Слав Бакалов става особено популярен като аниматор. Той е сценарист и режисьор на около 50 анимационни филма, както и на няколко документални. Носител е на “Златна палма” от Кан през 1985 г. за филма си “Женитба”. По-късно преминава към живописта и скултурата, прави изложби в държави като Швейцария, Люксембург, Германия, България, отличаван е с много международни награди.
Трудно е да определя специфичния стил на Слав Бакалов – самобитни картини, в които деформацията на нарисувания обект предизвиква насмешка, простотата на линията е интригуваща, а крайно обобщените, леко ъгловати образи и ярките, живи цветове създават усещане за някаква артистична свобода, за първично изграждане на формите и вплитане на багрите.
Запознанството ми със Слав Бакалов стана след едно дълго (за мен) пътуване до Бояна, където той живее. Покрай горещото лятно слънце и тежкия ми касетофон, лутането из неравните боянски улици, докато открия къщата му, ми се стори безкрайно, но за сметка на това топлината и вниманието, с което ме посрещнаха той и съпругата му компенсира всичко. Освен това можах да видя някои от предпочитаните му картини, които висяха по стените в дома му, както и да надникна в ателието му, където, според мен, най-силно е събрана творческата енергия.
Още преди започването на интервюто, той ме предупреди, че предпочита да си говорим за живописта му, което и определи насоката на нашия разговор. Мисля, че това, което особено добре представя личността и творчеството на Слав Бакалов е приятното му чувство за хумор.
В България си особено популярен като аниматор, след това изведнъж се отказа от анимацията и мина само на живопис. Защо стана така?
Слав Бакалов: След 1989 г. България нямаше икономическата възможност да поддържа това парично темпо, тази река от пари, която течеше към киното и по-специално анимацията. Не казвам, че това е било лошо, но смятам, че е нормално при едно окопитване, правене на равносметка, да има и крайни решения. Аз не загубих от тях, защото се адаптирах бързо. Даже през 1989 г., като директор на Студия за анимационни филми “Каданс”, направих първата си изложба – по време на годишната си отпуска, сякаш предчувствайки това, което ще се случи. От тогава тръгнаха изложба след изложба… Доста елегантно преминах на другия фронт. Разбира се, той не е противников, защото анимацията ми даде много в областта на гротеската, сатиричното мислене, символизма и всякакви метафорични методи на работа. Използвам тези неща и не смятам за загубени тези години. Но установих, че когато работя живопис се чувствам много по-щастлив, поради това, че не завися от никой. Не мога да се оправдавам с нечия некадърност, че не е станал филма. Аз съм зодия “Рак” и съм склонен да търся вината в другите, а не в себе си. Сега вече не мога да го правя. Това ме прави много по-организиран. Освен това аз съм невръстеник-човек, бързам да видя края на нещата. А един филм се прави прекалено дълго и аз се уморявам да чакам последните му резултати. Докато живописта става много по-бързо. Мечтаеш през нощта за една картина, на другата сутрин вече си я започнал, а след един-два дни можеш да пушиш лула пред завършената картина. И обикновено поне през първите дни се наслаждаваш, че си постигнал нещо. При мен много бързо настъпва разочарование от собствените ми работи. Но мисля че това е хубаво, защото има някакъв двигател. Винаги харесвам последната си работа, не и предишните и така вървя напред.
Казваш, че в рисуването не зависиш от никого, но не мислиш ли, че зависиш от публиката? Как твоята публика възприема картините ти?
Разбира се, и най-големите естети не работят само за себе си, а и за публиката, независимо от пазара. Но съм разбрал едно нещо – винаги когато се опитвам да се нагаждам към публиката, не успявам да направя добри работи и те остават неоткупени. Затова съм абсолютно убеден, че всеки художник трябва да прави всяка работа за себе си, без да се интересува от мнението на публиката. Това значи да се отдава изцяло. По-късно това се оценява много по-добре, отколкото меркантилното съсредоточаване в теми. Разбира се, всеки художник има неща, които го привличат. Например аз имам три основни теми. Най-много и най-усърдно работя в областта на провославната живопис, т. нар. византийска икона. Използвам всички приоми на голямата икона – обратна перспектива, различни гледни точки, условността на цвета, който е напълно емоционален, а не материален. Т.е. това, което използва и един Пикасо – една безкрайна и неизчерпаема съкровищница. Работя и еротични картини, голи тела. И трето, рисувам картини с битов характер – селяни, селянки, които са толкова далече от реалността, че дават по-скоро представа за селото – селото като приказка, а не като бит. Аз изхождам от т. нар. раирани ризи, раирани поли, раирани нивя. Казвам го по-грубо, за да бъде ясно, защото се опитвам да онагледа с думи това, което правя.
