Виктор Самуилов е автор на доста стихосбирки и е носител на различни литературни награди. Поезията му е дръзка, лирична, даже цинична, но не и безлична. Темите му в повечето случаи са лично преживяни, изповедният тон се редува със социалното обобщение. Хуморът му е затрогващ, малко хаплив, но винаги с едно намигване към човека, към неговите малки “пороци”. Виктор Самуилов е сред издателите на хумористичния вестник “Тримата глупаци”, на списанието за “душевен уют, майтап и забава” “Фют” както и сред екип на телевизионното хумористично предаване “Клуб НЛО”.
Това е от онези интервюта, които не си очаквал, но когато се случат, разбираш, че си осъзнавал тяхната неизбежност.
Издателят Анго Боянов ме покани на една от своите срещи “Творци на живо”, където щяха да представят Виктор Самуилов по повод излизането на последната му стихосбирка. Малката заличка бе пълна с негови приятели и почитатели. Съдаваше се усещането за някакъв творчески уют, а последвалият рецитал, изпяването на стиховете – за бохемска веселост.
Интервюто с него направих в редакцията на сп. “Фрас”, за което Виктор Самуилов работи.
Наскоро се появи вашата последна стихосбирка – “Кихот де ла Панса”. Издателство “Аб” ви даде и награда зе нея. Разкажете ми какво включва книгата и защо избрахте това заглавие?
Виктор Самуилов: Самото заглавие представлява волна смесица от две имена станали символ в световната литература - Дон Кихот де ла Манча и Санчо Панса. Струваше ми се, че то най-ярко отразява състоянието на днешния български творец, който се опитва да каже нещо със своите произведения – да демонстрира съхраненото идеалистично отношение към света на Дон Кихот и неизбежно настъпилите промени, които отвеждат към характера, нравите и практицизма на Санчо Панса.
С кого от двамата се идентифицирате – с Дон Кохот или със Санчо Панса?
Заглавието показва, че може би в момента се идентифицирам и с двамата едновременно. Самият живот налага загубата на рицарското начало. Творецът трябва да се съобразява с принципите на новия живот, чужди на това рицарство, за да оцелее и проводи посланията си до своите непознати читатели, на които държи.
Разбрах, че книгата съдържа не само последните ви работи, но и по-стари. Какъв е приниципът на подбора? Има ли нещо, което да обединява всичките ви работи?
Онова, което обединява всичките ми работи е ироничният и самоироничен поглед към действителността, която не се променя, въпреки надеждите ни, а даже се развиват повече от нашите пороци и недостатъци. Книгата обхваща и песнички, които са писани преди 20-30 години за най-близък кръг приятели. Включва стихове и миниатюри от различни години и най-вече от 1994 г. насам, когато излезе предишната ми книга “Глутница от единаци”.
Какво е посланието, което отправяте към читателите си?
Може би трябва да потърсим посланието отново в заглавието –да съхраним по-дълго в себе си красивото, доброто начало, стремежа да сме близки, да сме побратими, да сме приятели, напук на все повече ширещата се злоба, неприязън, студенината и отчуждеността между хората, напук на явния практицизъм Санчо Панса, т.е. напук на непременния ни стремеж да станем губернатори. Посланието може би е моят опит да се надсмея над себе си, над близките си хора, които много трудно се преборват с това начало, което напоследък надделява, за да можем по някакъв начин да съхраним онова, без което не може нито една литература, не само поези, т.е. доброто начало, колкото и днес това да звучи смешно.
В едно свое интервю казвате, че вашият творчески стимул е изумлението. Какво ви изумява в днешно време и с какво искате да изумите своите читатели?
Смятам, че изумлението е най-великият стимул за сътворяването на нещо. Човек не трябва да гледа на нещата с равнодушни очи и да не забелязва малките парадокси в живота, дребните неща. В това отношение съм се учил от един майстор на словото като Валери Петров, даже някога дипломната ми работа бе на тема: “Валери Петров – от малкото към голямото”. Мисля, че в точно дребните наглед неща може да се извиси посланието за нещо по-значимо, по-философско, разбира се, доколкото стига дарбата на този, който го прави.
Как оценявате съвременната българска литература, нещата, които създават днешните поети и писатели? Дали те продължават традицията на добрата българска литература до този момент или има едно залитане по времето, по ежедневието?
