спомняте добре пасажа, за когото става думи, бе: “Никога не съм мечтал да бъда художник, просто станах такъв”. Баща ми е скулптор, майка ми е лекар. Рисувам от много малък. Не бих казал, че съм правил нещо кой знае какво като детски рисунки – не повече от това, което обикновено децата рисуват, а всички деца рисуват много хубаво. След това завърших със златен медал математическата гимназия в Габрово. Влязох в математическа гимназия с идеята да кандидатствам с рисуване и математика и да завърша архитектура. Но към края на ученето там, все повече се ориентирах към Художествената академия. Между 1975-1981 г. завърших “Стенопис” при проф. Мито Гановски. Правил съм много малко стенописи – може би един или два и то около завършването ми. Основно се занимавах с живопис. Правех тези наративни, много саркастични малки сценарии, картинки, които бяха доста добре приемани от публиката по-рано. Макар по общите художествени изложби да се намираха по кюшетата или коридорите. Но определено мисля, че имаше нужда от тях. След това, особено във връзка с работата ми в група “Градът”, която се събра, за да направим изложбата на улица “Раковски”№125 през 1988 г., лека-полека започнах да правя различни малки асамблажи, малки инсталации, влязоха някои предмети, работа с контекст и т.н. Постепенно тази работа прерасна в по-големи наративни инсталации, проекти. Въпреки че напоследък не ми е чак толкова интересно да правя този тип големи проекти. Все по-интересно ми е да правя неща, които са максимално изчистени и наистина “заковани” като идея.
Но да се върнем на барабаниста! В този текст, аз разказвах, че не никога не съм мечтал да стана художник, може би защото съм разбрал, че най-хубавото на мечтите е да бъдат мечти – да не се сбъдват. Така че това за барабаниста е несбъдната мечта. Действително и до сега мечтая да бъда барабанист, макар че чисто физически само два пъти съм пробвал да го върша и то е било преди много-много години.
И какъв е бил резултатът?
Не знам. Честно казано не е нещо особено. Предпочитах, поне докато бях по-млад, подобно на тийнейджърите, да застана пред огледалото вкъщи, да си пусна някоя хардрок група и да пунтирам, че чукам на барабаните.
Това, че баща ви е скулптор оказва ли ви някакво влияние, освен като факт? През 1993 г. направихте и съвместна изложба.
Естествено, че ми оказва влияние. Много малко хора виждат това, което правя, преди то да бъде изложено в залите, в смисъл по-възрастни колеги, които да повикам в ателието си и да ги попитам: “Виж, какво правя в момента. Какво мислиш за това?”. Единственият човек, към когото съм се обръщал бе баща ми Митьо Солаков. Макар че се занимаваше с по-традиционна скултура, той има невероятен усет за нещата, които правя и ми казваше: “Това ми стои.” Или: “Това не ми стои.” Това е изразът, който употребявам и в текста – “стои” и “връзва”. В последствие се преместих в София и в момента основният ми коректив е жена ми – Слава Наковска, която по професия е социолог, но през последните години започна да работи и като художник. Мисля, че прави страхотни работи, не само защото ми е жена. Заедно с нея работим от дълги години. Например тя прави основни части от мои инсталационни проекти – неща изпълнени в техника “бродерия” или шие мои костюми, които използвам за даден проект. В първото европейско биенале на визуалните изкуства “Манифеста 1” в Ротердам през 1996 г. представих в техния Музей за естествена история (едно от местата, където се проведе биеналето) проект наречен “И това съм аз” (“This is me too”), който разказваше следната идея: “Какво би станало ако започна да живея, да се съпреживявам като нещо, което не е живо.” Обикновено всеки би искал да бъде някой – богаташ или известен герой, актьор, актриса и т.н. Но да бъдеш нещо-си, нещо, което не е живо и познаваш от музеите за естествена история, от учебниците по природознание – това не е толкова нормално. Аз, например, казвам, че бих искал да живея като амонит, като фосил или като планински кристал, или като слънчевия спектър, като снежинка и т.н. Накрая отново в текст написан на стената, казвам: “Може би във всичките тези случаи, с тези мои превъплъщения, аз ще установя по-нормални взаимоотношения с обществото
около себе си.” Та, тези костюми бяха перфектно направени от Слава Наковска – без въобще да има дизайн от моя страна. Просто й казах: “Направи ми снежинка!” Което никак не е лесно, при положение, че аз съм голям, плешив мъж, 106 килограма, с голяма брада. И така – бях много смешен.В работите ви обикновено присъстват биографични елементи. Доколко личността на художника е важна при създаването на едно произведение на изкуството?
