Николай Панайотов е роден през 1956 г. в гр. София. Завършва Художествената гимназия и специалност “стенопис” в Художествената академия при проф. Митьо Гановски. По-късно самият той преподава в Академията. Носител е на различни национални награди като първа награда от конкурса за оформление на градската среда през 1985 г. и национална награда за монументални изкуства през 1989 г. Автор е на няколко запомнящи се стенописа. Неговите картини са притежание на частни и обществени колекции във Франция, Австрия, Белгия, Люксембург, Монако, САЩ.
Николай Панайотов успя да си извоюва име на търсен и ценен художник у нас и в чужбина благодарение на мащаба на мисленето си и размаха на таланта си. Казва, че е избрал пътя на художника с убеждението, че животът му ще бъде много интересен, но никога лесен.
Първо ме впечатлиха “свободните” му картини – огромни платна, които деликатно потрепват от полъха на минаващия край тях зрител. После – образите – сюрреалистични, абсурдни изображения на митични същества, напомнящи за нещо видяно, в ярки, наситени цветове, разтичащи бои и линии, които сякаш се опитват да излязат извън платната. Накрая се запознах и с художника, които като фокус обедини вече изградените ми представи, по- скоро, за да ги опровергае.
Поводът за срещата ни бяха двете изложби, които Николай Панайотов направи във Френския институт в София, където показа близо двуметрови конуси, оригинално изрисувани отвън и в столичната галерия “Райко Алексиев”. Срещнах се с творец, който спокойно говори за смисъла на работите си, за същността на изкуството, за необходимостта да бъдеш творец и усилието да отстояваш себе си. Вглеждайки се в “свободните” му картини повярвах, че крайният индивидуализъм е един от възможните варианти за себенадмогване, чрез което творецът намира удовлетворение.
Може да започнем от изложбата, която сте подредили в момента. Това е втората изложба, която правите в България през тази година – първата бе във Френския институт. Какво представяте?
Николай Панайотов: Наистина двете изложби се събраха случайно, почти засичайки се една с друга. Но са напълно различни. Първата бе в по – малко пространство и основно имаше по – скулптурни неща – конуси. А сега – в тази голяма зала, която е в центъра на София и според мен, е най – добра за излагане, с много хубаво естествено осветление, което пада отгоре, има серия от голямоформатни произведения, които нарекох “Свободни платна”.
Защо “свободни”? Разбрах, че идеята е доста интересна.
Идеята първо има буквален смисъл, защото нещата не са опънати на рамки, не са рамкирани с външни рамки. Платната висят свободно, без да бъдат дисциплинирани от изискването да бъдат ограничени от рамки, лежат свободно отпуснати и много достъпни за пипане, оставени на вятъра на нашето общуване, при минаването покрай тях. Но платната са свободни и като правене – нямат основна идея или дисциплина, независимо, че са фигуративни. Според мен, в тях като цяло може да прочетете едно свободно мислене, някаква философия.
Предпочитате да работите с акрилни бои. Защо избрахте именно този материал?
Акрилните бои отговарят по – добре на моята скорост на правене. Те съхнат бързо. Освен това, според мен, имат и особен пластмасов ефект, който ми се струва по – съвременен. Ние сме заобиколени от този тип естетика – на улицата, в дома, по това, което виждаме в киното, на компютрите. Бих казал, че в акрилната боя има една студена поетичност. А има и още една практическа причина – акрилната боя е много по – пластична, т.е. тези огромни платна могат да се навият без да се напукат, каквото би се случило с маслената боя.
Като казахте пластмасови, си помислих, че може би споделяте идеята на Анди Уорхол – “Искам да съм пластмасов”. Има ли нещо такова?
Да, може би в нещата, които виждате има и един момент от попарта, но аз наслагвам и една минала историчност. Ако човек се загледа в нещата ще види като композиция и сътветна символика и някакъв опит в старите изкуства. За мен, попартът е прекрасен, революционен период от преди 40 години в Америка. Но днес, с постмодернизма, с концептуализма, аз имам нужда, а предполагам и колегите около мен, от едно по-богато иронично преосмисляне на изкуството, идеологията, въобще днешния живот.