Нормално е да има залитане по времето. От материалите, които младите момчета и момичета ни носят в списанието, в което работя, виждам нещата, които за тях са нови, интересни. Те разчупват някакви догми. Например виждам как неща, които са правени в далечна Русия още 20-30-те години от хора като Веденски, Хармс, сега блазнят някои от младите. Виждам опит в литературата да навлезе езикът, даже не на улицата, а по-скоро на тоалетните. Това им се струва като опит за разкрепостяване. Много пъти в редакцията си говорим, че не е толкова важен езикът – всъщност лоши и мръсни думи няма. Думите трябва така да се обвържат, че да се получи стойностна литература. Новаторството не е в това да намериш по-циничния синоним на една обикновена дума. А трябва независимо от изразните средства, които си избрал и които са най-подходящи за твоето хрумване, да изведеш идеята си до читателя, така че тя да бъде точна и ясна и разбира се да носи белезите на времето, в което живееш.
В една своя мисъл Самърсет Моъм казва, че писателят трябва да търси награда само в удоволствието от своята работа, в освобождаването от бремето на обзелата го мисъл. В този смисъл, от каква мисъл вие искате да се освободите и с какво искате да доставите удоволствие на своите читатели?
Според мен, всеки творец иска да се освободи от мисълта, че не е чак толкова добър и лицеприятен човек като личност. Светлов е казал, че когато човек пише, му се струва, че е по-добър, докато в живота проявяваме и своите пороци и лоши страни. Но когато пише, човек заживява с илюзията, че е малко по-качествен, по-добър, като му се иска околният свят също да притежава тези качества.
Това ли ви задържа в писателстването?
Това и разбирането, че това върша най-добре. Опитвал съм да рисувам, да се занимавам с дърворезба, с музика, но като че ли тук намирам повече доброжелатели и хора, които споделят това, което искам да кажа.
Вие се съотнасяте към творчески срещи, които се провеждат, мисля, всяка година - “Поети с китара”. Какво възпяват днешните “поети с китара” – бита или битието? Или може би и двете едновременно?
Това движение дойде като опозиция на движението “Ален Мак”, където се пееха т.нар. граждански песни и които бяха много приятни за слуха на властниците. Там, в Харманли, на това движение на “поетите с китара” като че ли за първи път у нас (а подобни неща са правени в много страни доста по-отдавна – от например Галич, Висоцки) се прокраднаха нови нотки - на недоволство и от бита, и от битието, едни по-свободни теми, не задължителните, които се включваха в програмите на телевизията и радиото. До промяната тези песни не са звучали никъде. По време на промяната видяхме например Ангел Ангелов-Джендема да изпълнява своите песни и на митинг. А до тогава те се изпълняваха в т.нар. “Дупката” в Харманли, едно барче под земята, в тесен кръг слушатели, който постепенно нарастваше през годините. От тогава се изредиха много интересни творци и поети, които по-скоро, както се изразява Асен Масларски, се опират на китарата, за да могат да изкажат мислите си.
В много от вашите работи присъства иронията, хуморът. Известен сте като един от добрите ни хумористи, работите в хумористично списание. На какво се смеят днес хората и съответно на какво се смеете вие самият? Какво искате да предизвикате в хората с този хумор?
Малко ми е тъжно, че днес хората се смеят отново на едната от смешните страни в живота. Винаги съм давал за пример величието на Чаплин. В неговите филми има хумор на две нива. Например много хора в залата се смеят, когато героят, вързал кънките, се изтърси на леда. Същевременно, ако си спомним класическия образ на хлапето, което чупи прозорците на сградите, за да може да има работа за бедния стъклар, виждаме, че това не е такава смешка. Това вече е по-дълбок образ, който може да предизвика усмивка, но не усмивката на човек, който вижда падналия си съгражданин на улицата. Т.е. има различен вид смях. Ние във в.“Тримата глупаци”, който вече не излиза, се опитвахме да смесваме, подобно на Чарли Чаплин, тези два вида хумор, ситуациите, които предизвикват усмивка у човека. Днес обаче печелят повече онези хумористи, които търсят грубия смях, предизвикан от грубата ситуация – където да има и плесница, и падане, удари и т.н. Затова сега се опитваме да правим списание, което вече не е чисто хумористично, както беше вестника. То се казва “Фрас” и има подзаглавие – “списание за душевен уют, майтап и забава”. Искаме да има по-интелектуален, мъдър хумор, защото и в него понякога има много тъга.
Добре, но този хумор не слага ли розови очила на хората? Или не е така?
Не е така. Това е една разтуха за хората в сложното, тежко време. Ето сега сме свидетели на ужасно, неприятно избиване на сдържана енергия у млади хора след футболни мачове. Ние не искаме това. Ние искаме ако може човек да отпусне душата си. Когато се прибере вкъщи, със семейството си, на салатката, на чашка, да си прочетат нещо, което им е харесало. Това не са и само вицовете, които излизат в много вестници. Тук има и по-качествена литература, има и обикновени, битови смешки. Наистина един опит за разтуха на човека в трудно време.