По принцип е много важна. Има художници, при които това, което показват като изкуство и техният личен живот не са толкова свързани. При мен начинът, по който аз правя това, което се нарича изкуство, в дадени моменти предполага абсолютно припокриване, на 100% на едното и другото. Понякога така се случва, че не знаеш точно къде свършва битието ми и къде започва това, което би трябвало да мине за изкуство.
Казвате, че най-важното нещо е отношението на художника към света. Какво е вашето отношение към света?
Да, най-важно е отношението. Въпреки че моите работи изглеждат различни една от друга, отношението към света, ъгълът е еднакъв. Той е много критичен, самокритичен, обичам да обръщам нагоре с краката отделни неща, които сме свикнали да виждаме такива, каквито са в разстояние на много години. Например един от известните ми проекти се нарича “Колекционерът на изкуство”, който реализирах през 1994 г. в Музея "Лудвиг” в Будапеща. “Колекционерът на изкуство” разказва за един велик черен мъж, който живее някъде в пустинята в Африка и който колекционира съвременно американско и западноевропейско изкуство. Той, например, купува своя Пикасо срещу 23 кокосови ореха или своя ранен Раушенбърг срещу 7 кости от антилопа и т.н. В тази инсталация, която беше много голям проект и бих казал доста успешен, използвах истински, оригинални произведения от колекцията на Музея, т.е. имаше оргинални Бойс или Пикасо и Лихтенстейн, и Апел, и Раушенбърг, и Базелиц. Или друг проект, който направих в галерията “Ars future” в Цюрих миналата година, който беше точно по време на коледната суматоха и се наричаше именно “Коледна изложба”. Той разказваше историята за един нов светец – свети Пипъл, който вместо да ти дава подаръци, ти ги взема. Този свети Пипъл – един също голям мъж, с николаевски бакенбарди, живее някъде сред Тихия океан, в голяма подводна пещера, промъква се изключително бързо през водата и по земята в къщите на хората непосредствено след като дядо Коледа е оставил подаръците под елхата. Свети Пипъл се промъква през тоалетните (за щастие, няма никаква неприятна миризма), отмъква подаръците, пъха ги в своята ограмна чанта и ги складира в комфортната си подводна пещера. По-късно тези подаръци образуват много странна химическа реакция. Те започват да се изпаряват, преминават над водата и образуват тези особени облаци, чийто дъждовни капки веднъж паднали върху вашата глава, те карат да се чувстваш различен, бих казал по-добър. Ето още една обърната нагоре с краката история. Изложбата беше много успешна. Визуално това беше представено от множество рисунки, големи фотографии, с много обяснителни текстове, имаше няколко много ценно изглеждащи обекта като иконата на свети Пипъл (след като е светец би трябвало да има своя икона) – на златен фон, в една особена монолитна рамка, представяща барокови вълни и подаръци, които се премятат сред тях и той, застанал много достолепно, готов за подвизи, обут в особени плавници – ботуши, направени от топла кожа, защото независимо, че има специален филм около тялото му, който го предпазва от студените води, би било добре да ги има и тези топли обувки.
Явно обичате много да се забавлявате във вашите работи. Това ли е водещото?
В тези неща има толкова много труд, но все пак има и много забава. Ако на мен самият не ми е интересно, почти съм сигурен, че няма да е интересно на никого. Така че гледам първо аз да се забавлявам и след това се надявам, че този тип забавления ще бъдат съпреживяни и от другите хора. И то не само българи. Стремя се това, които правя да има някакво относително универсално звучене. Макар че в известен смисъл историите, с които се занимавам, по особен начин разкриват това, че идвам от малка България, която е горе-долу на ръба на света и за която хората почти нищо не знаят. Как донякъде подсъзнателно се разкрива, че идвам от България? По това, че работя с големи, бомбастични теми. Например, тотално подменената роля на колекционера. Или имам друг проект, който се нарича “Истината – земята е плоска” и който разказва за седем свидетеля, по някакъв начин свързани с България, който изведнъж получават просветление от горе, че земята е плоска, в следствие, на което те започват да живеят в невероятна душевна хармония. Самите те са много различни – 72-годишен Нобелов лауреят, малко момиченце, обигран политик, просяк, художник, съветски космонавт, който изповядва, че преди 20 години, когато е бил в космическото пространство е видял земята плоска, като един долар. Или друга моя инсталация наречена “Нов Ноев ковчег”, която през 1992 г. беше представена в Националния дворец на културата в София и по-късно на Инстанбулското биенале и която разглежда мита за Ной от съвсем различна гледна точка. До някъде моята роля е на някой, който живее от страни и подобно на хакер се мъчи да вкара някакви вируси, леко да “подбъзикна” едни големи структури от отдавна установени стойности. Подобно на кострукция от карти, от която махам някои от долните карти и те евентуално паднат или поне се разлюляват и на хората им става интересно.
