Георги Павлов – Павлето е роден през 1913 г. в Чипровци. Завършва Художествената академия при проф. Борис Митов. Участва в Дружеството на новите художници. Картините му са включени в престижни обществени колекции както в България, така и във Великобритания, Германия, Франция, Щвейцария, Русия, Италия, САЩ, Мексико. Автор е на две стихосбирки “Когато кестените спят” и “Вятър над Огоста”.
За творчеството на Георги Павлов – Павлето са характерни преди всичко
стройната композиция, майсторският реализъм, личностното обобщаване и изразителност на линиите, плавността на цветовете. Единственото, което мога да кажа за него е – великолепен художник.
Интервютата са направени във връзка с юбилейна изложба по случай 85 години от рождението на художника, подредена в галерия “Александър”. Именно там се срещнах и с Александър Апостолов,скулптор и собственик на галерия “Александър”. Бяха показани няколко маслени платна и много рисунки на жени. Тогава открих за себе си художника.
Художничката Милка Пейкова, добра приятелка на Павлето, записах в дома й. Беше топъл летен ден. Отивах на срещас напълно непозната за мен художничка, която едва бях склонила за интервю. Тогава освен с нея, се запознах и със съпруга й – Георги Ковачев- Гришата, също художник. Двамата живеят в малък мансарден апартамент, пълен с картини. Оплакаха се, че положението на възрастния художник днес не е леко, защото вече не могат активно да рисуват, няма откупки, а пенсиите им не стигат даже за лекарства. Съчувствах им. Поводът да се срещна с тях бе подробен албум, посветен на Павлето, който те, с много усилия, бяха издали. Той включва множество цветни и черно-бели репродукции на живописни платна, графики, стихове и есета на Павлето, рецензии от Сирак Скитник, Кирил Цонев, Илия Петров, Кирил Кръстев и други.
Как се породи идеята галерия “Александър” да организира изложба на Георги Павлов-Павлето и какво съдържа самата изложба?
Александър Апостолов: Идеята за тази изложба дойде случайно. Попаднаха ми две колекции негови рисунки от около десетина броя. Намерих още и обединих около четиридесет рисунки. Той е правил много рисунки, почти всекидневно. Това са много поетични рисунки, интимни, топли, с една игрива, непрекъсната, бих казал пееща линия, едни рисунки, които показват неговата страст към рисуването. Сюжетно те са твърде разнообразни – пейзажи, голи тела и портрети, образи на млади момичета, млади жени. Към тази колекция от рисунки добавихме и 7 – 8 живописни платна, които дават добра представа за големия живописец Павлето. За съжаление те не изчерпват цялото му творчество.
В едно свое интервю Павлето казва: “Не е лесно да си човек на изкуството – мечтаеш много, стараеш се много, страдаш много, защото всяко изкуство се изстрадват. Затова хората на изкуството винаги са живеели трудно, но пък удоволствието се изживявя когато твориш и си струва да ги изстрадваш.” Вие смятате ли, че Павлето е изстрадал удоволствието от своите картини?
Мисля, че цялото му творчество показва това. До една красота в изкуството винаги се достига през горнилото на страданието. Това не е маскима или някаква аксиома, а закономерност в творческия път почти на всички художници. Нямах удоволствието да познавам лично, отблизо Павлето. Живях в същото време, в което и той, но нямах привилегията да общувам с него. Мои колеги и приятели, които са имали тази възможност, говорят за един не само надарен, талантлив художник, но за един човек с топло чувство към хората, с вродена доброта.
Самият той не е имал щастлива съдба, особено през последните години, когато е живял в една столична мансарда, без възможност да излиза навън и както сам казва “забравен от приятелите си”. Не е ли парадокс, че един от най – талантливите ни и искрени художници има тази съдба?
Не мога да потвърдя всичко това. Зная, че той винаги беше заобиколен от хора, от приятели. Дори в последните му години имаше около него хора с грижовност. Парадокси в живота на всички художници има, на всички хора на изкуството. Може би това важи и за него. Но в последна сметка това, което остава от делото на художника, то става мярка за неговата ценност в изкуството и в историята на изкуството.
