Пламен Бонев е роден през 1954 г. в гр. София. Завършва специалност “сценография” в Художествената академия. Има над 10 самостоятелни изложби в България и чужбина. Негови творби са притежание на Националната художествена галерия, музеят “Пушкин” в Москва, частни колекции в Люксембург, Швейцария, Франция, Германия, Русия, Япония, Италия, Белгия, Аржентина, България и други. Повече от 20 години работи като сценограф в Кукления театър на Благоевград. От 1990 г. Пламен Бонев е преподавател в Лятната академия за изкуства в Люксембург.
Може да се каже, че това е случайно интервю – не знаех нищо за Пламен Бонев преди срещата си с него. Поводът за разговора ни бе откритата в галерия “Ирида” негова изложба. Влизайки в залата попаднах в свят на ярки цветове, абстракции, провокативни асоциации, силно творческо въздействие. Картините се оказаха близки до самия художник – открит, непринуден мъж, искрен и интригуващ в отговорите си, приятен като събеседник. Това не бе просто поредното интервю, а запознанство с творчеството на интересен художник. И може би завинаги влюбване в неговите картини.
В момента имате изложба в галерия “Ирида”, която носи интересното заглавие “Цветни сънища”. Какво показвате на нея?
Пламен Бонев: Това не са точно “цветни сънища”, защото се знае, че артистът работи с метафори. Трябваше да намеря название на последния цикъл от картини, който съм направил, което да го обобщава и избрах “цветни сънища”. Знам, че много хора не сънуват цветно. Надявам се, че така ще ги провокирам. Хубаво е човек да сънува цветно на фона на това, което му се случва. Като че ли животът е повече пълен с тъжни и не толкова цветни неща.
Разбрах, че част от нещата са провокирани от детството ви и че това е вашата престава за света.
На някой може да се стори инфантилно. Преди време човек на когото много държа каза, че някои са останали в детството като обида спрямо мен. Аз отговорих, че други са преждевременно остарели. Така че истината както винаги е някъде по средата. Моите нещата са провокирани от детството, въпреки че не пребивавам в детството непрекъснато. Аз живея живота по начина, по който се случва на всички – на моето семейство, родители, жена ми, на сина, кучето, на колата, който непрекъснато удрям, защото съм зле като шофьор. Не мога да се предпазя от ежедневието. Но в ателието си се стремя да бъда друг. Детството е като стар албум – изпитваш особено чувство когато разглеждаш снимките, нещата изглеждат истински и неминуемо търсиш себе си – къде съм на този рожден ден, на тази сватба, пред тази планина, където са се снимали хората. Това е особен сантимент, който ние българите, като славяни, имаме. Детството е по-съвършен период от човешкия живот, защото децата са еднакво освободени в мисленето си. После на човек му се случват различни неща, появяват се обстоятелства, които го променят, които ги вкарват в рамки. Художникът, творецът се опитва да върне човек в един свят, който напомня детството. Но аз се опитвам да бъда и в бъдещето, защото ми се струва, че ние българите повече се гласим да живеем, но реално не живеем. Мечтите ни са станала твърде тривиални. А в детството те са истински. Когато една мечта се реализира, тя вече не мечта. Може да е наивно, но артистът подхранва надеждата, живее с илюзиите си.
А вашите мечти какви са?
Съвсем като на всички останали. Бих искал хората около мен да са живи и здрави, за да могат да ме изтърпят. Което значи, че и аз бих искал да съм жив и здрав, за да мога да ги зарадвам с това, което правя – полезното в мен. Защото във всеки човек има две неща – полезно и неполезно. Аз разчитам на полезното, за да обогатя останалите.
Доколко ролята на семейството е важна за един творец? Вие имате и син, дали и той ще се занимава с това, което правите?