Доколко еротичните ти картини имат успех? Не живеем ли във време, когато еротиката като художествен израз е изчезнала?
Еротиката е нещо, което няма да изчезне никога, защото заедно с него ще изчезнем и ние. Еротиката съществува в творчеството на художниците откакто те се помнят на тази планета и сигурно ще си отиде заедно с тях. Женското тяло е източник на голямо вдъхновение за художниците през векове. Най-неочаквано България заживя в свят на пошлост, чалга, порно списания и филми, които са свръзани единствено със сексуалния нагон и нямат нищо общо с това, което вдъхновява художника. Смятам, че ще се получи известно отдръпване от порното, защото няма начин то да не омръзне на хората. Докато отношението към еротичното в живописта, в изкуството ще се върне. Всеки би искал да има едно красиво голо тяло, нарисувано от художник, а не снимка на някаква мацка от “Плейбой”.
Каза, че в картините си включваш гротеската, иронията. Важно ли е чувството за хумор при един творец?
Според мен в края на 20 век човечеството е изживяло всичките си емоционални пластове и да стоиш сериозен – с таке на главата, сякаш пращаш графични или живописни послания във вековете, с едно целомъдрие в очите – ми изглежда смешна поза. Предпочитам в своите картини да говоря с ирония, с едно отдръпване от себе си. В картините ми има привкус на самоирония, защото другото ми изглежда смешно, а да си самоироничен даже е по-сериозно.
В много от картините ти присъства триъгълникът. Казваш, че това е най-съвършената форма. Защо?
Триъгълникът е много съвършена форма. Разбира се, може би кръгът е по-съвършен, не знам, това са въпроси на емоционален избор. Изглежда еврейското, което тече в жилите ми, защото майка ми е еврейка, ми оказва влияние. Еврейският шестоъгълник е съставен от два триъгълника – този, който гледа нагоре е устремът към Господ, а този, който гледа надолу символизира материализиращия се дух. Това се преплита в една шестоъгълна звезда, която е много красив, философски символ. За разлика от някои, които като рисуват голото женско тяло, откриват в него кръгли обеми, аз откривам, че в тялото се преплитат и триъгълници. С радост привнасям това си наблюдение, защото един художник трябва да пречупва природата през своята призма, а това е една от моите призми.
Винаги ми е било любопитно дали творецът трябва да е искрен в работите, които прави и какво е мястото на истината в една картина, при условие, че самото име “изкуство”, говори за нещо, което не е истина?
Няма да се съглася, че изкуство говори за нещо, което не е истина. Напротив! Най-голямата истина се казва в изкуството. Не напразно Толостой твърди, че изкуството е най-късият мост към хората. Затова думата “религия”, religare, “връзка” е другата страна на този медал. Ние, хората на изкуството търсим най-късия път, а той не може да бъде лъжа – той е истина.
Зададе ми въпроса и за искреността. Истината и искреността са брат и сестра. Не може един неискрен човек да каже истина. Това може да е една философска книга на Хегел, написана сложно, с много опити да се открие истината и пак да се изрече лъжа. Навремето Конфуций е казал: “Искреност, искреност и искреност, без нея не бихте измислили пирона”. Искреността стои в основата на човешкото знание, в търсенето – на Бога, на истината. Струва ми се, че в българската живопис много хора работят неискрено. От няколко години се насажда един т. нар. живописен език “есперанто”. Не казвам, че е лошо да се гледа на Запад, но художественият език стана твърде общ. Появяват се много млади художници, които взаимно си приличат. Като краснопис започват да пишат много добре, картините им са изящни. Но не са искрени, не произлизат от сърцето им, а минават през ситото на нещо чуждо. Възприемат външната естетична страна, с която се справят много добре и умело, но не казат онова, за което са родени – своето собствено мнение за цветовете, пространството, линиите. Благодарение на тази неискреност те не постигат нищо значително. Така в изобразителното изкуство се стига до нихилизъм, което дава възможност на всеки, който поиска, да прави изкуство. Това за мен не е редно. Не знам защо музикантите са си извоювали по-благоприятни условия. Например никой не може да седне и да чука по пианото както си иска, без да знае нотите, да нарязва пианото на парчета. Вярно, правили са и тези неща, но преди време и сега вече е досадно. Докато в изкуството, благодарение на авангардните художници и т. нар. инсталации, всеки може да нареди някакви купчинки с тел, камъни, пясък и да твърди, че е създал произведение на изкуството. Както в музиката не може да се мине без ноти и нормално познаване на музикалния език, така, според мен, в изкуството първо трябва да покажеш, че си художник. А художникът е човек, който рисува – р-и-с-у-в-а. Моят любим афорист е Ежелец. В едно, гениално по своята простота и съвършенство, изречение той казва: “Хората, които нямат нищо общо с изкуството, не трябва да имат нищо общо с изкуството.” “Нали е просто?”, казва той. Изкуството се нуждае от пречистване. Не казвам, че хората нямат право да се занимават с определени неща. Това е тоталитарно мнение. Нека който иска да прави каквото иска. Само че обществото трябва да изгради свой духовен щит срещу шарлатанството, защото то може да замени нормалното, истинското. Както порнографията може да замени еротичното изкуство, така шарлатанството може замени истинското. Мисля, че самото човечество би съжалявало да попадне в този ужасен капан.