По отношение на изкуството човек може да се запознае индиректно със самия художник. Вие с какво ще запомните Павлето, познавайки изкуството му?
За мен Павлето е преди всичко един изключително надарен майстор на живописта, с една изискана, интимна, топла, артистична живопис. Неговите пейзажи в синьо, градски пейзажи, в които голите дървета са с протегнати към небето клони – дали искат да свалят това небе, дали молят за пощада, дали проклинат нещо, но те са ме впечатлили при първите ми срещи с неговото изкуство.
Доколкото знам Павлето винаги е мечтал да има собствена галерия, в която да гледа картините си. Сега галерия “Александър” до някаква степен успя, макар и за кратко, да осъществи тази негова мечта.
Това е силно казано. Това са само няколко произведения. Творчеството на Павлето има много живописни платна и повечето са пръснати в частни лица, в някои галерии. Мечтата на всеки художник е да бъде събрано творчеството му, но почти винаги се получава обратното, то се разпилява. А може би това е хубавото, че отива при повече хора.
Юни 1998 г., София
Милка Пейкова: “Защо скърбим за вчерашния ден?”, пишеше Павлето в свое стихотворение. Ще кажа защо аз скърбя чрез спомени за едно дълго приятелство и ще се опитам, този път чрез думи, да изградя някаква представа за художника след като съм го нарисувала вече три пъти с четка.
Георги Павлов беше героичен ученик през септември 1923 година. Друг септември – 1944 година – имаше смелостта да отиде на улицата, за да види как стават революциите, а се уплаши в паспортното на МВР преди тръгването ни за Париж. Там казаха: “Ако някой зад граница се опита да ви отвлече, не се безпокойте, защото нашите…” Заради тази нетактичност той се лиши от удоволствието сам да пие перно в парижко бистро. Воюваше с рисуване и слово за социална правда. Бунтуваше се дори на сън. В хотелско легло на Мелник посред нощ бълнуваше: “Те трябва да загинат в интерес на победата!” А в живота имаше мек характер, конфликтите решаваше с блага усмивка и не можеше да понася никакви скандали и кавги. Художникът Георги Попов-Джон, писа, че Павлето е висок 104 см, а веднъж, в съвместна работа, се изненадах, че не можеше да стигне горния край на табло, високо един метър. Дали прибавените му сантиметри му бяха притурени за самочувствие? Беше много по-нисък от световноизвестния художник Тулуз Лотрек, но не по-малък творец от него.
Стана милионер след изложбата си през 1947-а, на която скъп гост му беше Георги Димитров. Реши, че голямата негова мечта да посети Париж ще се осъществи, но французите му отказаха виза. Парите пропиля в бохемски срещи с мераклиите за пийване.
Съвсем по детски се вълнуваше. С неописуема радост през 1952 г. преживя само за един ден: първо качване на самолет, първо пътуване с кораба “Емона” и първо потопяване в Черно море на плажа на двореца край Балчик.
Дълги години с малките си крачки имаше свои любими разходки по жълтите павета на столицата – до художническата къща “Луката”, която вече не съществува, до кафене “България” и до Военния клуб. Числеше се към постоянното присъствие на Ангелушевата маса в Клуба на журналистите, просъществувала 28 години. При материално замогване си купи кола и стана шофьор. Отдалече, според очевидци, едно “Рено дофин” се движеше само по софийските улици. А от близо се виждаше зад волана главата на Павлето с неизменната френска барета.
По-късно, макар и беден, Павлето в компанията с художника Георги Ковачев-Гришата, съпруга ми, и моя милост, можа да види мечтания свят чрез пътешествие до Германия, Белгия, Холандия, Алжир, Франция и Англия. В първия ден при пристигането ни в Париж се отправихме към Шанз-Елизе. Павлето се уплаши от мащабите на булеварда и пожела да се върнем в София, а в края на тримесечния престой, вече с куфарите към влака, той почти разплакан, искаше да останем още в магическия град.