17 октомври 2000 г., София
Това е от онези интервюта, които не си очаквал, но когато се случат, разбираш, че си осъзнавал тяхната неизбежност.
Издателят Анго Боянов ме покани на една от своите срещи “Творци на живо”, където щяха да представят Виктор Самуилов по повод излизането на последната му стихосбирка. Малката заличка бе пълна с негови приятели и почитатели. Съдаваше се усещането за някакъв творчески уют, а последвалият рецитал, изпяването на стиховете – за бохемска веселост.
Интервюто с него направих в редакцията на сп. “Фрас”, за което Виктор Самуилов работи.
Наскоро се появи вашата последна стихосбирка – “Кихот де ла Панса”. Издателство “Аб” ви даде и награда зе нея. Разкажете ми какво включва книгата и защо избрахте това заглавие?
Виктор Самуилов: Самото заглавие представлява волна смесица от две имена станали символ в световната литература - Дон Кихот де ла Манча и Санчо Панса. Струваше ми се, че то най-ярко отразява състоянието на днешния български творец, който се опитва да каже нещо със своите произведения – да демонстрира съхраненото идеалистично отношение към света на Дон Кихот и неизбежно настъпилите промени, които отвеждат към характера, нравите и практицизма на Санчо Панса.
С кого от двамата се идентифицирате – с Дон Кохот или със Санчо Панса?
Заглавието показва, че може би в момента се идентифицирам и с двамата едновременно. Самият живот налага загубата на рицарското начало. Творецът трябва да се съобразява с принципите на новия живот, чужди на това рицарство, за да оцелее и проводи посланията си до своите непознати читатели, на които държи.
Разбрах, че книгата съдържа не само последните ви работи, но и по-стари. Какъв е приниципът на подбора? Има ли нещо, което да обединява всичките ви работи?
Онова, което обединява всичките ми работи е ироничният и самоироничен поглед към действителността, която не се променя, въпреки надеждите ни, а даже се развиват повече от нашите пороци и недостатъци. Книгата обхваща и песнички, които са писани преди 20-30 години за най-близък кръг приятели. Включва стихове и миниатюри от различни години и най-вече от 1994 г. насам, когато излезе предишната ми книга “Глутница от единаци”.
Какво е посланието, което отправяте към читателите си?
Може би трябва да потърсим посланието отново в заглавието –да съхраним по-дълго в себе си красивото, доброто начало, стремежа да сме близки, да сме побратими, да сме приятели, напук на все повече ширещата се злоба, неприязън, студенината и отчуждеността между хората, напук на явния практицизъм Санчо Панса, т.е. напук на непременния ни стремеж да станем губернатори. Посланието може би е моят опит да се надсмея над себе си, над близките си хора, които много трудно се преборват с това начало, което напоследък надделява, за да можем по някакъв начин да съхраним онова, без което не може нито една литература, не само поези, т.е. доброто начало, колкото и днес това да звучи смешно.
В едно свое интервю казвате, че вашият творчески стимул е изумлението. Какво ви изумява в днешно време и с какво искате да изумите своите читатели?
Смятам, че изумлението е най-великият стимул за сътворяването на нещо. Човек не трябва да гледа на нещата с равнодушни очи и да не забелязва малките парадокси в живота, дребните неща. В това отношение съм се учил от един майстор на словото като Валери Петров, даже някога дипломната ми работа бе на тема: “Валери Петров – от малкото към голямото”. Мисля, че в точно дребните наглед неща може да се извиси посланието за нещо по-значимо, по-философско, разбира се, доколкото стига дарбата на този, който го прави.
Как оценявате съвременната българска литература, нещата, които създават днешните поети и писатели? Дали те продължават традицията на добрата българска литература до този момент или има едно залитане по времето, по ежедневието?
Нормално е да има залитане по времето. От материалите, които младите момчета и момичета ни носят в списанието, в което работя, виждам нещата, които за тях са нови, интересни. Те разчупват някакви догми. Например виждам как неща, които са правени в далечна Русия още 20-30-те години от хора като Веденски, Хармс, сега блазнят някои от младите. Виждам опит в литературата да навлезе езикът, даже не на улицата, а по-скоро на тоалетните. Това им се струва като опит за разкрепостяване. Много пъти в редакцията си говорим, че не е толкова важен езикът – всъщност лоши и мръсни думи няма. Думите трябва така да се обвържат, че да се получи стойностна литература. Новаторството не е в това да намериш по-циничния синоним на една обикновена дума. А трябва независимо от изразните средства, които си избрал и които са най-подходящи за твоето хрумване, да изведеш идеята си до читателя, така че тя да бъде точна и ясна и разбира се да носи белезите на времето, в което живееш.
