Сули Сеферов е роден през 1943 г. Завършва специалност “живопис” в Художествената академия при проф. Илия Петров. Негови картини са притежание на Националната художествената галерия в София, Пушкинския музей в Москва, галерията за модерно изкуство “Лудвиг” в Кьолн, както и много художествени колекции в Канада, САЩ, Франция, Англия, Германия, Япония и други. Кавалер е на “Ордена на Изкуствата и Литературата” във Франция, на български и международни награди.
Винаги ми е било интересно да надникна в ателието на художника – незавършената картина на статива, струпаните платна до стената, миризмата на терпентин, разхвърляните четки, засъхналата боя по палитрата се смесват с невероятната енергия, която се излъчва от творческото пространство. Подобно бе усещането, когато влязох в ателието на Сули Сеферов.
Признавам, че станах почитател на картините на Сули Сеферов още след първото ми докосване до уникалния им свят – свят на спомена, хармонията, на естествената, човешка символика. Навярно за това в картините му често присъстват повтарящи се персонажи – бухалът, символ на мрака и мистичното, петелът и слънчогледите, изразители на утрото и светлината, козелът – на Сатаната, магарето – на мъдростта. Според Сули Сеферов светът се крепи на противоположностите – деня и нощта, доброто и злото, топлото и студеното, хармонията и хаоса. Критиците определят картините му като приказни, по детски неподправени, въздействащи с искреността на посланията, красотата на линията и богатството на багрите.
Мечтае да притежава собствена галерия за високо изкуство. Силно привързан е към съпругата си Ана.
Четох твое изказване, че художникът трябва да открива света непрекъснато. Какво откриваш в света днес?
Сули Сеферов: Стремя се да запазя детското в себе си. Съзнателно рисувам този добър, измислен, поетичен, приказно-фантастичен свят, благодарение на който се откъсвам за миг
от действителността. Понякога тези няколко часа, които прекарвам в ателието си ме спасяват. Случва се да ме обвинят, че съм песимист, но аз считам себе си за реалист – въпреки че поетизирам образите, се опитвам да пресъздам света около мен реалистично. Светът не върви към добро. Според моята философия за живота, лошите неща стават все повече и повече.
Смяташ ли, че представяйки в своите картини този приказен, оптимистичен свят правиш хората по-добри?
Напоследък се разделих с илюзията, че изкуството може да повлияе на хората и да ги направи по-добри. Даже имаше такъв лозунг – много поети мислеха, че изкуството може да очовечава хората. Но виждам, че като че ли това е борба с вятърни мелници.
В своите картини използваш повтарящи се образи, част от тях са символи на различни неща. Разкажи ми малко повече за това!
Това са мои творчески находки – персонажи, с които не се разделям и мисля, че така трябва. Непрекъснато, нарочно търсене не е в моя стил. Искам нещата при мен да се развиват естествено и по нормален начин да достигам до истините в изкуството. Съзнателно не правя големи скокове. Стремя се да не се поддавам на модните течения. Използвам вечните теми в живота и в изкуството. Някои казват, че използвам библейски теми. Имам и такива картини, но аз бих ги определил като общочовешки теми, които защитават моята философия. Това са всички добродетели, благодарение на които е оцелял светът.
Част от персонажите ти са откъснати в пространството, летят. Даже женските ти образи са с криле.
Във философски план - това е непреодолимият стремеж на човека да се откъсне от земното притегляне, а и в буквалния смисъл - родината на човек е земята, но като че ли все го тегли нагоре, към неоткритите светове, към един друг, може би по-добър свят, подтикнат от желанието да се докосне до Създателя. Това е един вечен стремеж на човека – видимо непреодолим, защото реално човек не може да осъществи тези си мечти.
В едно свое интервю казваш, че се стремиш да представиш хармонията, която се крие в абсурдния свят. Трябва ли светът на художника да бъде ясен, подреден?
Това е моята философия. Има различни художници. Някои са по-драматични, други виждат света негативно. Виждайки какво е около мен, съзнателно търся красота в света. За мен тя се състои в неговото разнообразие. Не упреквам никого. До истината се стига по различни пътища, с различни средства. Един художник може да рисува по един начин, друг по друг – аз не отричам никого. Безмилостният съдник на всеки творец е времето. Сега определени художници, поети, философи, писатели може да са на гребена на вълната, но времето да ги отрече. А може да се случи и обратното – в историята има такива примери.
Ти си един от продаваните в момента наши художници, както у нас, така и в чужбина. Какво е за теб признанието, което получаваш? Може ли то да е стимул за рисуване?