Състоянията на възторзи и опиянение раждаха суперфантастични фрази, които в началото на пътешествието се опитвах да записвам, но неиздържах до края, защото макар “секретарка” на групата не исках да губя моето време за впечатления от света. Ето нещо от записаното:
В самолета към Алжир, купувайки си цигари “Кент” от стюардесата с единствената валутна банкнота, се пошегува: “Забравих вече как изглеждат българските левове!” На разходка из пустинята: “Сахара ми стана пепелник”. От последния етаж на Айфеловата кула: “Ой, ой, ой – от Айфеловата кула сграбчвам с двете си ръце града и го стоварвам върху главата си. Най-после Париж е в краката ми!” Разкрачен на Гринуичкия меридиан в Лондон каза: “По-голям съм от Крали Марко, защото с единия крак стъпвам с Западното полукълбо, а с другия – в Източното.” Колко много сладкодумства отлетяха в небитието!
Директорката на парижката синематека – руската емигрантка мадам Мерсон, получи подарък от нас – копие от филма “Павлето” на Румен Григоров. Тя заяви, че на буква “П”, Павлето ще бъде наравно с Пикасо. Манала през България в началото на века, тя ни приветства с “много хубаво” и “кисело мляко” – останал спомен от страната ни.
В Лондон през 1969-та имахме уговорена среща с Петър Увалиев само за 10 минути. Тя продължи в италианския ресторант на квартала “Челси” до късно през нощта. Задушевният разговор и романтичните песни върнаха старите приятели към тяхната младост. Пяхме “Бавно керванът минава в нощния мрак…”
“Щастлив съм”, казваше Павлето в свое стихотворение, но в дни на депресия, легнал по корем – с глава и ръце под възглавницата – бърборливият оптимист не искаше да говори, не искаше да се храни.
Казваше, че е мързелив и затова, когато през нощта се случи да падне от ниското си легло долу на пода, оставал там до сутринта. А иначе той написа и публикува много статии, поезия, есета. Нарисува такова голямо количество живописни картини и графики, колкото не сториха хора с нормален ръст и стана “Герой на социалистическия труд”.
Не обичаше стълбите, но се случи да живее цял живот на седмия етаж в мансардното си ателие на “Раковски”. Изпитваше ужас, когато асансьорът не работеше, а не възразяваше да изкачва и слиза средно по 600 стъпала на ден в парижкото метро.
Обичаше красотата във всичките й проявления. Беше роден естет. И не малко суетен. При шивача бай Мирон настояваше крачолът на панталона му да бъде продължен с 3 милиметра. Предпочете в лятната жега зад граница да не сваля шлифера си, защото отслабна при дългите маршрути и не желаеше получената гънка на сакото му да грози външния му вид.
Беше любвеобилен. Обичаше много децата и не се обиждаше от любопитството и понякога грубата им откровеност. На тях посвети стихотворението:
Дано не срещнете човек,
не видял
приказка в очите
на разплакано дете…
При закриването на неговата изложба през 1985 г., носен заедно с креслото му, защото от болки в краката не беше излизал в града четири години, спонтанно каза в галерия “Раковдки” 125: “Най-сетне видях света от височината на вашите очи!”
Верен на своите младежки идеали, цял живот се бори за справедлив свят, за новаторско изкуство – въпреки партийното мъмрене по Жендово време. Не се отказа от левите си идеи след идването на промяната през 1989-та. Той беше роден демократ!
Обичаше една жена в своята младост. Мечтаеше да има съпруга и семейство. На своя любим котарак казваше “синко”. Едва в последната година от живота си встъпи в брак с Поля – красива художничка, която посвети пет години от младостта си за майчински грижи към Павлето.
Скъпи приятелю, вече три години те няма на този свят. Ти извървя своя труден земен път с достойнство. Спи спокойно. Поклон пред героизма ти и голямото изкуство, което остави на България!
