Кристин Димитрова е през 1963 г. в гр. София. Има награси от различни литературни конкурси. Превежда от английски език и е преподавател в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. През 1998 г. участва в поетична олимипиада в Стокхолм, Швеция, организирана от Международната организация на поетите рецитатори, където печели втора награда. Нейни стихове са публикувани в антологии и литературни издания в Австрия, Германия, Полша, Канада, Унгария, САЩ и други.
С Кристин Димитрова се запознах на едно представяне на наградите на издателско ателие “Аб” и малко след това, прочитайки стиховете й, реших да я интервюирам.
Кристин Димитрова е изключително непосредствена, отзивчива, позитивно настроена. Стиховете й създават усещането за непринуденост, богата метафоричност, философска обобщеност и провокативност на ритъма. Това е поезия на дълбоката емоционална изживяност и същевременно на свободата на изказа, на разпокъсаността, незавършеността. Поезия, която те кара да се вгледаш по-дълбоко в себе си и да откриеш неподозирана красота.
Признавам, че това бе едно от първите ми интервюта, в с които представям съвременната ни литература и бях малко притеснена. Но откритостта на Кристин много ми помогна.
Наскоро се завърна от Америка. Какво представи там? Имаш и други посещения в чужбина. По какъв начин гледат там на българската литература?
Кристин Димитрова: Безпокоя се, че изобщо не гледат на нея, защото не я познават много добре. Била съм и в Швеция по повод появата на антология на поетеси от различни страни. Имаше включени шест българки, което бе добре. Но това е капка в морето. Знам, че добре познават Радичков, както и други отделни личности. А в Америка даже не знаеха какво да очакват. Като видят българин дали ще е с носия или не. За тях това е далечна страна. Ако познават българи, казват: “Да, да, аз съм бил в България”. Но ако не познават, може изобщо да не са чували за страната ни. Там българска литература просто не същестува.
Разбрах, че посещението ти е било доста интересно – ходила си по клубове, където си чела стиховете си. Разкажи ми малко повече!
Интересно е ако някой в България каже: “Сега, в моя джаз клуб една вечер ще пускам поезия.” Предполагам, ужасени, че ще им се говори за живота и смъртта, клиентите сигурно ще напуснат. Защото нямат предврателната нагласа, че поезията е развлечение. А по начало тя е замислена като изискано удоволствие, което носи радост, може да се смееш ако ти е смешно и въобще да участваш. Не знам с какво да си обясна популярността на поезията по американските барове. Може би, защото има едно възраждане. Наричат го “slam” – това е битка между поети и публиката оценява резултатите. Много пъти това е смешно. Хората знаят, че отиват да гледат поезия и ако не им хареса са отворени да прочетат и нещо по-хубаво. Самото име “поезия” буди различни асоциации. Докато тук не съм сигурна какви точна асоциации ще събуди. Има стара келтска традиция - по кръчмите в Уелс е имало бардове и те разказвали големи истории за трагична любов, ангели и кое знае какво още.
Освен като поет и си позната в България и като преводач. Занимаваш се и с преподавателска дейност. Как успяваш да ги съчетаваш и по какъв начин те представят пред хората?
Лошо ги съчетавам, защото непрекъснато бързам и не смятам, че резултатите ми са особено добри. Все си представям, че трябва повече да натрупам. Като преводач държа единствено на превода на поезията на Джон Дън – английски поет от 17 век, който не е превеждан в България до сега, защото е пълен с каламбури, игри на думи, римите му са тройни, двойни. Въобще е крайно неприятен за превод. Правила съм го с удоволствие, защото се надявах, че ще достави радост и на читателите.
Кой поет държиш да преведаш, а не си го сторила до сега?
Щеше си се да преведа Одън, който е много по-лесен, заради отделни стихотворения. Мисля, че той ще е следващият ако започна.
Разкажи ми как се насочи към поезията! Разбрах, че е станало доста късно.