Продажбите не са най-важият критерий. Дори понякога се случва и обратно – не винаги продаваемите художници са най-добрите. Но вътре в себе си никога не съм преставал да вдигам летвата, да си поставям високи цели.
Може би това означава, че хората те харесват, че им допада твоя стил?
Радвам се на това. За мен, мерило са децата, които възприемат моите картини със страхотно удоволствие. Наблюдавал съм ги по изложби. Откриват някакъв детски свят. А човек, който се е хванал да прави изкуство, не трябва да забравя или да подтиска детето в себе си. Изкуството е едно непрекъснато преоткриване на света. А това го прави единствено детето.
Прави ми впечатление, че напоследък повече се харесват художници, които имат собствен почерк, собствен стил. Ти си един от тях.
Разбира се, най-важното за един художник, за един творец е да има свят. Защо моят любим писател Йовков е голям? Защото има свят.
Как започна да рисуваш? Кога за първи път се появи в теб това вдъхновение?
Рисувам от много малък малък, може би от петгодишен, подобно на повечето деца – механично или подсъзнателно, подтикнат от някаква необходимост. Съзнателно започнах да се занимавам с изкуство или по-скоро да изучавам художническия занаят, когато попаднах в новооткритата след Втората световна война Художествена гимназия в София. Много съм благодарен на преподавателите си там, защото научих повече неща от тях, отколкото в Художествената академия. Може би и защото тогава сетивата ми са били по-открити. С голямо удоволствие ходех на училище. Много хора не вярват, но наистина беше така. Знаех, че отиването ми на училище е хубаво преживяване, защото там ще рисувам, ще изучавам различни науки – пластична анатомия, история на изкуството – все неща, които ми бяха много любопитни. През 1969 г. завърших Художествената академия при моя любим професор Илия Петров, когото много уважавам. От тогава участвам в най-различни изложби.
А кога откри този свои стил?
В началото доста се лутах. Загубих доста време да робувам на различни моди. Може би го открих някъде към края на 70-те или началото на 80-те година.
Разбрах, че си много привързан към семейството си. Показа ми портрет на малката си внучка. Трябва ли един художник да чувства любовта и да има семеен уют, за да твори по-добре?
Не знам как е при другите, но аз наистина не мога да работя, ако вкъщи нещо не е наред – ако някой е болен, не дай Боже или ако се случи нещо. Поради патриархалното си възпитание, съм много привързан към семейството си. Това е моят начин на живот.
Разбрах, че през свободното си време обичаш да пееш, да свириш на китара. Даже си рисувал картини по песните, които обичаш.
Вярно е, но за съжаление отдавна не съм го правил. Не че не се събираме с приятелите, но поостаряхме вече. Навремето обаче задължително се събирахме с китарата и песнопойките – една тетрадка с песни, която още пазя. Пеехме т. нар. стари градски песни, които съм чувал от моите родители, както и хубави български и македонски народни песни, които, за съжаление, сега не звучат по никое радио.
Какво друго обичаш да правиш през свободното време? Тук имаш колекция от подкови.
Това е единственото ми хоби, иначе само рисувам и за мен това е най-върховното удоволствие и удовлетворение. Пожелавам на всеки да изпита такова удоволствие от работа си. Единствената ми страст е събирането на подкови. Имам много, но не искам да ми се подаряват, а държа да си ги намирам аз. За тридесет години имам колекция от над 60 подкови.
Излагал си много в чужбина. Твои картини са притежание на престижни колекции. Как се гледа на българското изкуство по света и конкретно на твоето?
Без да прозвучи като лозунг или декларация, или да проявявам приповдигнат патриотизъм, но българското изкуство е на световно ниво – казвам световно, даже не европейско. Но бедата на много от българските художници, специално големите ни, стари майстори, е че са се родили, създали и живеят тук. Това е бедата на всички малки страни. Много български художници, като например Жул Паскин, който на 18-19 години напуска Видин, родния си град и отива да живее в Париж, са станали художници от световен мащаб – познават го в цял свят и картините му струват скъпо. А за беда, нашите художници не могат да се реализират тук и да станат световно име. Може би Христо Стоичков е световно име и друго няма.
Но от художниците например познават Кристо!
Но, за съжаление, той дори не говори български език. Наистина той е световно име, но пак се е реализирал в чужбина. Осъзнавам, че имаме творци на световно ниво, но не могат да се реализират тук. Например Данаил Дечев е по-френски художник от французите. Или Бенчо Обрешков. Но те не са популярни никъде освен в родината си. Това е съдбата.