Запознаването ми с Георги Павлов беше преди 60 години в книжарница “Т.Ф.Чипев”, където работех.
23 юни 1998г., София
За творчеството на Георги Павлов – Павлето са характерни преди всичко
стройната композиция, майсторският реализъм, личностното обобщаване и изразителност на линиите, плавността на цветовете. Единственото, което мога да кажа за него е – великолепен художник.Интервютата са направени във връзка с юбилейна изложба по случай 85 години от рождението на художника, подредена в галерия “Александър”. Именно там се срещнах и с Александър Апостолов,скулптор и собственик на галерия “Александър”. Бяха показани няколко маслени платна и много рисунки на жени. Тогава открих за себе си художника.
Художничката Милка Пейкова, добра приятелка на Павлето, записах в дома й. Беше топъл летен ден. Отивах на срещас напълно непозната за мен художничка, която едва бях склонила за интервю. Тогава освен с нея, се запознах и със съпруга й – Георги Ковачев- Гришата, също художник. Двамата живеят в малък мансарден апартамент, пълен с картини. Оплакаха се, че положението на възрастния художник днес не е леко, защото вече не могат активно да рисуват, няма откупки, а пенсиите им не стигат даже за лекарства. Съчувствах им. Поводът да се срещна с тях бе подробен албум, посветен на Павлето, който те, с много усилия, бяха издали. Той включва множество цветни и черно-бели репродукции на живописни платна, графики, стихове и есета на Павлето, рецензии от Сирак Скитник, Кирил Цонев, Илия Петров, Кирил Кръстев и други.
Как се породи идеята галерия “Александър” да организира изложба на Георги Павлов-Павлето и какво съдържа самата изложба?
Александър Апостолов: Идеята за тази изложба дойде случайно. Попаднаха ми две колекции негови рисунки от около десетина броя. Намерих още и обединих около четиридесет рисунки. Той е правил много рисунки, почти всекидневно. Това са много поетични рисунки, интимни, топли, с една игрива, непрекъсната, бих казал пееща линия, едни рисунки, които показват неговата страст към рисуването. Сюжетно те са твърде разнообразни – пейзажи, голи тела и портрети, образи на млади момичета, млади жени. Към тази колекция от рисунки добавихме и 7 – 8 живописни платна, които дават добра представа за големия живописец Павлето. За съжаление те не изчерпват цялото му творчество.
В едно свое интервю Павлето казва: “Не е лесно да си човек на изкуството – мечтаеш много, стараеш се много, страдаш много, защото всяко изкуство се изстрадват. Затова хората на изкуството винаги са живеели трудно, но пък удоволствието се изживявя когато твориш и си струва да ги изстрадваш.” Вие смятате ли, че Павлето е изстрадал удоволствието от своите картини?
Мисля, че цялото му творчество показва това. До една красота в изкуството винаги се достига през горнилото на страданието. Това не е маскима или някаква аксиома, а закономерност в творческия път почти на всички художници. Нямах удоволствието да познавам лично, отблизо Павлето. Живях в същото време, в което и той, но нямах привилегията да общувам с него. Мои колеги и приятели, които са имали тази възможност, говорят за един не само надарен, талантлив художник, но за един човек с топло чувство към хората, с вродена доброта.
Самият той не е имал щастлива съдба, особено през последните години, когато е живял в една столична мансарда, без възможност да излиза навън и както сам казва “забравен от приятелите си”. Не е ли парадокс, че един от най – талантливите ни и искрени художници има тази съдба?
Не мога да потвърдя всичко това. Зная, че той винаги беше заобиколен от хора, от приятели. Дори в последните му години имаше около него хора с грижовност. Парадокси в живота на всички художници има, на всички хора на изкуството. Може би това важи и за него. Но в последна сметка това, което остава от делото на художника, то става мярка за неговата ценност в изкуството и в историята на изкуството.