Разбрах, че стилово и самият вие трудно се определяте. Предпочитате да създавате еклектично изкуство. Въпреки че тези картини, на пръв поглед, създават усещането за сюрреализъм.
Да, в тях има неосюрреалистично преосмисляне. Винаги съм обичал сюрреализма и може би съм повлиян от него още в България, като бях студент в Академията. В него намирам неща, които са близки до православната ни традиция и въобще до славянския ни абсурден начин на поведение, мислене, на наслагване на нещата в живота. От друга гледна точка, се пазя и избягвам да се заробвам, условно казано, в определен стил или да изчиствам нещата си само в един стил. Мисля, че по-интересно е да остана освободен и неопределен за самия себе си, за да мога преди всичко да изненадвам себе си в следващите си неща. Генерално казано, държа и много обичам еклектиката.
Предизвикателството ли е най-важно за вас като творец? В едно свое интервю казвате, че обичате авантюрата от самото създаване на картините и нямате предварителна нагласа какво ще се появи накрая.
Тази гонитба, тази игра на котка и мишка с това, което ще се случи на платното ми създава удоволствие – с всичките рискове да се провали или да се получи нещо изненадващо. Иначе нямаше да ми е интересно, а мисля, че и за зрителя е важно да бъде объркан и даже подведен в дадени моменти за какво точно става въпрос. Но нещата си остават класически като композиция, цвят, контрасти, като чувство за пространство. Някои работи са изградени солидно, но в процеса на работа са се случили някакви инциденти – потичания, колажи по тях, които малко иронизират, пародират сериозността на произведението като цяло. Намирам го за важно и може би близко до това, което ни заобикаля в съвремието – с всичките уж добре построени схеми на живот, които, в крайна сметка, могат неочаквано да се объркат или да си противоречат. Мисля, че за момента това е по-вярната страна в изкуството. То да бъде непредвидимо и да ни подсказва, че, по дяволите, и животът е такъв и това е истината за живота.
Какво очаквате да усетят зрителите, когато наблюдават вашите картини? Само шокът ли е това, което очаквате, че първоначално ще възприемат?
Всъщност аз не мисля за зрителите. Може да ви прозвучи малко егоистично. За мен е важно, самият аз да си направя шока или да се изненадам. Наистина шокът е първият контакт. Но ако една работа остане само на това ниво, то в никакъв случай не е достатъчно. Трябва да има втори, трети прочитания или неща, които продължават да работят в главата ни, след като сме видяли работата. Трябва да бъдем заинтригувани да я видим отново, с втори поглед, което за мен е най-важното гледане. Може би шокът е нещо, което е интересно, за да открои различността и силното присъствие в пространството. Но аз добре знам, че в изкуството само с шок не се оцелява. В историята на изкуството много мои колеги, които бяха големи звезди на деня, останаха само такива и по-късно бяха бързо забравени. Защото бяха само на вълната на шока.
А с какво се оцелява в изкуството? Вие с какво оцелявате?
Не знам дали оцелявам. Не съм се замислял дали въобще ще оцелея. Мисля, че в изкуството като цяло може да се оцелее с две субстанции. Едната е да бъдеш верен на своето време и интересен с естетиката и динамиката, с темперамента на днешния ден и на мястото, в което се намираш. Второто много важно нещо е да не останеш само на това, а да влагаш в работите си вечните естетически стойности, които да продължат носенето на произведението и в бъдеще. А не то да олекне тогава, когато тези шокови информации вече не са актуални и утре има други тежнения. По принцип вярвам в такива вечни стойности - има ги в една египетска скултура или фреска, има ги в една работа на Ван Гог или в една сериграфия на Анди Уорхол. Бих казал, че Анди Уорхол като художник е бил наясно с композицията, цвета, с метризирането именно на вечните стойности. И сега, когато в един музей видим портрет на Мерлин Монро от Анди Уорхол, той ни действа със същата непоклатимост, както и един портрет на Леонардо да Винчи – носи информацията за попарта и за американското консумативно общество, но в същото време е добре свързан с вечните стойности в изкуството, казано патетично.
