Кирил Кадийски е роден през 1947 г. в гр. Кюстендил. Завършва руска филология в СУ “Св. К. Охридски”. Работил е в БНР и издателдство “Народна младеж”, собственик е на първото българско частно издателство “Нов Златорог”. Автор на много книги като поет и преводач, някои от които са библиографски уникати. Поезията му е превеждана на повечето европейски езици. Носител е на редица международни награди, сред които е Голямата европейска награда за поезия на Петия фестивал “Поетически нощи в Куртя де Аржеш”, връчвана от Академия “Изток-Запад”. Член е на френската академия “Маларме”.
Поводът да се срещна с Кирил Кадийски е участието му през 2001 г. в дните на българската литература във Франция, в рамките на програмата “Хубавите чужденки”.
Кирил Кадийски е сред талантливите ни поети и преводачи от френски и руски език. Освен това е и много обаятелен събеседник – открит, категоричен, увлекателен, държащ на отговорността, която има към читателите си и към младите творци.
Стиховете му са изчистени като структура, но експресивни като въздействие, привлича с невероятното усещане за болезнен драматизъм, съпреживян копнеж и метафорична символика. Оличителни са образите на природата, простотата на ежедневието, силата на отделната личност, величието на битието.
След генералната репетиция няколко дни по-рано, когато касетофонът ми изигра лош номер, това е второто ми интервю с Кирил Кадийски. И мисля, че е по-доброто. Записът е направен в Столична библиотека. Иска ми се да мисля, че мястото е било символично.
Как оценявате съвременната българска литература? Вие имате впечатления и за Франция – какво трябва да направят съвременните ни автори, за да станат популярни и навън?
Кирил Кадийски: Проблемът с разпространението на българската литература в чужбина е винаги поставян и никога не намира разрешение. Според мен, основна причина нещата да стоят в задънена улица е липсата на национална политика в сферата на културата. Ако искаме да изнасяме изкуство, култура, идеи, трябва да имаме национална доктрина, така както имат другите страни, включително нашите съседи. Тягостно е, че във Франция има малко български книги по книжарниците, които са публикувани благодарение на самите автори и на това, че са напали нещо, което може да бъде предложено там, както и на техните лични контакти и, разбира се, на качеството на техните творби. Има и други българските автори и произведения, които също могат да се представят, но това не става, защото те нямат усещането, че са част от голямото европейско, а и световно литературно семейство и трябва да се чувстват там като равни, като правят всичко възможно техните произведения да стигнат до по-широк кръг читатели, не само в България. Всички тези успехи обаче се омаловажават от липсата на едно по-масирано, по-стабилно присъствие на българската литература по света.
Според вас кои са силните страни на българските поети и писатели? Преди ми казахте, че не трябва да се подражава, че трябва да се разчита на собствения стил.
Погрешно е схващането, че ако искаме да се харесаме във Франция, трябва да пишем като французите. Французите имат много писатели, които са по-добри от нашите творци, които се стараят да се доближат до френското светоусещане за нещата. Например ние имаме писатели и поети-франкофони, които мислят, че щом се уподобяват на творците, които харесват, веднага ще бъдат харесани там. Ние имаме своя чувствителност, свои дълбоки корени и на мен ми се струва, че именно тази неповторимост, която носим е интересна за чужденците. Не случайно във Франция се харесва латиноамериканската проза, автори от страни с ярко изразена самобитност. Миналата година издателство “Фата Моргана” издаде моя книга със сонети и това, което ме впечатли бе, че в моята поезия, французите виждат тревогите на човек от Балканите в края на 20 век. Това не може да не ме ласкае, защото в България винаги съм бил представян като космополит, човек откъснат от корените. Оказва се, че това не е въпрос на желание или на целенасочено действие, а вътрешно състояние, кодирано в теб и от което не можеш да избягаш. Така че може да впечатлим тамошната публиката именно с регионалната си неповторимост и съвсем нямам предвид някакви етнографски подробности – от ланшафта, от едно доста кичозно стилизиране, което се представя за българско и което, драстично казано, представлява чалга.