Какъв е начинът един български художник да излага своите творби в чужбина и да бъде уважаван за това, което прави? Вие сте участвали в много световни форуми, имате много изложби в чужбина.
Много е трудно. За съжаление, начинът не е същият като на Запад. Там има установени правила и донякъде хората се раждат с тях. Когато човек иска да се занимава с визуални изкуства, той влиза в някоя Академия или в някои от институтите след Академията. От друга страна в днешно време не е задължително да завършиш Академия. В процеса на неговото узряване (естествено ако има данни), той започва да бъде “следен” от галеристи, мениджъри, дилъри, куратори, критици и т.н. Едни от първите стъпки са да бъде поканен за някоя групова изложба или евентуално да се закачи за някой галерист, който да го покани за групова изложба. Ако е доволен, ще направи и самостоятелна изложба. Междувременно някой куратор може да го повика за групова изложба в алтернативно пространсто. Или, дай Боже, да го покани за по-голям форум като биенале. И така, ако нещата потръгнат, той ще премине през самостоятелна изложба в частната галерия, ще се появат и други галерии, междувременно ще започне да участва в биеналета и в музейни експозиции и след време ще направи самостоятелни изложби в музеи, което се смята за едно от най-висшите неща. След това достига средата на кариерата си и започва да прави ретроспективи и т.н. Всичко е свързано с влизането в една система, която работи доста смазано – т.нар. “art world”. Сама знаете, че това, което е в България е абсолютно out от този “art world”. Няма почти никакви допирни точки. На мен ми беше изключително трудно, през 1990-91 г., когато започнах, мъчейки се да представя това, което правя на максимален брой хора на Запад. От днешната си позиция, си спомням с някакво умиление тези азбучни грешки, които съм правил тогава. Например през 1991 г. отпечатах брошура в близо 2000 бройки от фирма, която искаше да купи картини от мен. По това време с лева не можеше да се купи почти нищо. В нея исках да събера максимално около 30-40 от последните ми работи – малки инсталации, асамблажи, обекти и т.н. След това я изпратих, на мои разноски, с препоръчана поща, на около 700 адреса, които ги бях взел от един справочник за съвременно изкуство. Всяка брошура беше съпроводена с писмо, в което обяснявах този напълно неестествен начин да се докосна до дадена галерия или дадено пространство без да използвам посредник – бил той галерист, мениджър или дилър, но в България нямахме такива неща. Често казано, нямаше абсолютно директен резултат от тази брошура, но и до сега откривам следи от нея в различни места, където отивам и сред моите католизи, които са вече доста на брой, като я видят, хората казват: “А това го имаме в нашата библиотека.” Естествено имаше много писма, които обясняваха, че за съжаление те са запълнени години напред или просто не работят с Източна Европа и т.н. Тогава бях изключително отчаян. Първата истинска промяна или започване на този networking, което е изключително важно – създаването на мрежа от връзки и контакти с хора, които са част от този art world, беше една конференция наречена “Points East” в “Thursday center” в Глазгоу. Това беше през декември 1990 г. и бе първият форум, на които бяха събрани източноевропейски интелектуалци и специално във визуалните изкуства, заедно с хора от английския art world. Голяма част от контактите, които продължавам да ползвам са от тези дни. Там се срещнах с около десетина човека, с които работим много често заедно. Там бях поканен за една изложба наречена “Непознатата Европа” през 1991 г. в Краков. През 1992 г. участвах на Истамбулското биенале, където моята работа имаше наистина голям успех – изключително позитивни реакции в пресата и периодиката: “Art forum”, “Flash art”, “Art in America”. От там бях поканен на “APERTO” – часта за млади художници на Венецианското биенале през 1993 г. И от там нещата потръгнаха лека-полека. Но човек трябва да бъде изключително фокусиран, максимално да не осъзнава какво се случва на радиус 2-3 метра около него, още повече, че аз живея в София и ако се подам на изкушението да тръгна по кафенетата и да се занимавам с интриги и клюки – това означава, че фокусът ми ще бъде абсолютно разконцентриран. Минавам за не особено симпатична личност именно защото съм страхотно фокусиран и това, което искам да направя го гоня до дупка.
След толкова много проекти, които разработвате, остава ли ви свободно време. С какво се занимавате тогава?
Точно когато имам много работа, обичам да се отдам на малки неща. Забелязахте ме, че вече няколко пъти си гледам часовника. Имам само три минути да отида на едно кино.
28 април 1999 г., София
Коментари
Публикуване на коментар