Т. е. искате да кажете, че е нещо като художник извън времето?
Аз мисля, че всеки художник го иска, ако има инстинкта и добрата интелигентност за това. Защото правейки изкуство, ние се борим със смъртта. Това е много банален нагон в психоанализата, че искаме да спрем времето, оставяйки следи от всеки ден с тези произведения. Ако имаме чувството за безвремие, а големите автори безспорно го имат, като се борят със смъртта и правят изкуство, това са получава. Ако се плъзгаме само с евтиния ефект на деня и на модата, която в момента тече, нещата много олекват и времето ги измита, издухва.
От десет години живеете във Франция, където имате доста добра кариера. Как българското изкуство се приема там и конкретно вашето изкуство?
Във Франция като цяло се приема доброто изкуство, независимо дали е българско, руско или от друга нация. В Париж има колеги, които се борят да покажат своето изкуство. Понякога то е по-белязано с някаква етническа идентичност, понякога по-малко. Самият аз смятам, че с нещата, които правя, запазвам някаква етническа определеност, без, обаче, да оставам само на нивото на маргинален, единствено български художник. Мисля, че в нещата ми има елементи от това, което става в световното изкуство в момента, че те са свързани с по-космополитно мислене, без да се отказвам може би като цвят, композиция и въобще като някакво парадоксално мислене от славянско-балканския темперамент. Не съм се замислял защо го приемат. То просто става или не става.
Защо се стигна до това заминаване във Франция? Някъде четох, че от малък сте изпитвали желание да се движите, да променяте обстановката около себе си. Това ли ви подтикна?
От малък имах чувството, че няма да стоя на едно място в живота си, че местата ще се сменят. Нещо в съзнанието ми говореше, че така ще тече живота ми. Но за да стане това имаше много случайности. Първо като малък много пътувах с родителите си в Африка и Близкия Изток, където баща ми беше функционер на външната търговия. От там много добре видях изкуството на Месопотамия, Сирия, Ливан, Египит, Судан, Гърция и т.н., и съм благодарен за този шанс. Отиването ми във Франция пак бе случайност. Жена ми, която е специалист по стара френска литература, трябваше да започне докторат в Париж. Нямахме идея да оставаме във Франция, но аз имах бърз успех с галерии и колекционери и икономически можахме да останем. По-късно жена ми получи редовен пост като преподавател по литература на френското средновековие и по старофренски език в университета в Лимож. Аз не гледам с някакъв фатализъм на това. По принцип, ние се чувстваме българи, връщаме се в България. Самият аз в никакъв случай не искам да изпускам България. Държа на приятелствата си с колегите, даже винаги ходя да се видя с бившите си колеги от Художествената академия, където бях преподавател. Мисля, че с отиването си във Франция по-скоро разширих българския адрес. Той стана по-голям, не го загубих. Защото във всички статии винаги се пише, че съм български художник.
Даже част от картините си създавате тук.
Да, така е. Мисля, че трябва да се избяга от тази схема, която все още съществува в България и много страстно се гледа на нея – българите в България и българите в чужбина. Навсякъде българите са си българи, както гърците са си гърци и французите са си французи. Светът вече се размива. Идват времена без граници. Изчезва фатализмът на постоянния адрес, особено ако се занимаваш с изкуство. Остава различността на културата, характера, на физиката, вкуса, което е много приятно. Това го виждам в дъщеря си и в поколенията, които идват. Те не са така драматично блокирани от това, къде ще живеят или къде ще премине животът им. Оставят се на свободата на протичащия вятър – да си сменят адресите, да правят нови приятелства, да откриват нови места – с пълна радост от всичко това, а не с тъгата, че не могат да го правят. Може би трябва наистина да отпаднат границите, за да може да се излезе от този засилен и митологизиран елемент на адреса като препядствие. А по-скоро наистина да чувстваш, че може да си навсякъде.
Чувствате ли се успял художник, в смисъл и на удовлетворен от собствената си реализация?