По отношение на изкуството човек може да се запознае индиректно със самия художник. Вие с какво ще запомните Павлето, познавайки изкуството му?
За мен Павлето е преди всичко един изключително надарен майстор на живописта, с една изискана, интимна, топла, артистична живопис. Неговите пейзажи в синьо, градски пейзажи, в които голите дървета са с протегнати към небето клони – дали искат да свалят това небе, дали молят за пощада, дали проклинат нещо, но те са ме впечатлили при първите ми срещи с неговото изкуство.
Доколкото знам Павлето винаги е мечтал да има собствена галерия, в която да гледа картините си. Сега галерия “Александър” до някаква степен успя, макар и за кратко, да осъществи тази негова мечта.
Това е силно казано. Това са само няколко произведения. Творчеството на Павлето има много живописни платна и повечето са пръснати в частни лица, в някои галерии. Мечтата на всеки художник е да бъде събрано творчеството му, но почти винаги се получава обратното, то се разпилява. А може би това е хубавото, че отива при повече хора.
Юни 1998 г., София
Милка Пейкова: “Защо скърбим за вчерашния ден?”, пишеше Павлето в свое стихотворение. Ще кажа защо аз скърбя чрез спомени за едно дълго приятелство и ще се опитам, този път чрез думи, да изградя някаква представа за художника след като съм го нарисувала вече три пъти с четка.
Георги Павлов беше героичен ученик през септември 1923 година. Друг септември – 1944 година – имаше смелостта да отиде на улицата, за да види как стават революциите, а се уплаши в паспортното на МВР преди тръгването ни за Париж. Там казаха: “Ако някой зад граница се опита да ви отвлече, не се безпокойте, защото нашите…” Заради тази нетактичност той се лиши от удоволствието сам да пие перно в парижко бистро. Воюваше с рисуване и слово за социална правда. Бунтуваше се дори на сън. В хотелско легло на Мелник посред нощ бълнуваше: “Те трябва да загинат в интерес на победата!” А в живота имаше мек характер, конфликтите решаваше с блага усмивка и не можеше да понася никакви скандали и кавги. Художникът Георги Попов-Джон, писа, че Павлето е висок 104 см, а веднъж, в съвместна работа, се изненадах, че не можеше да стигне горния край на табло, високо един метър. Дали прибавените му сантиметри му бяха притурени за самочувствие? Беше много по-нисък от световноизвестния художник Тулуз Лотрек, но не по-малък творец от него.
Стана милионер след изложбата си през 1947-а, на която скъп гост му беше Георги Димитров. Реши, че голямата негова мечта да посети Париж ще се осъществи, но французите му отказаха виза. Парите пропиля в бохемски срещи с мераклиите за пийване.
Съвсем по детски се вълнуваше. С неописуема радост през 1952 г. преживя само за един ден: първо качване на самолет, първо пътуване с кораба “Емона” и първо потопяване в Черно море на плажа на двореца край Балчик.
Дълги години с малките си крачки имаше свои любими разходки по жълтите павета на столицата – до художническата къща “Луката”, която вече не съществува, до кафене “България” и до Военния клуб. Числеше се към постоянното присъствие на Ангелушевата маса в Клуба на журналистите, просъществувала 28 години. При материално замогване си купи кола и стана шофьор. Отдалече, според очевидци, едно “Рено дофин” се движеше само по софийските улици. А от близо се виждаше зад волана главата на Павлето с неизменната френска барета.
По-късно, макар и беден, Павлето в компанията с художника Георги Ковачев-Гришата, съпруга ми, и моя милост, можа да види мечтания свят чрез пътешествие до Германия, Белгия, Холандия, Алжир, Франция и Англия. В първия ден при пристигането ни в Париж се отправихме към Шанз-Елизе. Павлето се уплаши от мащабите на булеварда и пожела да се върнем в София, а в края на тримесечния престой, вече с куфарите към влака, той почти разплакан, искаше да останем още в магическия град.