В поезията си по оригинален начин съчетавате ежедневното, метафоричното и дълбоко човешкото. От какво се вдъхновявате и въобще от какво трябва да се вълнува съвременният творец?
Съвременният човек трябва да са вълнува от проблемите, които тревожат и неговите съвременници, но не бива да робува на злобата на деня. Трябва да се вълнува от вечните проблеми и да търси проектирането им върху действителността. Или обратно казано – да вижда проблемите на своето време, на своето обкръжение проектирани върху вечността. Днес никой не се интересува в каква епоха, при какъв политически режим е например изписана Сикстинската капела или създадени скулптурите на Микеланжело. Кой днес се интересува от папата, който ги е поръчал или кой е ръководел политическия им живот. Но трябва да се знаят проблемите, които са били интересни за предишните поколения и които са интересни за съвременниците. Това е гаранция, че ще бъдат важни и за по-новите генерации. Само така може да се достигне до синтез на съвремие и вечност.
В стиховете си изграждате своеобразен поетичен пейзаж. С какво природата вие е интересна?
Природата е най-естественият декор на човешкото битие и самите ние, хората, сме част на този божествен спектакъл. Ако се откъснем нея и се отдадем само на сухи размишления, няма да имаме истинско, голямо изкуство. Голямото изкуство е там, където на базата на опита си в общуването с природата, успяваш да създадеш нова реалност. Ако само копираш обкръжаващата те реалност, ако само я фиксираш, ще станеш хроникьор, сух изразител на факти и събития. Но ако искаш да направиш изкуство, трябва да създадеш нова реалност. Затова при мен природата освен естествена и първична е и природа на вътрешното състояние, един “пейзаж на душата”, по думите на Пол Верлен.
Вие сте преводач от френски и руски език. Как решавате да преведете даден автор, кое вие е най-трудно и от кое изпитвате най-голямо удовлетворение накрая?
Има схващане, че поезията е непреводима, което не е вярно. Всеки чувства някакви нагласи, родство с авторите, писали на други езици. Българската поезия, подобно на другите литератури, би била много бедна, ако нямахме постиженията на всички около нас. Когато направиш френската или немската, английската поезия достояние и на българската литература, с това само я обогатяваш. За мен истинският превод е когато направиш ново произведение и то заживее на твоя роден език. Иначе има доста информативни преводи, но те не са изкуство.
Доколко признанието е важно за вас? Казахте ми, че човек трябва да работи цял живот, за да изпита удовлетворение от успехите.
Разбира се, признанието за твореца е важно. Шели е казал, че поетът работи единствено за своята слава – това е метафора, но която е много вярна в същността си, защото се базира на личен и унаследен опит. Както е казал дядо Славейков: “Като няма в труд поету награда, чезне песен, фантазия отпада.” Понякога поетът се държи като самолюбиво, капризно дете, което иска да получи признанието, което заслужва. И няма нищо лошо в това да го получи. Лошо е, когато човек се надценява и иска признание за несъществуващи, мними резултати и успехи. Тогава сме свидетели на маниакалност, подхранена от криворазбрана представа за изкуство у околните. Според Толстой, когато на читателя не се предлагат истински стойности, той се задоволява и с фалшиви. Важно е и публиката да има реална представа какво се твори в момента. Но това е много трудно. Може би единствено признанието в чужбина е важно, защото там критериите са изчистени от наносите на деня.
На коя ваша черта разчитате най-много в работите си? Какво най-много трябва да притежава съвременният поет или творец?
За всеки е различино. Би било много лесно, ако някой можеше да даде рецепта и всички да я спазват. За себе си съм стигнал до извода, че никога трудът положен понякога без видима близка перспектива, не отива напразно. Стига това, което си направил да е стойностно, идва време да се оцени и да влезе в употреба. Винаги съм бил привърженик на поговорката: “За лудо работи, за лудо не стой.” Времето се изнизва и след години виждаш как си пропилял много възможности. Много ми е странно как се чувстват някои писатели, които са автори само на две-три тънички книжки, които, ако се окаже, че не са стойностни, вече е много тягостно.