Въпросът за ролята на семейството е спорен. Имах приятел, който казваше че, артистът не трябва да има семейство. Много сме спорили за това. При мен семейството има изключителна роля. Съпругата ми е невероятен човек. Тя е великолепен фотограф. Въпреки че в семейство на артисти, винаги единият отстъпва, това не винаги е по-неталантливият. Тя се е доказала като фотогораф, даже най-вече пред мен. През годините, които живеем заедно, си изработихме особен вкус за всичко – за семейния уют, самочувствието пред другите хора. Така че на мен семейството не ми е пречило, напротив. Когато съм имал непроятности от рода на: супата е извряла, детенцето е болно, това ми е пречело да рисувам. Но го акумулирам по особен начин, защото знам че след това ще се върна в ателието си и ще работя темите, които ме занимават. За мен семейството е неотделимо от процеса на моята работа.
Картините ви са богати и изключително въздействащи като колорит. Същевременно са и абстрактни. Какво смятате, че вижда зрителят във всяка една от тях? Има ли нещо, с което да се стремите да провокирате вашите зрители?
Езикът ми е по-съвременен от вижданията в България за кавалетно изкуство. Сигурен съм, че тези полуабстрактни картини, както вие ги определихте, събуждат интерес. Вероятно не във всички, защото съм склонен да мисля, че повечето хора минават покрай абстрактното изкуство като покрай нещо, което не е изкуство. За мен нещата се делят на добро и лошо изкуство, чува ли сте го и друг път. Аз се радвам, че хората намират, че картините ми са колоритни, защото това е един от компонентите, на които държа. Чувам го и от колеги, което много ме радва. Големи български художници, които безкрайно уважавам, казват, че нещата ми са цветни, непосредствени, контрастират на това, което се прави. Най-голямата награда за мен е, ако успея да се добера до някаква своя ниша. Световните художници като Пикасо, колкото и да се променят, остават същите. Това е геният – да си ти, да имаш свой образ, не само различен стил. Надявям се, че при моите работи остава почитта ми или по-точно страхопочитанието ми към цвета. Мисля, че това е характерно за българските художници.
Имате много изложби както в България, така и в чужбина, включително и награди. Според вас как българското изкуство се възприема по света?
Както всяко изкуство, защото когато нещата са интересни, хората ги харесват. Аз нямам Бог знае какви награди. Наградата е да си харесваш работите. Колкото и да е трудно да бъдеш обективен, когато направиш една изложба, трябва да можеш да прецениш дали тя е добра и да си кажеш: “Аз съм дотук – от тук нататък думата имат зрителите и критиката”. Но винаги ми е било интересно какво мислят за работите ми. Не съм от художниците, които казват, че им е все едно какво мислят за тях. Напротив! Аз съм много чувствителен за нещата, които правя. Може би съм себелюбив и от там чувствителен, защото всеки артист е и Нарцис, самовлюбен човек. Той предлага нещо, което не са домати. Доматите е сигурно, че са хубави, особено когато съседът ти има по-лоша реколта. А при картините има много компоненти, които влияят, за да се каже къде си ти с това, което правиш, какви са картините ти. Според мен българското изкуство има място в света на изкуството. Ако приемем, че известна част от нашите режисьори направиха пробив на Запад, то има и художници, чийто работи спокойно биха стояли в добри галерии на Запад.
Вие сте преподавател в Люксембургската лятна академия за изкуство. Разкажете ми малко повече за работата си там!
В Люксембург нямат висше училище за изобразително изкуство. Но имат пари и си позволяват да учат в околните страни – Германия, Франция, Австрия, Швейцария. Хората си плащат, за да ги занимаваш с изкуство. Някои идват, защото това им е хоби, други се занимават професионално. Самата Академия е на принципа на размяната с професионални Академии, които са целогодишни, докато лятната е само за един месец. При мен са идвали испански, италиански студенти, вече дипломирани художници. С тях подходът ми е един, а с тези, които се занимават като хоби, е друг. Но и от тях имам изградени художници. Художник се става сам. Известният руски художник Репин казва: “Аз мога и едно куче да науча да рисува, но художник не мога да направя никого.” Аз се опитвам да науча хората да рисуват, да ги провокирам, да работим заедно.
Обикновено питам художниците, с които правя интервю – защо са се насочили към изобразителното изкуство, като се опитвам да ги върна в спомените им като деца или млади хора? При вас как беше?