Не, едва ли някога ще се почувствам успял художник. И не мисля за това, а дали работата, която правя в момента, е успешна за мен, дали съм доволен, дали е вярна за мен. А това дали ще се продаде и т.н. – от опита си виждам, че това до голяма степен е въпрос и на случайност, на съдба. Спокоен съм, когато съм удоволетворен от това, което правя. Общо взето тогава и работите са успешни. Отиват на добри места. Аз мога да живея от тях, за да направя следващите.
Разбрах, че лесно се разделяте с картините си. Не страдате, когато ги продадете.
Не, даже гледам да ги забравя още в момента, в който съм ги направил, за да ми е свободна главата за следващите. Защото на там ми е насочена енергията, а не в тяхното опазване. Не съм особено привързан към старите си неща, въпреки че ми е интересно да ги разглеждам. Но понякога с известна болезненост, защото в момента мисля за нещо друго.
Извън изкуството с какво обичате да се занимавате? Имате ли си някакви свой собствени дейности, които обичате да правите или сте отдаден изцяло на творчество?
В много голяма степен съм отдаден на изкуството и може би това донякъде ме ограничава, включително и за моите близки. Аз съм дрогиран с него и имам чувството за изгубено време, ако не се занимавам с него, а с нещо друго. Но обичам да пътувам, да слушам музика, а понякога да бъда и много сам – например в един голям град, където не познавам никого и мога да се оставя с дни да бъда изтрит и по този начин да се освободя към един нов свят. Може би затова обичам Париж. Той е място, където можеш да бъдеш креативно сам. Толкова е огромен и вавилонски, и както можеш да бъдеш социално добре интегриран, така и да се изтеглиш от социума, като продължаваш да бъдеш вътре. Това е по-трудно за един малък градец като София. Но той е също много симпатичен с това, че тук всичко е толкова лесно. Всички хора се познават, тече една задушевност. Мястото е чаровно, с един провинциален чар в най-добрия смисъл на думата.
Има ли вероятност дъщеря ви да ви наследи в професията или тя ще се заеме с нещо съвсем различно?
Тя иска да прави кино, което не е далече от това, с което се занимавам аз. Казва ми, че до известна степен се чувства блокирана от моя стил и ще й бъде трудно да излезе от него, независимо, че обича да рисува. Затова предпочита да се пусне в някаква друга медиа в изуството. Затова е още рано. Ще видим, както се казва.
20 юли 2000 г., София
Първо ме впечатлиха “свободните” му картини – огромни платна, които деликатно потрепват от полъха на минаващия край тях зрител. После – образите – сюрреалистични, абсурдни изображения на митични същества, напомнящи за нещо видяно, в ярки, наситени цветове, разтичащи бои и линии, които сякаш се опитват да излязат извън платната. Накрая се запознах и с художника, които като фокус обедини вече изградените ми представи, по- скоро, за да ги опровергае.
Поводът за срещата ни бяха двете изложби, които Николай Панайотов направи във Френския институт в София, където показа близо двуметрови конуси, оригинално изрисувани отвън и в столичната галерия “Райко Алексиев”. Срещнах се с творец, който спокойно говори за смисъла на работите си, за същността на изкуството, за необходимостта да бъдеш творец и усилието да отстояваш себе си. Вглеждайки се в “свободните” му картини повярвах, че крайният индивидуализъм е един от възможните варианти за себенадмогване, чрез което творецът намира удовлетворение.
Може да започнем от изложбата, която сте подредили в момента. Това е втората изложба, която правите в България през тази година – първата бе във Френския институт. Какво представяте?
Николай Панайотов: Наистина двете изложби се събраха случайно, почти засичайки се една с друга. Но са напълно различни. Първата бе в по – малко пространство и основно имаше по – скулптурни неща – конуси. А сега – в тази голяма зала, която е в центъра на София и според мен, е най – добра за излагане, с много хубаво естествено осветление, което пада отгоре, има серия от голямоформатни произведения, които нарекох “Свободни платна”.
Защо “свободни”? Разбрах, че идеята е доста интересна.