А ти чувстваш ли се успял художник? Сега ти предстои посещение в Сите-дез-арт в Париж. Това признание ли е за теб?
То не е във връзка с успеха. Това, че ще отида в Париж не е мерило, че съм признат художник. По-скоро човек трябва да признае сам себе си. Все още ме гложди недоволството, че започнах малко късно да се занимавам с живопис – чак след 40 години. Наистина след Художествената гимназия и Художествената академия не съм преставал да се занимавам, но истински започнах да работя по-късно и имам вътрешното недоволство, че все нещо не ми достига, още ми трябва… В този смисъл, аз сам не съм се признал. Ако другите са ме признали, това е приятно и радостно, но аз лично още не съм се признал.
Четох един много интересен афоризъм, който свързваш със себе си – “Нито един ден без гаф!” Кой е най-големият гаф, който си правил и какъв е гафът, който мечтаеш да осъществиш?
Този прякор, така да се каже, са ми го дали приятелите, защото действително, поради своята разсеяност, бъркам имена, хора, непрекъснато съм в някакво такова състояние. Затова най-често щом става дума за имена и хора си мълча или обикновено се запознавам по три пъти с някой от страх да не каже, че съм нелюбезен. Това не е гордост, а слаба памет, даже слаба зрителна памет, което е учудващо за художник. Изглежда творчеството ми не е непременно свързано със зрителната памет, а по-скоро с някакви цветови взаимоотношения, търсене на неща, не свързани много с реалността.
Какъв гаф мечтая да направя? Човек, който всеки ден прави гафове, трябва много дълго време да мисли какъв мечтае да направи – сигурно ми предстои. Разбира се, най-големият гаф е да умреш.
Това гаф ли е?
Разбира се, нали художниците сме безсмъртни. Един ден най-неочавано разбират, че си умрял и че не си толкова важен на този свят.
Разбрах, че имаш много интересно хоби – конструираш оръжия. Даже сам създаваш арбалети. Разкажи ми малко за това!
От една година съм поизоставил това хоби. Понеже цял ден рисувам, по едно време ми беше хоби да готвя, но когато лекарите ми забраниха да правя разни вкуснотии, се пренасочих към това да измислям всякакви видове оръжията. Те са много смешни, като например прашка, коята изстрелва стрелички или арбалети, които стрелят с патрончета. Това пак са гафове в областта на оръжейното изкуство. Те са по-скоро забавни, отколкото да имат някаква практическа цел. Така се разтоварвам, играя си с пилички, триончета, събирам най-различни тръбички. Ако имах условия сигурно бих сътворил нещо чудовищно. Но все не си купувам нито струг, нито фреза, а така на ръка доста неща не стават като хората. Но ако някой ден се пристрастя – да трепери човечеството.
Имаш ли много приятели. Според теб с какво ги привличаш?
Когато човек тръгва да прехвърля 50 години, кръгът му от приятели се ограничава. Аз имам една къщичка на Равен рът, далеч от хората, където имам приятел, с когато седим заедно през дългите вечери, когато се спуска здрач и си говорим на философски теми. Такива приятели са ми нужни, покрай които сам да израсна. А не хора, с които се събираш на маса, за да си разказвате вицове, макар че аз съм голям дърдорко и много обичам да разказвам вицове. Чувствам, че се опустошавам след такава вечер. Играл съм ролята на шут, разказвал съм вицове, правил съм се на какъв ли не, но в крайна сметка не съм получил нищо за себе си. Искрено мечтая за по-тесен кръг приятели, които да са умни, ерудирани, на които аз да дам нещо, а и те да ми дадат от своя страна.