Може би трябва да се развие пазарът на изкуството. Ти сам пласираш картините си. Имаш опит и в галерийния бизнес.
Като цяло талантливите български художници се приемат много добре, защото наистина правят впечатление с високото си изкуство. Това е феномен, на който нямам отговор. Но действително същестувава феноменът талантливи българи.
10 февруари 2001 г., София
Признавам, че станах почитател на картините на Сули Сеферов още след първото ми докосване до уникалния им свят – свят на спомена, хармонията, на естествената, човешка символика. Навярно за това в картините му често присъстват повтарящи се персонажи – бухалът, символ на мрака и мистичното, петелът и слънчогледите, изразители на утрото и светлината, козелът – на Сатаната, магарето – на мъдростта. Според Сули Сеферов светът се крепи на противоположностите – деня и нощта, доброто и злото, топлото и студеното, хармонията и хаоса. Критиците определят картините му като приказни, по детски неподправени, въздействащи с искреността на посланията, красотата на линията и богатството на багрите.
Мечтае да притежава собствена галерия за високо изкуство. Силно привързан е към съпругата си Ана.
Четох твое изказване, че художникът трябва да открива света непрекъснато. Какво откриваш в света днес?
Сули Сеферов: Стремя се да запазя детското в себе си. Съзнателно рисувам този добър, измислен, поетичен, приказно-фантастичен свят, благодарение на който се откъсвам за миг
от действителността. Понякога тези няколко часа, които прекарвам в ателието си ме спасяват. Случва се да ме обвинят, че съм песимист, но аз считам себе си за реалист – въпреки че поетизирам образите, се опитвам да пресъздам света около мен реалистично. Светът не върви към добро. Според моята философия за живота, лошите неща стават все повече и повече.Смяташ ли, че представяйки в своите картини този приказен, оптимистичен свят правиш хората по-добри?
Напоследък се разделих с илюзията, че изкуството може да повлияе на хората и да ги направи по-добри. Даже имаше такъв лозунг – много поети мислеха, че изкуството може да очовечава хората. Но виждам, че като че ли това е борба с вятърни мелници.
В своите картини използваш повтарящи се образи, част от тях са символи на различни неща. Разкажи ми малко повече за това!
Това са мои творчески находки – персонажи, с които не се разделям и мисля, че така трябва. Непрекъснато, нарочно търсене не е в моя стил. Искам нещата при мен да се развиват естествено и по нормален начин да достигам до истините в изкуството. Съзнателно не правя големи скокове. Стремя се да не се поддавам на модните течения. Използвам вечните теми в живота и в изкуството. Някои казват, че използвам библейски теми. Имам и такива картини, но аз бих ги определил като общочовешки теми, които защитават моята философия. Това са всички добродетели, благодарение на които е оцелял светът.
Част от персонажите ти са откъснати в пространството, летят. Даже женските ти образи са с криле.
Във философски план - това е непреодолимият стремеж на човека да се откъсне от земното притегляне, а и в буквалния смисъл - родината на човек е земята, но като че ли все го тегли нагоре, към неоткритите светове, към един друг, може би по-добър свят, подтикнат от желанието да се докосне до Създателя. Това е един вечен стремеж на човека – видимо непреодолим, защото реално човек не може да осъществи тези си мечти.
В едно свое интервю казваш, че се стремиш да представиш хармонията, която се крие в абсурдния свят. Трябва ли светът на художника да бъде ясен, подреден?
Това е моята философия. Има различни художници. Някои са по-драматични, други виждат света негативно. Виждайки какво е около мен, съзнателно търся красота в света. За мен тя се състои в неговото разнообразие. Не упреквам никого. До истината се стига по различни пътища, с различни средства. Един художник може да рисува по един начин, друг по друг – аз не отричам никого. Безмилостният съдник на всеки творец е времето. Сега определени художници, поети, философи, писатели може да са на гребена на вълната, но времето да ги отрече. А може да се случи и обратното – в историята има такива примери.
Ти си един от продаваните в момента наши художници, както у нас, така и в чужбина. Какво е за теб признанието, което получаваш? Може ли то да е стимул за рисуване?
Продажбите не са най-важият критерий. Дори понякога се случва и обратно – не винаги продаваемите художници са най-добрите. Но вътре в себе си никога не съм преставал да вдигам летвата, да си поставям високи цели.
Може би това означава, че хората те харесват, че им допада твоя стил?