Обикновено обяснението е съвсем тривиално. Аз имам виждане, че не художникът е с по-изострена чувствителност, а с течение на времето другите хора си я притъпяват. Тогава те избират страната на публиката и престават да се занимават с изкуство. Иначе всички деца рисуват добре. Едно време работех в т.нар. “Знаме на мира” в Благоевград и ми беше трудно да преценя кое дете рисува по-добре. Трябва да ви кажа, че циганчетата рисуваха много по-освободено от нас, но и по-несериозно. Не знам някой от тях да е станал художник. Вероятно упоритостта измества таланта.
Аз реших да ставам художник подобно на останалите, а може би и от мързел. Понякога си мисля, че артистът е много мързелив човек и не може да става сутрин в седем часа, за да ходи на работа. Въпреки че вече 20 години работя в куклен театър и нямам часово време – случвало ми се е да работя и на празник, и през нощта, важното е да стане. Това не е лесна професия. Светлин Русев казва: “Толкова ли е лесна нашата професия, че всички са тръгнали да правят децата си художници?” Моят син няма да бъде художник. Можех да го науча да рисува, но мисля, че това е съдба. Ако го иска, аз не ще му помогна, нито ще му попреча. Художник се става с невероятна психическа издръжливост. И досега не съм сигурен дали аз съм художник. Иска ми се да бъда голям художник и винаги съм бил на една крачка от голямото признание, което те прави художник. Но това е като мечтата, надеждата – непрекъснато се отдалечава.
А защо се насочихте към сценографията?
Стана съвсем случайно. Преди време в Художествената академия се кандидатстваше по две специалности. Първата, по която бях добре подготвен, беше текстил – получих “двойка”. Резервната бе сценография, където ме приеха. Не съжалявам, защото сценографията е всеобхватна специалност и дава възможност на човека, който я завърши, да се занимава с всичко – ето аз правя живопис.
Работите в куклен театър. Какво се опитвате да показвате със своята сценография, това, което например ще бъде интересно за децата?
Аз съм правил спектакли не само за деца, но и за възрастни. Интересно ми е да провокирам тези непокварени бъдещи хора на базата на добър текст и с добър режисьор. Животът в театъра е особен за тези, които го живеят пълнокръвно и си заслужава. Имам чувството, че в театъра съм много по-полезен, защото съм свързан с други хора. Това е изкуство на синтеза. Работиш с музикант, актьори, зависим си от други хора и отговорността ти е поставена по различен начин. При рисуването на картини си само ти – там никой не може да те предаде или ти него. Докато колективното изкуство е по-различно, има други правила, начин на поведение, други са изискванията.
6 декември 1999 г., София
В момента имате изложба в галерия “Ирида”, която носи интересното заглавие “Цветни сънища”. Какво показвате на нея?
Пламен Бонев: Това не са точно “цветни сънища”, защото се знае, че артистът работи с метафори. Трябваше да намеря название на последния цикъл от картини, който съм направил, което да го обобщава и избрах “цветни сънища”. Знам, че много хора не сънуват цветно. Надявам се, че така ще ги провокирам. Хубаво е човек да сънува цветно на фона на това, което му се случва. Като че ли животът е повече пълен с тъжни и не толкова цветни неща.
Разбрах, че част от нещата са провокирани от детството ви и че това е вашата престава за света.
На някой може да се стори инфантилно. Преди време човек на когото много държа каза, че някои са останали в детството като обида спрямо мен. Аз отговорих, че други са преждевременно остарели. Така че истината както винаги е някъде по средата. Моите нещата са провокирани от детството, въпреки че не пребивавам в детството непрекъснато. Аз живея живота по начина, по който се случва на всички – на моето семейство, родители, жена ми, на сина, кучето, на колата, който непрекъснато удрям, защото съм зле като шофьор. Не мога да се предпазя от ежедневието. Но в ателието си се стремя да бъда друг. Детството е като стар албум – изпитваш особено чувство когато разглеждаш снимките, нещата изглеждат истински и неминуемо търсиш себе си – къде съм на този рожден ден, на тази сватба, пред тази планина, където са се снимали хората. Това е особен сантимент, който ние българите, като славяни, имаме. Детството е по-съвършен период от човешкия живот, защото децата са еднакво освободени в мисленето си. После на човек му се случват различни неща, появяват се обстоятелства, които го променят, които ги вкарват в рамки. Художникът, творецът се опитва да върне човек в един свят, който напомня детството. Но аз се опитвам да бъда и в бъдещето, защото ми се струва, че ние българите повече се гласим да живеем, но реално не живеем. Мечтите ни са станала твърде тривиални. А в детството те са истински. Когато една мечта се реализира, тя вече не мечта. Може да е наивно, но артистът подхранва надеждата, живее с илюзиите си.