Запознанството ми със Слав Бакалов стана след едно дълго (за мен) пътуване до Бояна, където той живее. Покрай горещото лятно слънце и тежкия ми касетофон, лутането из неравните боянски улици, докато открия къщата му, ми се стори безкрайно, но за сметка на това топлината и вниманието, с което ме посрещнаха той и съпругата му компенсира всичко. Освен това можах да видя някои от предпочитаните му картини, които висяха по стените в дома му, както и да надникна в ателието му, където, според мен, най-силно е събрана творческата енергия.
Още преди започването на интервюто, той ме предупреди, че предпочита да си говорим за живописта му, което и определи насоката на нашия разговор. Мисля, че това, което особено добре представя личността и творчеството на Слав Бакалов е приятното му чувство за хумор.
В България си особено популярен като аниматор, след това изведнъж се отказа от анимацията и мина само на живопис. Защо стана така?
Слав Бакалов: След 1989 г. България нямаше икономическата възможност да поддържа това парично темпо, тази река от пари, която течеше към киното и по-специално анимацията. Не казвам, че това е било лошо, но смятам, че е нормално при едно окопитване, правене на равносметка, да има и крайни решения. Аз не загубих от тях, защото се адаптирах бързо. Даже през 1989 г., като директор на Студия за анимационни филми “Каданс”, направих първата си изложба – по време на годишната си отпуска, сякаш предчувствайки това, което ще се случи. От тогава тръгнаха изложба след изложба… Доста елегантно преминах на другия фронт. Разбира се, той не е противников, защото анимацията ми даде много в областта на гротеската, сатиричното мислене, символизма и всякакви метафорични методи на работа. Използвам тези неща и не смятам за загубени тези години. Но установих, че когато работя живопис се чувствам много по-щастлив, поради това, че не завися от никой. Не мога да се оправдавам с нечия некадърност, че не е станал филма. Аз съм зодия “Рак” и съм склонен да търся вината в другите, а не в себе си. Сега вече не мога да го правя. Това ме прави много по-организиран. Освен това аз съм невръстеник-човек, бързам да видя края на нещата. А един филм се прави прекалено дълго и аз се уморявам да чакам последните му резултати. Докато живописта става много по-бързо. Мечтаеш през нощта за една картина, на другата сутрин вече си я започнал, а след един-два дни можеш да пушиш лула пред завършената картина. И обикновено поне през първите дни се наслаждаваш, че си постигнал нещо. При мен много бързо настъпва разочарование от собствените ми работи. Но мисля че това е хубаво, защото има някакъв двигател. Винаги харесвам последната си работа, не и предишните и така вървя напред.
Казваш, че в рисуването не зависиш от никого, но не мислиш ли, че зависиш от публиката? Как твоята публика възприема картините ти?
Разбира се, и най-големите естети не работят само за себе си, а и за публиката, независимо от пазара. Но съм разбрал едно нещо – винаги когато се опитвам да се нагаждам към публиката, не успявам да направя добри работи и те остават неоткупени. Затова съм абсолютно убеден, че всеки художник трябва да прави всяка работа за себе си, без да се интересува от мнението на публиката. Това значи да се отдава изцяло. По-късно това се оценява много по-добре, отколкото меркантилното съсредоточаване в теми. Разбира се, всеки художник има неща, които го привличат. Например аз имам три основни теми. Най-много и най-усърдно работя в областта на провославната живопис, т. нар. византийска икона. Използвам всички приоми на голямата икона – обратна перспектива, различни гледни точки, условността на цвета, който е напълно емоционален, а не материален. Т.е. това, което използва и един Пикасо – една безкрайна и неизчерпаема съкровищница. Работя и еротични картини, голи тела. И трето, рисувам картини с битов характер – селяни, селянки, които са толкова далече от реалността, че дават по-скоро представа за селото – селото като приказка, а не като бит. Аз изхождам от т. нар. раирани ризи, раирани поли, раирани нивя. Казвам го по-грубо, за да бъде ясно, защото се опитвам да онагледа с думи това, което правя.
Доколко еротичните ти картини имат успех? Не живеем ли във време, когато еротиката като художествен израз е изчезнала?