16 февруари 2001 г., София
Поводът да се срещна с Кирил Кадийски е участието му през 2001 г. в дните на българската литература във Франция, в рамките на програмата “Хубавите чужденки”.
Кирил Кадийски е сред талантливите ни поети и преводачи от френски и руски език. Освен това е и много обаятелен събеседник – открит, категоричен, увлекателен, държащ на отговорността, която има към читателите си и към младите творци.
Стиховете му са изчистени като структура, но експресивни като въздействие, привлича с невероятното усещане за болезнен драматизъм, съпреживян копнеж и метафорична символика. Оличителни са образите на природата, простотата на ежедневието, силата на отделната личност, величието на битието.
След генералната репетиция няколко дни по-рано, когато касетофонът ми изигра лош номер, това е второто ми интервю с Кирил Кадийски. И мисля, че е по-доброто. Записът е направен в Столична библиотека. Иска ми се да мисля, че мястото е било символично.
Как оценявате съвременната българска литература? Вие имате впечатления и за Франция – какво трябва да направят съвременните ни автори, за да станат популярни и навън?
Кирил Кадийски: Проблемът с разпространението на българската литература в чужбина е винаги поставян и никога не намира разрешение. Според мен, основна причина нещата да стоят в задънена улица е липсата на национална политика в сферата на културата. Ако искаме да изнасяме изкуство, култура, идеи, трябва да имаме национална доктрина, така както имат другите страни, включително нашите съседи. Тягостно е, че във Франция има малко български книги по книжарниците, които са публикувани благодарение на самите автори и на това, че са напали нещо, което може да бъде предложено там, както и на техните лични контакти и, разбира се, на качеството на техните творби. Има и други българските автори и произведения, които също могат да се представят, но това не става, защото те нямат усещането, че са част от голямото европейско, а и световно литературно семейство и трябва да се чувстват там като равни, като правят всичко възможно техните произведения да стигнат до по-широк кръг читатели, не само в България. Всички тези успехи обаче се омаловажават от липсата на едно по-масирано, по-стабилно присъствие на българската литература по света.
Според вас кои са силните страни на българските поети и писатели? Преди ми казахте, че не трябва да се подражава, че трябва да се разчита на собствения стил.
Погрешно е схващането, че ако искаме да се харесаме във Франция, трябва да пишем като французите. Французите имат много писатели, които са по-добри от нашите творци, които се стараят да се доближат до френското светоусещане за нещата. Например ние имаме писатели и поети-франкофони, които мислят, че щом се уподобяват на творците, които харесват, веднага ще бъдат харесани там. Ние имаме своя чувствителност, свои дълбоки корени и на мен ми се струва, че именно тази неповторимост, която носим е интересна за чужденците. Не случайно във Франция се харесва латиноамериканската проза, автори от страни с ярко изразена самобитност. Миналата година издателство “Фата Моргана” издаде моя книга със сонети и това, което ме впечатли бе, че в моята поезия, французите виждат тревогите на човек от Балканите в края на 20 век. Това не може да не ме ласкае, защото в България винаги съм бил представян като космополит, човек откъснат от корените. Оказва се, че това не е въпрос на желание или на целенасочено действие, а вътрешно състояние, кодирано в теб и от което не можеш да избягаш. Така че може да впечатлим тамошната публиката именно с регионалната си неповторимост и съвсем нямам предвид някакви етнографски подробности – от ланшафта, от едно доста кичозно стилизиране, което се представя за българско и което, драстично казано, представлява чалга.
В поезията си по оригинален начин съчетавате ежедневното, метафоричното и дълбоко човешкото. От какво се вдъхновявате и въобще от какво трябва да се вълнува съвременният творец?