Да, аз не съм от хората, които са насърчавани в училище да пишат повече или самата аз да съм съзирала в себе си някакви писателски желания. Все си представях, че ще стана художник. Не знам как, нов един момент животът ми се отклони към английска филология. Явно човек постепено прави завоя. Тогава четях поезия, но не мислех, че ще пиша. Чак по-късно, даже бих казала с някои по-слаби стихотворения от по-силни поети, започнах да чета наред. Окуражих се, казвайки си: “Щом Стиви Смит е могла да напише такава тъпотия, значи поезия не е чак толкова страшно нещо. Човек може и сам да опита.” Всъщност първите ми опити бяха едва след като завърших.
Продължаваш ли да рисуваш?
От както прописах – спрях да рисувам. Това е още по-страшно – значи навсякъде да има разхвърляни бои. Докато писането е удобно да се прави по всяко време. Значи, аз съм един поет на удобството.
Разкажи малко повече за поезията, която пишеш! Разбира се, доколкото може да се разказва поезия.
Имам някаква представа как трябва да изглежда поезията и я следвам наум. На мен ми харесват стихотворенията, които тайно носят някакъв сюжет. Когато стигнеш края, да си спомниш началото и да разбереш защо човек ти е казал всички тези думи. Харесвам в поезията да има малко думи – да се ограничиш в по-малко описателстване. в идеален вариант ми се иска поезията да нарисува някаква картина, която да остане в съзнанието ти. Но да бъде по-динамична. С две думи – щяло ми се е като прочета едно стихотворение, да ми е интересно, краят да ме изненада и да ме накара да се върна обратно. Ако съм успявала да го направя понякога, добре. Но преполагам, че не винаги съм на нивото на собствените си изисквания.
Имала ли си намерение да пишеш проза, не само поезия или още не си опитвала?
От време на време се появяват такива намерения, обаче прозата изисква време, дълго време да бъдеш спокоен, да работиш, да преглеждаш отново и отново текста. А на мен това ми липсва. Както казва Тед Хюз за Силвия Плат: “Жена ми пишеше като занаятчия. Ако от материала не стане маса, ще направи столче.” Нещо на малки столчета съм го подкарала.
Любопитно ми е от какво се вдъхновяваш и от какви хора или предмети изпитваш влияние?
Не съм сигурна дали вярвам в думата “вдъхновение”. Но може би това е, когато от време на време ми се пишат разни неща. Мисля, че единственото, което ме вълнува, е това, което се случва с хората. Ако не са замесени хора и просто “дърветата растат, разни листа капят в езерото…” – тук аз не виждам текст. Макар, че много хора обичат точно това.
Четох, че за теб мнението на читателите е важно. Защо?
За мен то е решаващо. Има ли смисъл някой да драска в един тефтер, с мисълта, че е написал нещо и то не може да се реализира? Нали пишеш заради другите? Ако правя нещо, заради себе си, не бих го обявила на хората.
По какъв начин контактуваш със своито читатели?
Това е трудно. Не ги знам кои са. Ставам много щастлива когато някой ми каже: “Знаете ли, аз прочетох нещо ваше. Поначало не обичам поезия, но това ми хареса и ми се стори интересно.” Това са мненията, които ме правят най-щастлива и после вървя и се усмихвам сама на себе си, че нещо хубаво се е случило.
Какво мислиш за критиката, за успеха, за наградите? Ти имаш награди за поезия.
Смешно е това, което мисля за критиката. За една от книгите си имам четири награди, а следващата нямам нито една критическа бележка във вестниците. Тогава духовете се бяха разбунтували и аз бях заела много ясна позиция по разни въпроси. В резултат на това се изпокарах с хората, които владеят критическото пространство и …
Читателите ти не можаха да се информират за книгата ти?
Не, читателите си купиха книгата и тя се продаде. Даже разбрах, че се е продала, когато отидох да взема нови бройки за себе си и ми казаха, че вече нямат от моята книга. Обаче критиците не участваха в това продаване. Разбира се, аз уважавам мнението на критиката и съм много щастлива, когато видя нещо написано. Но казах този пример, който е по-скоро комичен, за да покажа, че ако в България си шеф на едно литературно издание, имаш реалния шанс да получиш много критически отзиви. Защото и критиците са живи хора и се надяват, че по тази начин ще участват в обществото и ще има възвръщаемост. Доста зависи в какви отношения си с гилдията, което поставя под съмнение и доброто, и лошото.