Еротиката е нещо, което няма да изчезне никога, защото заедно с него ще изчезнем и ние. Еротиката съществува в творчеството на художниците откакто те се помнят на тази планета и сигурно ще си отиде заедно с тях. Женското тяло е източник на голямо вдъхновение за художниците през векове. Най-неочаквано България заживя в свят на пошлост, чалга, порно списания и филми, които са свръзани единствено със сексуалния нагон и нямат нищо общо с това, което вдъхновява художника. Смятам, че ще се получи известно отдръпване от порното, защото няма начин то да не омръзне на хората. Докато отношението към еротичното в живописта, в изкуството ще се върне. Всеки би искал да има едно красиво голо тяло, нарисувано от художник, а не снимка на някаква мацка от “Плейбой”.
Каза, че в картините си включваш гротеската, иронията. Важно ли е чувството за хумор при един творец?
Според мен в края на 20 век човечеството е изживяло всичките си емоционални пластове и да стоиш сериозен – с таке на главата, сякаш пращаш графични или живописни послания във вековете, с едно целомъдрие в очите – ми изглежда смешна поза. Предпочитам в своите картини да говоря с ирония, с едно отдръпване от себе си. В картините ми има привкус на самоирония, защото другото ми изглежда смешно, а да си самоироничен даже е по-сериозно.
В много от картините ти присъства триъгълникът. Казваш, че това е най-съвършената форма. Защо?
Триъгълникът е много съвършена форма. Разбира се, може би кръгът е по-съвършен, не знам, това са въпроси на емоционален избор. Изглежда еврейското, което тече в жилите ми, защото майка ми е еврейка, ми оказва влияние. Еврейският шестоъгълник е съставен от два триъгълника – този, който гледа нагоре е устремът към Господ, а този, който гледа надолу символизира материализиращия се дух. Това се преплита в една шестоъгълна звезда, която е много красив, философски символ. За разлика от някои, които като рисуват голото женско тяло, откриват в него кръгли обеми, аз откривам, че в тялото се преплитат и триъгълници. С радост привнасям това си наблюдение, защото един художник трябва да пречупва природата през своята призма, а това е една от моите призми.
Винаги ми е било любопитно дали творецът трябва да е искрен в работите, които прави и какво е мястото на истината в една картина, при условие, че самото име “изкуство”, говори за нещо, което не е истина?
Няма да се съглася, че изкуство говори за нещо, което не е истина. Напротив! Най-голямата истина се казва в изкуството. Не напразно Толостой твърди, че изкуството е най-късият мост към хората. Затова думата “религия”, religare, “връзка” е другата страна на този медал. Ние, хората на изкуството търсим най-късия път, а той не може да бъде лъжа – той е истина.
Зададе ми въпроса и за искреността. Истината и искреността са брат и сестра. Не може един неискрен човек да каже истина. Това може да е една философска книга на Хегел, написана сложно, с много опити да се открие истината и пак да се изрече лъжа. Навремето Конфуций е казал: “Искреност, искреност и искреност, без нея не бихте измислили пирона”. Искреността стои в основата на човешкото знание, в търсенето – на Бога, на истината. Струва ми се, че в българската живопис много хора работят неискрено. От няколко години се насажда един т. нар. живописен език “есперанто”. Не казвам, че е лошо да се гледа на Запад, но художественият език стана твърде общ. Появяват се много млади художници, които взаимно си приличат. Като краснопис започват да пишат много добре, картините им са изящни. Но не са искрени, не произлизат от сърцето им, а минават през ситото на нещо чуждо. Възприемат външната естетична страна, с която се справят много добре и умело, но не казат онова, за което са родени – своето собствено мнение за цветовете, пространството, линиите. Благодарение на тази неискреност те не постигат нищо значително. Така в изобразителното изкуство се стига до нихилизъм, което дава възможност на всеки, който поиска, да прави изкуство. Това за мен не е редно. Не знам защо музикантите са си извоювали по-благоприятни условия. Например никой не може да седне и да чука по пианото както си иска, без да знае нотите, да нарязва пианото на парчета. Вярно, правили са и тези неща, но преди време и сега вече е досадно. Докато в изкуството, благодарение на авангардните художници и т. нар. инсталации, всеки може да нареди някакви купчинки с тел, камъни, пясък и да твърди, че е създал произведение на изкуството. Както в музиката не може да се мине без ноти и нормално познаване на музикалния език, така, според мен, в изкуството първо трябва да покажеш, че си художник. А художникът е човек, който рисува – р-и-с-у-в-а. Моят любим афорист е Ежелец. В едно, гениално по своята простота и съвършенство, изречение той казва: “Хората, които нямат нищо общо с изкуството, не трябва да имат нищо общо с изкуството.” “Нали е просто?”, казва той. Изкуството се нуждае от пречистване. Не казвам, че хората нямат право да се занимават с определени неща. Това е тоталитарно мнение. Нека който иска да прави каквото иска. Само че обществото трябва да изгради свой духовен щит срещу шарлатанството, защото то може да замени нормалното, истинското. Както порнографията може да замени еротичното изкуство, така шарлатанството може замени истинското. Мисля, че самото човечество би съжалявало да попадне в този ужасен капан.