А вашите мечти какви са?
Съвсем като на всички останали. Бих искал хората около мен да са живи и здрави, за да могат да ме изтърпят. Което значи, че и аз бих искал да съм жив и здрав, за да мога да ги зарадвам с това, което правя – полезното в мен. Защото във всеки човек има две неща – полезно и неполезно. Аз разчитам на полезното, за да обогатя останалите.
Доколко ролята на семейството е важна за един творец? Вие имате и син, дали и той ще се занимава с това, което правите?
Въпросът за ролята на семейството е спорен. Имах приятел, който казваше че, артистът не трябва да има семейство. Много сме спорили за това. При мен семейството има изключителна роля. Съпругата ми е невероятен човек. Тя е великолепен фотограф. Въпреки че в семейство на артисти, винаги единият отстъпва, това не винаги е по-неталантливият. Тя се е доказала като фотогораф, даже най-вече пред мен. През годините, които живеем заедно, си изработихме особен вкус за всичко – за семейния уют, самочувствието пред другите хора. Така че на мен семейството не ми е пречило, напротив. Когато съм имал непроятности от рода на: супата е извряла, детенцето е болно, това ми е пречело да рисувам. Но го акумулирам по особен начин, защото знам че след това ще се върна в ателието си и ще работя темите, които ме занимават. За мен семейството е неотделимо от процеса на моята работа.
Картините ви са богати и изключително въздействащи като колорит. Същевременно са и абстрактни. Какво смятате, че вижда зрителят във всяка една от тях? Има ли нещо, с което да се стремите да провокирате вашите зрители?
Езикът ми е по-съвременен от вижданията в България за кавалетно изкуство. Сигурен съм, че тези полуабстрактни картини, както вие ги определихте, събуждат интерес. Вероятно не във всички, защото съм склонен да мисля, че повечето хора минават покрай абстрактното изкуство като покрай нещо, което не е изкуство. За мен нещата се делят на добро и лошо изкуство, чува ли сте го и друг път. Аз се радвам, че хората намират, че картините ми са колоритни, защото това е един от компонентите, на които държа. Чувам го и от колеги, което много ме радва. Големи български художници, които безкрайно уважавам, казват, че нещата ми са цветни, непосредствени, контрастират на това, което се прави. Най-голямата награда за мен е, ако успея да се добера до някаква своя ниша. Световните художници като Пикасо, колкото и да се променят, остават същите. Това е геният – да си ти, да имаш свой образ, не само различен стил. Надявям се, че при моите работи остава почитта ми или по-точно страхопочитанието ми към цвета. Мисля, че това е характерно за българските художници.
Имате много изложби както в България, така и в чужбина, включително и награди. Според вас как българското изкуство се възприема по света?
Както всяко изкуство, защото когато нещата са интересни, хората ги харесват. Аз нямам Бог знае какви награди. Наградата е да си харесваш работите. Колкото и да е трудно да бъдеш обективен, когато направиш една изложба, трябва да можеш да прецениш дали тя е добра и да си кажеш: “Аз съм дотук – от тук нататък думата имат зрителите и критиката”. Но винаги ми е било интересно какво мислят за работите ми. Не съм от художниците, които казват, че им е все едно какво мислят за тях. Напротив! Аз съм много чувствителен за нещата, които правя. Може би съм себелюбив и от там чувствителен, защото всеки артист е и Нарцис, самовлюбен човек. Той предлага нещо, което не са домати. Доматите е сигурно, че са хубави, особено когато съседът ти има по-лоша реколта. А при картините има много компоненти, които влияят, за да се каже къде си ти с това, което правиш, какви са картините ти. Според мен българското изкуство има място в света на изкуството. Ако приемем, че известна част от нашите режисьори направиха пробив на Запад, то има и художници, чийто работи спокойно биха стояли в добри галерии на Запад.