Чувстваш ли се приобщена към някакъв литературен кръг или държиш на индивидуалността си?
Бих искала да бъда приобщена към литературен кръг, но не виждам обособен кръг, към който да се чувствам съпричастна. Не смятам, че в България същестуват кръгове. Може би просто се събират индивиди и там виждам своето място. Имам много приятели, на които държа и като на хора, и като на поети. Например след тях са Румен Леонидов, Георги Пашов, Палми Ранчев, Мирела Иванова, Екатерина Йосифова. Разбира се, всяко изброяване стига до там, че изпускаш някой човек, който много те възхитил. Мисля, че със или без кръг, моята любов и приятелство към тях съществува.
Съпругът ти също е поет, преводач, също се занимава с преподавателска дейност. Сътрудничилите си и как съвместявате съжителството на две творчески личност?
Много е хубаво, когато хората вървят в една посока, но са различни като мен и Владо Трендафилов. Аз харесвам неговите стихотворения повече от моите. Когато някои от нас напише нещо, винаги го дава на другия. Това е най-неприятният момент, защото другия го прочита и може да не го хареса. Това е и първият филтър, през който може да те освести и да каже: “Чакай, не се излагай. Това не толкова хубаво.” Рядко се случва, но рискът същестува. Много съм щастлива, че до себе си имам човек, който може да каже: “Това не е толкова добре. По-добре не го показвай.”
За какво мечтаеш – в личен и в творчески план?
Мислила съм си, че ако при мен дойде някаква фея и ми каже: “Имаш право на три желания”, ще изпадна в паника, защото не мога да формулирам трите си желания. Предполагам, че затова и не идва, защото ги нямам подготвени. Мисля, че ако трябва да кажа най-голямата си мечта, се приравнявам към цялото човечество и като всички други хора - искам децата ми да са здрави, да пораснат големи хора и да бъдат много щастливи.” За себе си искам колкото и да живея, да не пострадам така, че да не мога да излизам навън.
При двама родители поети, има ли вероятност и децата ти да пропишат или вече са почнали?
Дъщеря ми вече започва, даже имаше училищна награда. Но аз много се надявам да правят нещо друго, защото така ще се чувстват отделни хора и ще знаят, че всичко, което са направили е тяхно, и ще имат самочувствие пред родителите си, че не ние сме им дали нещо, а те са си го взели от света. Понякога хората се отнасят лошо към пишещи деца на пишещи родители. Не искам да се случи нещо подобно. Искам децата ми да са горди в това, което са.
Ти имаш ли това самочувствие пред твоите родители, че сама си постигнала всичко, към което си се стремила?
Моите родители са началото на моя живот. Ако съм постигнала нещо, те са участвали в началото ми. Да, със сигурност мога да кажа, че всичко мое си е мое. Но дали е достатъчно добро е друг въпрос. До там стига гордостта за моята собственост.
Нямаш самочувствие на успял поет?
Не, но имам самочувствие на човек, който е направил всичко според собствените си критерии.
21 юни 2000 г., София
С Кристин Димитрова се запознах на едно представяне на наградите на издателско ателие “Аб” и малко след това, прочитайки стиховете й, реших да я интервюирам.
Кристин Димитрова е изключително непосредствена, отзивчива, позитивно настроена. Стиховете й създават усещането за непринуденост, богата метафоричност, философска обобщеност и провокативност на ритъма. Това е поезия на дълбоката емоционална изживяност и същевременно на свободата на изказа, на разпокъсаността, незавършеността. Поезия, която те кара да се вгледаш по-дълбоко в себе си и да откриеш неподозирана красота.
Признавам, че това бе едно от първите ми интервюта, в с които представям съвременната ни литература и бях малко притеснена. Но откритостта на Кристин много ми помогна.