А ти чувстваш ли се успял художник? Сега ти предстои посещение в Сите-дез-арт в Париж. Това признание ли е за теб?
То не е във връзка с успеха. Това, че ще отида в Париж не е мерило, че съм признат художник. По-скоро човек трябва да признае сам себе си. Все още ме гложди недоволството, че започнах малко късно да се занимавам с живопис – чак след 40 години. Наистина след Художествената гимназия и Художествената академия не съм преставал да се занимавам, но истински започнах да работя по-късно и имам вътрешното недоволство, че все нещо не ми достига, още ми трябва… В този смисъл, аз сам не съм се признал. Ако другите са ме признали, това е приятно и радостно, но аз лично още не съм се признал.
Четох един много интересен афоризъм, който свързваш със себе си – “Нито един ден без гаф!” Кой е най-големият гаф, който си правил и какъв е гафът, който мечтаеш да осъществиш?
Този прякор, така да се каже, са ми го дали приятелите, защото действително, поради своята разсеяност, бъркам имена, хора, непрекъснато съм в някакво такова състояние. Затова най-често щом става дума за имена и хора си мълча или обикновено се запознавам по три пъти с някой от страх да не каже, че съм нелюбезен. Това не е гордост, а слаба памет, даже слаба зрителна памет, което е учудващо за художник. Изглежда творчеството ми не е непременно свързано със зрителната памет, а по-скоро с някакви цветови взаимоотношения, търсене на неща, не свързани много с реалността.
Какъв гаф мечтая да направя? Човек, който всеки ден прави гафове, трябва много дълго време да мисли какъв мечтае да направи – сигурно ми предстои. Разбира се, най-големият гаф е да умреш.
Това гаф ли е?
Разбира се, нали художниците сме безсмъртни. Един ден най-неочавано разбират, че си умрял и че не си толкова важен на този свят.
Разбрах, че имаш много интересно хоби – конструираш оръжия. Даже сам създаваш арбалети. Разкажи ми малко за това!
От една година съм поизоставил това хоби. Понеже цял ден рисувам, по едно време ми беше хоби да готвя, но когато лекарите ми забраниха да правя разни вкуснотии, се пренасочих към това да измислям всякакви видове оръжията. Те са много смешни, като например прашка, коята изстрелва стрелички или арбалети, които стрелят с патрончета. Това пак са гафове в областта на оръжейното изкуство. Те са по-скоро забавни, отколкото да имат някаква практическа цел. Така се разтоварвам, играя си с пилички, триончета, събирам най-различни тръбички. Ако имах условия сигурно бих сътворил нещо чудовищно. Но все не си купувам нито струг, нито фреза, а така на ръка доста неща не стават като хората. Но ако някой ден се пристрастя – да трепери човечеството.
Имаш ли много приятели. Според теб с какво ги привличаш?
Когато човек тръгва да прехвърля 50 години, кръгът му от приятели се ограничава. Аз имам една къщичка на Равен рът, далеч от хората, където имам приятел, с когато седим заедно през дългите вечери, когато се спуска здрач и си говорим на философски теми. Такива приятели са ми нужни, покрай които сам да израсна. А не хора, с които се събираш на маса, за да си разказвате вицове, макар че аз съм голям дърдорко и много обичам да разказвам вицове. Чувствам, че се опустошавам след такава вечер. Играл съм ролята на шут, разказвал съм вицове, правил съм се на какъв ли не, но в крайна сметка не съм получил нищо за себе си. Искрено мечтая за по-тесен кръг приятели, които да са умни, ерудирани, на които аз да дам нещо, а и те да ми дадат от своя страна.
15 юни 2000 г., София
Коментари
Публикуване на коментар