Идеята първо има буквален смисъл, защото нещата не са опънати на рамки, не са рамкирани с външни рамки. Платната висят свободно, без да бъдат дисциплинирани от изискването да бъдат ограничени от рамки, лежат свободно отпуснати и много достъпни за пипане, оставени на вятъра на нашето общуване, при минаването покрай тях. Но платната са свободни и като правене – нямат основна идея или дисциплина, независимо, че са фигуративни. Според мен, в тях като цяло може да прочетете едно свободно мислене, някаква философия.
Предпочитате да работите с акрилни бои. Защо избрахте именно този материал?
Акрилните бои отговарят по – добре на моята скорост на правене. Те съхнат бързо. Освен това, според мен, имат и особен пластмасов ефект, който ми се струва по – съвременен. Ние сме заобиколени от този тип естетика – на улицата, в дома, по това, което виждаме в киното, на компютрите. Бих казал, че в акрилната боя има една студена поетичност. А има и още една практическа причина – акрилната боя е много по – пластична, т.е. тези огромни платна могат да се навият без да се напукат, каквото би се случило с маслената боя.
Като казахте пластмасови, си помислих, че може би споделяте идеята на Анди Уорхол – “Искам да съм пластмасов”. Има ли нещо такова?
Да, може би в нещата, които виждате има и един момент от попарта, но аз наслагвам и една минала историчност. Ако човек се загледа в нещата ще види като композиция и сътветна символика и някакъв опит в старите изкуства. За мен, попартът е прекрасен, революционен период от преди 40 години в Америка. Но днес, с постмодернизма, с концептуализма, аз имам нужда, а предполагам и колегите около мен, от едно по-богато иронично преосмисляне на изкуството, идеологията, въобще днешния живот.
Разбрах, че стилово и самият вие трудно се определяте. Предпочитате да създавате еклектично изкуство. Въпреки че тези картини, на пръв поглед, създават усещането за сюрреализъм.
Да, в тях има неосюрреалистично преосмисляне. Винаги съм обичал сюрреализма и може би съм повлиян от него още в България, като бях студент в Академията. В него намирам неща, които са близки до православната ни традиция и въобще до славянския ни абсурден начин на поведение, мислене, на наслагване на нещата в живота. От друга гледна точка, се пазя и избягвам да се заробвам, условно казано, в определен стил или да изчиствам нещата си само в един стил. Мисля, че по-интересно е да остана освободен и неопределен за самия себе си, за да мога преди всичко да изненадвам себе си в следващите си неща. Генерално казано, държа и много обичам еклектиката.
Предизвикателството ли е най-важно за вас като творец? В едно свое интервю казвате, че обичате авантюрата от самото създаване на картините и нямате предварителна нагласа какво ще се появи накрая.
Тази гонитба, тази игра на котка и мишка с това, което ще се случи на платното ми създава удоволствие – с всичките рискове да се провали или да се получи нещо изненадващо. Иначе нямаше да ми е интересно, а мисля, че и за зрителя е важно да бъде объркан и даже подведен в дадени моменти за какво точно става въпрос. Но нещата си остават класически като композиция, цвят, контрасти, като чувство за пространство. Някои работи са изградени солидно, но в процеса на работа са се случили някакви инциденти – потичания, колажи по тях, които малко иронизират, пародират сериозността на произведението като цяло. Намирам го за важно и може би близко до това, което ни заобикаля в съвремието – с всичките уж добре построени схеми на живот, които, в крайна сметка, могат неочаквано да се объркат или да си противоречат. Мисля, че за момента това е по-вярната страна в изкуството. То да бъде непредвидимо и да ни подсказва, че, по дяволите, и животът е такъв и това е истината за живота.
Какво очаквате да усетят зрителите, когато наблюдават вашите картини? Само шокът ли е това, което очаквате, че първоначално ще възприемат?