Наскоро се завърна от Америка. Какво представи там? Имаш и други посещения в чужбина. По какъв начин гледат там на българската литература?
Кристин Димитрова: Безпокоя се, че изобщо не гледат на нея, защото не я познават много добре. Била съм и в Швеция по повод появата на антология на поетеси от различни страни. Имаше включени шест българки, което бе добре. Но това е капка в морето. Знам, че добре познават Радичков, както и други отделни личности. А в Америка даже не знаеха какво да очакват. Като видят българин дали ще е с носия или не. За тях това е далечна страна. Ако познават българи, казват: “Да, да, аз съм бил в България”. Но ако не познават, може изобщо да не са чували за страната ни. Там българска литература просто не същестува.
Разбрах, че посещението ти е било доста интересно – ходила си по клубове, където си чела стиховете си. Разкажи ми малко повече!
Интересно е ако някой в България каже: “Сега, в моя джаз клуб една вечер ще пускам поезия.” Предполагам, ужасени, че ще им се говори за живота и смъртта, клиентите сигурно ще напуснат. Защото нямат предврателната нагласа, че поезията е развлечение. А по начало тя е замислена като изискано удоволствие, което носи радост, може да се смееш ако ти е смешно и въобще да участваш. Не знам с какво да си обясна популярността на поезията по американските барове. Може би, защото има едно възраждане. Наричат го “slam” – това е битка между поети и публиката оценява резултатите. Много пъти това е смешно. Хората знаят, че отиват да гледат поезия и ако не им хареса са отворени да прочетат и нещо по-хубаво. Самото име “поезия” буди различни асоциации. Докато тук не съм сигурна какви точна асоциации ще събуди. Има стара келтска традиция - по кръчмите в Уелс е имало бардове и те разказвали големи истории за трагична любов, ангели и кое знае какво още.
Освен като поет и си позната в България и като преводач. Занимаваш се и с преподавателска дейност. Как успяваш да ги съчетаваш и по какъв начин те представят пред хората?
Лошо ги съчетавам, защото непрекъснато бързам и не смятам, че резултатите ми са особено добри. Все си представям, че трябва повече да натрупам. Като преводач държа единствено на превода на поезията на Джон Дън – английски поет от 17 век, който не е превеждан в България до сега, защото е пълен с каламбури, игри на думи, римите му са тройни, двойни. Въобще е крайно неприятен за превод. Правила съм го с удоволствие, защото се надявах, че ще достави радост и на читателите.
Кой поет държиш да преведаш, а не си го сторила до сега?
Щеше си се да преведа Одън, който е много по-лесен, заради отделни стихотворения. Мисля, че той ще е следващият ако започна.
Разкажи ми как се насочи към поезията! Разбрах, че е станало доста късно.
Да, аз не съм от хората, които са насърчавани в училище да пишат повече или самата аз да съм съзирала в себе си някакви писателски желания. Все си представях, че ще стана художник. Не знам как, нов един момент животът ми се отклони към английска филология. Явно човек постепено прави завоя. Тогава четях поезия, но не мислех, че ще пиша. Чак по-късно, даже бих казала с някои по-слаби стихотворения от по-силни поети, започнах да чета наред. Окуражих се, казвайки си: “Щом Стиви Смит е могла да напише такава тъпотия, значи поезия не е чак толкова страшно нещо. Човек може и сам да опита.” Всъщност първите ми опити бяха едва след като завърших.
Продължаваш ли да рисуваш?
От както прописах – спрях да рисувам. Това е още по-страшно – значи навсякъде да има разхвърляни бои. Докато писането е удобно да се прави по всяко време. Значи, аз съм един поет на удобството.
Разкажи малко повече за поезията, която пишеш! Разбира се, доколкото може да се разказва поезия.