Радвам се на това. За мен, мерило са децата, които възприемат моите картини със страхотно удоволствие. Наблюдавал съм ги по изложби. Откриват някакъв детски свят. А човек, който се е хванал да прави изкуство, не трябва да забравя или да подтиска детето в себе си. Изкуството е едно непрекъснато преоткриване на света. А това го прави единствено детето.
Прави ми впечатление, че напоследък повече се харесват художници, които имат собствен почерк, собствен стил. Ти си един от тях.
Разбира се, най-важното за един художник, за един творец е да има свят. Защо моят любим писател Йовков е голям? Защото има свят.
Как започна да рисуваш? Кога за първи път се появи в теб това вдъхновение?
Рисувам от много малък малък, може би от петгодишен, подобно на повечето деца – механично или подсъзнателно, подтикнат от някаква необходимост. Съзнателно започнах да се занимавам с изкуство или по-скоро да изучавам художническия занаят, когато попаднах в новооткритата след Втората световна война Художествена гимназия в София. Много съм благодарен на преподавателите си там, защото научих повече неща от тях, отколкото в Художествената академия. Може би и защото тогава сетивата ми са били по-открити. С голямо удоволствие ходех на училище. Много хора не вярват, но наистина беше така. Знаех, че отиването ми на училище е хубаво преживяване, защото там ще рисувам, ще изучавам различни науки – пластична анатомия, история на изкуството – все неща, които ми бяха много любопитни. През 1969 г. завърших Художествената академия при моя любим професор Илия Петров, когото много уважавам. От тогава участвам в най-различни изложби.
А кога откри този свои стил?
В началото доста се лутах. Загубих доста време да робувам на различни моди. Може би го открих някъде към края на 70-те или началото на 80-те година.
Разбрах, че си много привързан към семейството си. Показа ми портрет на малката си внучка. Трябва ли един художник да чувства любовта и да има семеен уют, за да твори по-добре?
Не знам как е при другите, но аз наистина не мога да работя, ако вкъщи нещо не е наред – ако някой е болен, не дай Боже или ако се случи нещо. Поради патриархалното си възпитание, съм много привързан към семейството си. Това е моят начин на живот.
Разбрах, че през свободното си време обичаш да пееш, да свириш на китара. Даже си рисувал картини по песните, които обичаш.
Вярно е, но за съжаление отдавна не съм го правил. Не че не се събираме с приятелите, но поостаряхме вече. Навремето обаче задължително се събирахме с китарата и песнопойките – една тетрадка с песни, която още пазя. Пеехме т. нар. стари градски песни, които съм чувал от моите родители, както и хубави български и македонски народни песни, които, за съжаление, сега не звучат по никое радио.
Какво друго обичаш да правиш през свободното време? Тук имаш колекция от подкови.
Това е единственото ми хоби, иначе само рисувам и за мен това е най-върховното удоволствие и удовлетворение. Пожелавам на всеки да изпита такова удоволствие от работа си. Единствената ми страст е събирането на подкови. Имам много, но не искам да ми се подаряват, а държа да си ги намирам аз. За тридесет години имам колекция от над 60 подкови.
Излагал си много в чужбина. Твои картини са притежание на престижни колекции. Как се гледа на българското изкуство по света и конкретно на твоето?
Без да прозвучи като лозунг или декларация, или да проявявам приповдигнат патриотизъм, но българското изкуство е на световно ниво – казвам световно, даже не европейско. Но бедата на много от българските художници, специално големите ни, стари майстори, е че са се родили, създали и живеят тук. Това е бедата на всички малки страни. Много български художници, като например Жул Паскин, който на 18-19 години напуска Видин, родния си град и отива да живее в Париж, са станали художници от световен мащаб – познават го в цял свят и картините му струват скъпо. А за беда, нашите художници не могат да се реализират тук и да станат световно име. Може би Христо Стоичков е световно име и друго няма.
Но от художниците например познават Кристо!
Но, за съжаление, той дори не говори български език. Наистина той е световно име, но пак се е реализирал в чужбина. Осъзнавам, че имаме творци на световно ниво, но не могат да се реализират тук. Например Данаил Дечев е по-френски художник от французите. Или Бенчо Обрешков. Но те не са популярни никъде освен в родината си. Това е съдбата.
Може би трябва да се развие пазарът на изкуството. Ти сам пласираш картините си. Имаш опит и в галерийния бизнес.
Като цяло талантливите български художници се приемат много добре, защото наистина правят впечатление с високото си изкуство. Това е феномен, на който нямам отговор. Но действително същестувава феноменът талантливи българи.
10 февруари 2001 г., София
Коментари
Публикуване на коментар