В една своя мисъл Самърсет Моъм казва, че писателят трябва да търси награда само в удоволствието от своята работа, в освобождаването от бремето на обзелата го мисъл. В този смисъл, от каква мисъл вие искате да се освободите и с какво искате да доставите удоволствие на своите читатели?
Според мен, всеки творец иска да се освободи от мисълта, че не е чак толкова добър и лицеприятен човек като личност. Светлов е казал, че когато човек пише, му се струва, че е по-добър, докато в живота проявяваме и своите пороци и лоши страни. Но когато пише, човек заживява с илюзията, че е малко по-качествен, по-добър, като му се иска околният свят също да притежава тези качества.
Това ли ви задържа в писателстването?
Това и разбирането, че това върша най-добре. Опитвал съм да рисувам, да се занимавам с дърворезба, с музика, но като че ли тук намирам повече доброжелатели и хора, които споделят това, което искам да кажа.
Вие се съотнасяте към творчески срещи, които се провеждат, мисля, всяка година - “Поети с китара”. Какво възпяват днешните “поети с китара” – бита или битието? Или може би и двете едновременно?
Това движение дойде като опозиция на движението “Ален Мак”, където се пееха т.нар. граждански песни и които бяха много приятни за слуха на властниците. Там, в Харманли, на това движение на “поетите с китара” като че ли за първи път у нас (а подобни неща са правени в много страни доста по-отдавна – от например Галич, Висоцки) се прокраднаха нови нотки - на недоволство и от бита, и от битието, едни по-свободни теми, не задължителните, които се включваха в програмите на телевизията и радиото. До промяната тези песни не са звучали никъде. По време на промяната видяхме например Ангел Ангелов-Джендема да изпълнява своите песни и на митинг. А до тогава те се изпълняваха в т.нар. “Дупката” в Харманли, едно барче под земята, в тесен кръг слушатели, който постепенно нарастваше през годините. От тогава се изредиха много интересни творци и поети, които по-скоро, както се изразява Асен Масларски, се опират на китарата, за да могат да изкажат мислите си.
В много от вашите работи присъства иронията, хуморът. Известен сте като един от добрите ни хумористи, работите в хумористично списание. На какво се смеят днес хората и съответно на какво се смеете вие самият? Какво искате да предизвикате в хората с този хумор?
Малко ми е тъжно, че днес хората се смеят отново на едната от смешните страни в живота. Винаги съм давал за пример величието на Чаплин. В неговите филми има хумор на две нива. Например много хора в залата се смеят, когато героят, вързал кънките, се изтърси на леда. Същевременно, ако си спомним класическия образ на хлапето, което чупи прозорците на сградите, за да може да има работа за бедния стъклар, виждаме, че това не е такава смешка. Това вече е по-дълбок образ, който може да предизвика усмивка, но не усмивката на човек, който вижда падналия си съгражданин на улицата. Т.е. има различен вид смях. Ние във в.“Тримата глупаци”, който вече не излиза, се опитвахме да смесваме, подобно на Чарли Чаплин, тези два вида хумор, ситуациите, които предизвикват усмивка у човека. Днес обаче печелят повече онези хумористи, които търсят грубия смях, предизвикан от грубата ситуация – където да има и плесница, и падане, удари и т.н. Затова сега се опитваме да правим списание, което вече не е чисто хумористично, както беше вестника. То се казва “Фрас” и има подзаглавие – “списание за душевен уют, майтап и забава”. Искаме да има по-интелектуален, мъдър хумор, защото и в него понякога има много тъга.
Добре, но този хумор не слага ли розови очила на хората? Или не е така?
Не е така. Това е една разтуха за хората в сложното, тежко време. Ето сега сме свидетели на ужасно, неприятно избиване на сдържана енергия у млади хора след футболни мачове. Ние не искаме това. Ние искаме ако може човек да отпусне душата си. Когато се прибере вкъщи, със семейството си, на салатката, на чашка, да си прочетат нещо, което им е харесало. Това не са и само вицовете, които излизат в много вестници. Тук има и по-качествена литература, има и обикновени, битови смешки. Наистина един опит за разтуха на човека в трудно време.
17 октомври 2000 г., София
Коментари
Публикуване на коментар