Всъщност аз не мисля за зрителите. Може да ви прозвучи малко егоистично. За мен е важно, самият аз да си направя шока или да се изненадам. Наистина шокът е първият контакт. Но ако една работа остане само на това ниво, то в никакъв случай не е достатъчно. Трябва да има втори, трети прочитания или неща, които продължават да работят в главата ни, след като сме видяли работата. Трябва да бъдем заинтригувани да я видим отново, с втори поглед, което за мен е най-важното гледане. Може би шокът е нещо, което е интересно, за да открои различността и силното присъствие в пространството. Но аз добре знам, че в изкуството само с шок не се оцелява. В историята на изкуството много мои колеги, които бяха големи звезди на деня, останаха само такива и по-късно бяха бързо забравени. Защото бяха само на вълната на шока.
А с какво се оцелява в изкуството? Вие с какво оцелявате?
Не знам дали оцелявам. Не съм се замислял дали въобще ще оцелея. Мисля, че в изкуството като цяло може да се оцелее с две субстанции. Едната е да бъдеш верен на своето време и интересен с естетиката и динамиката, с темперамента на днешния ден и на мястото, в което се намираш. Второто много важно нещо е да не останеш само на това, а да влагаш в работите си вечните естетически стойности, които да продължат носенето на произведението и в бъдеще. А не то да олекне тогава, когато тези шокови информации вече не са актуални и утре има други тежнения. По принцип вярвам в такива вечни стойности - има ги в една египетска скултура или фреска, има ги в една работа на Ван Гог или в една сериграфия на Анди Уорхол. Бих казал, че Анди Уорхол като художник е бил наясно с композицията, цвета, с метризирането именно на вечните стойности. И сега, когато в един музей видим портрет на Мерлин Монро от Анди Уорхол, той ни действа със същата непоклатимост, както и един портрет на Леонардо да Винчи – носи информацията за попарта и за американското консумативно общество, но в същото време е добре свързан с вечните стойности в изкуството, казано патетично.
Т. е. искате да кажете, че е нещо като художник извън времето?
Аз мисля, че всеки художник го иска, ако има инстинкта и добрата интелигентност за това. Защото правейки изкуство, ние се борим със смъртта. Това е много банален нагон в психоанализата, че искаме да спрем времето, оставяйки следи от всеки ден с тези произведения. Ако имаме чувството за безвремие, а големите автори безспорно го имат, като се борят със смъртта и правят изкуство, това са получава. Ако се плъзгаме само с евтиния ефект на деня и на модата, която в момента тече, нещата много олекват и времето ги измита, издухва.
От десет години живеете във Франция, където имате доста добра кариера. Как българското изкуство се приема там и конкретно вашето изкуство?
Във Франция като цяло се приема доброто изкуство, независимо дали е българско, руско или от друга нация. В Париж има колеги, които се борят да покажат своето изкуство. Понякога то е по-белязано с някаква етническа идентичност, понякога по-малко. Самият аз смятам, че с нещата, които правя, запазвам някаква етническа определеност, без, обаче, да оставам само на нивото на маргинален, единствено български художник. Мисля, че в нещата ми има елементи от това, което става в световното изкуство в момента, че те са свързани с по-космополитно мислене, без да се отказвам може би като цвят, композиция и въобще като някакво парадоксално мислене от славянско-балканския темперамент. Не съм се замислял защо го приемат. То просто става или не става.
Защо се стигна до това заминаване във Франция? Някъде четох, че от малък сте изпитвали желание да се движите, да променяте обстановката около себе си. Това ли ви подтикна?
От малък имах чувството, че няма да стоя на едно място в живота си, че местата ще се сменят. Нещо в съзнанието ми говореше, че така ще тече живота ми. Но за да стане това имаше много случайности. Първо като малък много пътувах с родителите си в Африка и Близкия Изток, където баща ми беше функционер на външната търговия. От там много добре видях изкуството на Месопотамия, Сирия, Ливан, Египит, Судан, Гърция и т.н., и съм благодарен за този шанс. Отиването ми във Франция пак бе случайност. Жена ми, която е специалист по стара френска литература, трябваше да започне докторат в Париж. Нямахме идея да оставаме във Франция, но аз имах бърз успех с галерии и колекционери и икономически можахме да останем. По-късно жена ми получи редовен пост като преподавател по литература на френското средновековие и по старофренски език в университета в Лимож. Аз не гледам с някакъв фатализъм на това. По принцип, ние се чувстваме българи, връщаме се в България. Самият аз в никакъв случай не искам да изпускам България. Държа на приятелствата си с колегите, даже винаги ходя да се видя с бившите си колеги от Художествената академия, където бях преподавател. Мисля, че с отиването си във Франция по-скоро разширих българския адрес. Той стана по-голям, не го загубих. Защото във всички статии винаги се пише, че съм български художник.