Съвременният човек трябва да са вълнува от проблемите, които тревожат и неговите съвременници, но не бива да робува на злобата на деня. Трябва да се вълнува от вечните проблеми и да търси проектирането им върху действителността. Или обратно казано – да вижда проблемите на своето време, на своето обкръжение проектирани върху вечността. Днес никой не се интересува в каква епоха, при какъв политически режим е например изписана Сикстинската капела или създадени скулптурите на Микеланжело. Кой днес се интересува от папата, който ги е поръчал или кой е ръководел политическия им живот. Но трябва да се знаят проблемите, които са били интересни за предишните поколения и които са интересни за съвременниците. Това е гаранция, че ще бъдат важни и за по-новите генерации. Само така може да се достигне до синтез на съвремие и вечност.
В стиховете си изграждате своеобразен поетичен пейзаж. С какво природата вие е интересна?
Природата е най-естественият декор на човешкото битие и самите ние, хората, сме част на този божествен спектакъл. Ако се откъснем нея и се отдадем само на сухи размишления, няма да имаме истинско, голямо изкуство. Голямото изкуство е там, където на базата на опита си в общуването с природата, успяваш да създадеш нова реалност. Ако само копираш обкръжаващата те реалност, ако само я фиксираш, ще станеш хроникьор, сух изразител на факти и събития. Но ако искаш да направиш изкуство, трябва да създадеш нова реалност. Затова при мен природата освен естествена и първична е и природа на вътрешното състояние, един “пейзаж на душата”, по думите на Пол Верлен.
Вие сте преводач от френски и руски език. Как решавате да преведете даден автор, кое вие е най-трудно и от кое изпитвате най-голямо удовлетворение накрая?
Има схващане, че поезията е непреводима, което не е вярно. Всеки чувства някакви нагласи, родство с авторите, писали на други езици. Българската поезия, подобно на другите литератури, би била много бедна, ако нямахме постиженията на всички около нас. Когато направиш френската или немската, английската поезия достояние и на българската литература, с това само я обогатяваш. За мен истинският превод е когато направиш ново произведение и то заживее на твоя роден език. Иначе има доста информативни преводи, но те не са изкуство.
Доколко признанието е важно за вас? Казахте ми, че човек трябва да работи цял живот, за да изпита удовлетворение от успехите.
Разбира се, признанието за твореца е важно. Шели е казал, че поетът работи единствено за своята слава – това е метафора, но която е много вярна в същността си, защото се базира на личен и унаследен опит. Както е казал дядо Славейков: “Като няма в труд поету награда, чезне песен, фантазия отпада.” Понякога поетът се държи като самолюбиво, капризно дете, което иска да получи признанието, което заслужва. И няма нищо лошо в това да го получи. Лошо е, когато човек се надценява и иска признание за несъществуващи, мними резултати и успехи. Тогава сме свидетели на маниакалност, подхранена от криворазбрана представа за изкуство у околните. Според Толстой, когато на читателя не се предлагат истински стойности, той се задоволява и с фалшиви. Важно е и публиката да има реална представа какво се твори в момента. Но това е много трудно. Може би единствено признанието в чужбина е важно, защото там критериите са изчистени от наносите на деня.
На коя ваша черта разчитате най-много в работите си? Какво най-много трябва да притежава съвременният поет или творец?
За всеки е различино. Би било много лесно, ако някой можеше да даде рецепта и всички да я спазват. За себе си съм стигнал до извода, че никога трудът положен понякога без видима близка перспектива, не отива напразно. Стига това, което си направил да е стойностно, идва време да се оцени и да влезе в употреба. Винаги съм бил привърженик на поговорката: “За лудо работи, за лудо не стой.” Времето се изнизва и след години виждаш как си пропилял много възможности. Много ми е странно как се чувстват някои писатели, които са автори само на две-три тънички книжки, които, ако се окаже, че не са стойностни, вече е много тягостно.
16 февруари 2001 г., София
Коментари
Публикуване на коментар