Състоянията на възторзи и опиянение раждаха суперфантастични фрази, които в началото на пътешествието се опитвах да записвам, но неиздържах до края, защото макар “секретарка” на групата не исках да губя моето време за впечатления от света. Ето нещо от записаното:
В самолета към Алжир, купувайки си цигари “Кент” от стюардесата с единствената валутна банкнота, се пошегува: “Забравих вече как изглеждат българските левове!” На разходка из пустинята: “Сахара ми стана пепелник”. От последния етаж на Айфеловата кула: “Ой, ой, ой – от Айфеловата кула сграбчвам с двете си ръце града и го стоварвам върху главата си. Най-после Париж е в краката ми!” Разкрачен на Гринуичкия меридиан в Лондон каза: “По-голям съм от Крали Марко, защото с единия крак стъпвам с Западното полукълбо, а с другия – в Източното.” Колко много сладкодумства отлетяха в небитието!
Директорката на парижката синематека – руската емигрантка мадам Мерсон, получи подарък от нас – копие от филма “Павлето” на Румен Григоров. Тя заяви, че на буква “П”, Павлето ще бъде наравно с Пикасо. Манала през България в началото на века, тя ни приветства с “много хубаво” и “кисело мляко” – останал спомен от страната ни.
В Лондон през 1969-та имахме уговорена среща с Петър Увалиев само за 10 минути. Тя продължи в италианския ресторант на квартала “Челси” до късно през нощта. Задушевният разговор и романтичните песни върнаха старите приятели към тяхната младост. Пяхме “Бавно керванът минава в нощния мрак…”
“Щастлив съм”, казваше Павлето в свое стихотворение, но в дни на депресия, легнал по корем – с глава и ръце под възглавницата – бърборливият оптимист не искаше да говори, не искаше да се храни.
Казваше, че е мързелив и затова, когато през нощта се случи да падне от ниското си легло долу на пода, оставал там до сутринта. А иначе той написа и публикува много статии, поезия, есета. Нарисува такова голямо количество живописни картини и графики, колкото не сториха хора с нормален ръст и стана “Герой на социалистическия труд”.
Не обичаше стълбите, но се случи да живее цял живот на седмия етаж в мансардното си ателие на “Раковски”. Изпитваше ужас, когато асансьорът не работеше, а не възразяваше да изкачва и слиза средно по 600 стъпала на ден в парижкото метро.
Обичаше красотата във всичките й проявления. Беше роден естет. И не малко суетен. При шивача бай Мирон настояваше крачолът на панталона му да бъде продължен с 3 милиметра. Предпочете в лятната жега зад граница да не сваля шлифера си, защото отслабна при дългите маршрути и не желаеше получената гънка на сакото му да грози външния му вид.
Беше любвеобилен. Обичаше много децата и не се обиждаше от любопитството и понякога грубата им откровеност. На тях посвети стихотворението:
Дано не срещнете човек,
не видял
приказка в очите
на разплакано дете…
При закриването на неговата изложба през 1985 г., носен заедно с креслото му, защото от болки в краката не беше излизал в града четири години, спонтанно каза в галерия “Раковдки” 125: “Най-сетне видях света от височината на вашите очи!”
Верен на своите младежки идеали, цял живот се бори за справедлив свят, за новаторско изкуство – въпреки партийното мъмрене по Жендово време. Не се отказа от левите си идеи след идването на промяната през 1989-та. Той беше роден демократ!
Обичаше една жена в своята младост. Мечтаеше да има съпруга и семейство. На своя любим котарак казваше “синко”. Едва в последната година от живота си встъпи в брак с Поля – красива художничка, която посвети пет години от младостта си за майчински грижи към Павлето.
Скъпи приятелю, вече три години те няма на този свят. Ти извървя своя труден земен път с достойнство. Спи спокойно. Поклон пред героизма ти и голямото изкуство, което остави на България!
Запознаването ми с Георги Павлов беше преди 60 години в книжарница “Т.Ф.Чипев”, където работех.
23 юни 1998г., София
Коментари
Публикуване на коментар