Даже част от картините си създавате тук.
Да, така е. Мисля, че трябва да се избяга от тази схема, която все още съществува в България и много страстно се гледа на нея – българите в България и българите в чужбина. Навсякъде българите са си българи, както гърците са си гърци и французите са си французи. Светът вече се размива. Идват времена без граници. Изчезва фатализмът на постоянния адрес, особено ако се занимаваш с изкуство. Остава различността на културата, характера, на физиката, вкуса, което е много приятно. Това го виждам в дъщеря си и в поколенията, които идват. Те не са така драматично блокирани от това, къде ще живеят или къде ще премине животът им. Оставят се на свободата на протичащия вятър – да си сменят адресите, да правят нови приятелства, да откриват нови места – с пълна радост от всичко това, а не с тъгата, че не могат да го правят. Може би трябва наистина да отпаднат границите, за да може да се излезе от този засилен и митологизиран елемент на адреса като препядствие. А по-скоро наистина да чувстваш, че може да си навсякъде.
Чувствате ли се успял художник, в смисъл и на удовлетворен от собствената си реализация?
Не, едва ли някога ще се почувствам успял художник. И не мисля за това, а дали работата, която правя в момента, е успешна за мен, дали съм доволен, дали е вярна за мен. А това дали ще се продаде и т.н. – от опита си виждам, че това до голяма степен е въпрос и на случайност, на съдба. Спокоен съм, когато съм удоволетворен от това, което правя. Общо взето тогава и работите са успешни. Отиват на добри места. Аз мога да живея от тях, за да направя следващите.
Разбрах, че лесно се разделяте с картините си. Не страдате, когато ги продадете.
Не, даже гледам да ги забравя още в момента, в който съм ги направил, за да ми е свободна главата за следващите. Защото на там ми е насочена енергията, а не в тяхното опазване. Не съм особено привързан към старите си неща, въпреки че ми е интересно да ги разглеждам. Но понякога с известна болезненост, защото в момента мисля за нещо друго.
Извън изкуството с какво обичате да се занимавате? Имате ли си някакви свой собствени дейности, които обичате да правите или сте отдаден изцяло на творчество?
В много голяма степен съм отдаден на изкуството и може би това донякъде ме ограничава, включително и за моите близки. Аз съм дрогиран с него и имам чувството за изгубено време, ако не се занимавам с него, а с нещо друго. Но обичам да пътувам, да слушам музика, а понякога да бъда и много сам – например в един голям град, където не познавам никого и мога да се оставя с дни да бъда изтрит и по този начин да се освободя към един нов свят. Може би затова обичам Париж. Той е място, където можеш да бъдеш креативно сам. Толкова е огромен и вавилонски, и както можеш да бъдеш социално добре интегриран, така и да се изтеглиш от социума, като продължаваш да бъдеш вътре. Това е по-трудно за един малък градец като София. Но той е също много симпатичен с това, че тук всичко е толкова лесно. Всички хора се познават, тече една задушевност. Мястото е чаровно, с един провинциален чар в най-добрия смисъл на думата.
Има ли вероятност дъщеря ви да ви наследи в професията или тя ще се заеме с нещо съвсем различно?
Тя иска да прави кино, което не е далече от това, с което се занимавам аз. Казва ми, че до известна степен се чувства блокирана от моя стил и ще й бъде трудно да излезе от него, независимо, че обича да рисува. Затова предпочита да се пусне в някаква друга медиа в изуството. Затова е още рано. Ще видим, както се казва.
20 юли 2000 г., София
Коментари
Публикуване на коментар