Вие сте преподавател в Люксембургската лятна академия за изкуство. Разкажете ми малко повече за работата си там!
В Люксембург нямат висше училище за изобразително изкуство. Но имат пари и си позволяват да учат в околните страни – Германия, Франция, Австрия, Швейцария. Хората си плащат, за да ги занимаваш с изкуство. Някои идват, защото това им е хоби, други се занимават професионално. Самата Академия е на принципа на размяната с професионални Академии, които са целогодишни, докато лятната е само за един месец. При мен са идвали испански, италиански студенти, вече дипломирани художници. С тях подходът ми е един, а с тези, които се занимават като хоби, е друг. Но и от тях имам изградени художници. Художник се става сам. Известният руски художник Репин казва: “Аз мога и едно куче да науча да рисува, но художник не мога да направя никого.” Аз се опитвам да науча хората да рисуват, да ги провокирам, да работим заедно.
Обикновено питам художниците, с които правя интервю – защо са се насочили към изобразителното изкуство, като се опитвам да ги върна в спомените им като деца или млади хора? При вас как беше?
Обикновено обяснението е съвсем тривиално. Аз имам виждане, че не художникът е с по-изострена чувствителност, а с течение на времето другите хора си я притъпяват. Тогава те избират страната на публиката и престават да се занимават с изкуство. Иначе всички деца рисуват добре. Едно време работех в т.нар. “Знаме на мира” в Благоевград и ми беше трудно да преценя кое дете рисува по-добре. Трябва да ви кажа, че циганчетата рисуваха много по-освободено от нас, но и по-несериозно. Не знам някой от тях да е станал художник. Вероятно упоритостта измества таланта.
Аз реших да ставам художник подобно на останалите, а може би и от мързел. Понякога си мисля, че артистът е много мързелив човек и не може да става сутрин в седем часа, за да ходи на работа. Въпреки че вече 20 години работя в куклен театър и нямам часово време – случвало ми се е да работя и на празник, и през нощта, важното е да стане. Това не е лесна професия. Светлин Русев казва: “Толкова ли е лесна нашата професия, че всички са тръгнали да правят децата си художници?” Моят син няма да бъде художник. Можех да го науча да рисува, но мисля, че това е съдба. Ако го иска, аз не ще му помогна, нито ще му попреча. Художник се става с невероятна психическа издръжливост. И досега не съм сигурен дали аз съм художник. Иска ми се да бъда голям художник и винаги съм бил на една крачка от голямото признание, което те прави художник. Но това е като мечтата, надеждата – непрекъснато се отдалечава.
А защо се насочихте към сценографията?
Стана съвсем случайно. Преди време в Художествената академия се кандидатстваше по две специалности. Първата, по която бях добре подготвен, беше текстил – получих “двойка”. Резервната бе сценография, където ме приеха. Не съжалявам, защото сценографията е всеобхватна специалност и дава възможност на човека, който я завърши, да се занимава с всичко – ето аз правя живопис.
Работите в куклен театър. Какво се опитвате да показвате със своята сценография, това, което например ще бъде интересно за децата?
Аз съм правил спектакли не само за деца, но и за възрастни. Интересно ми е да провокирам тези непокварени бъдещи хора на базата на добър текст и с добър режисьор. Животът в театъра е особен за тези, които го живеят пълнокръвно и си заслужава. Имам чувството, че в театъра съм много по-полезен, защото съм свързан с други хора. Това е изкуство на синтеза. Работиш с музикант, актьори, зависим си от други хора и отговорността ти е поставена по различен начин. При рисуването на картини си само ти – там никой не може да те предаде или ти него. Докато колективното изкуство е по-различно, има други правила, начин на поведение, други са изискванията.
6 декември 1999 г., София
Коментари
Публикуване на коментар