Имам някаква представа как трябва да изглежда поезията и я следвам наум. На мен ми харесват стихотворенията, които тайно носят някакъв сюжет. Когато стигнеш края, да си спомниш началото и да разбереш защо човек ти е казал всички тези думи. Харесвам в поезията да има малко думи – да се ограничиш в по-малко описателстване. в идеален вариант ми се иска поезията да нарисува някаква картина, която да остане в съзнанието ти. Но да бъде по-динамична. С две думи – щяло ми се е като прочета едно стихотворение, да ми е интересно, краят да ме изненада и да ме накара да се върна обратно. Ако съм успявала да го направя понякога, добре. Но преполагам, че не винаги съм на нивото на собствените си изисквания.
Имала ли си намерение да пишеш проза, не само поезия или още не си опитвала?
От време на време се появяват такива намерения, обаче прозата изисква време, дълго време да бъдеш спокоен, да работиш, да преглеждаш отново и отново текста. А на мен това ми липсва. Както казва Тед Хюз за Силвия Плат: “Жена ми пишеше като занаятчия. Ако от материала не стане маса, ще направи столче.” Нещо на малки столчета съм го подкарала.
Любопитно ми е от какво се вдъхновяваш и от какви хора или предмети изпитваш влияние?
Не съм сигурна дали вярвам в думата “вдъхновение”. Но може би това е, когато от време на време ми се пишат разни неща. Мисля, че единственото, което ме вълнува, е това, което се случва с хората. Ако не са замесени хора и просто “дърветата растат, разни листа капят в езерото…” – тук аз не виждам текст. Макар, че много хора обичат точно това.
Четох, че за теб мнението на читателите е важно. Защо?
За мен то е решаващо. Има ли смисъл някой да драска в един тефтер, с мисълта, че е написал нещо и то не може да се реализира? Нали пишеш заради другите? Ако правя нещо, заради себе си, не бих го обявила на хората.
По какъв начин контактуваш със своито читатели?
Това е трудно. Не ги знам кои са. Ставам много щастлива когато някой ми каже: “Знаете ли, аз прочетох нещо ваше. Поначало не обичам поезия, но това ми хареса и ми се стори интересно.” Това са мненията, които ме правят най-щастлива и после вървя и се усмихвам сама на себе си, че нещо хубаво се е случило.
Какво мислиш за критиката, за успеха, за наградите? Ти имаш награди за поезия.
Смешно е това, което мисля за критиката. За една от книгите си имам четири награди, а следващата нямам нито една критическа бележка във вестниците. Тогава духовете се бяха разбунтували и аз бях заела много ясна позиция по разни въпроси. В резултат на това се изпокарах с хората, които владеят критическото пространство и …
Читателите ти не можаха да се информират за книгата ти?
Не, читателите си купиха книгата и тя се продаде. Даже разбрах, че се е продала, когато отидох да взема нови бройки за себе си и ми казаха, че вече нямат от моята книга. Обаче критиците не участваха в това продаване. Разбира се, аз уважавам мнението на критиката и съм много щастлива, когато видя нещо написано. Но казах този пример, който е по-скоро комичен, за да покажа, че ако в България си шеф на едно литературно издание, имаш реалния шанс да получиш много критически отзиви. Защото и критиците са живи хора и се надяват, че по тази начин ще участват в обществото и ще има възвръщаемост. Доста зависи в какви отношения си с гилдията, което поставя под съмнение и доброто, и лошото.
Чувстваш ли се приобщена към някакъв литературен кръг или държиш на индивидуалността си?
Бих искала да бъда приобщена към литературен кръг, но не виждам обособен кръг, към който да се чувствам съпричастна. Не смятам, че в България същестуват кръгове. Може би просто се събират индивиди и там виждам своето място. Имам много приятели, на които държа и като на хора, и като на поети. Например след тях са Румен Леонидов, Георги Пашов, Палми Ранчев, Мирела Иванова, Екатерина Йосифова. Разбира се, всяко изброяване стига до там, че изпускаш някой човек, който много те възхитил. Мисля, че със или без кръг, моята любов и приятелство към тях съществува.
Съпругът ти също е поет, преводач, също се занимава с преподавателска дейност. Сътрудничилите си и как съвместявате съжителството на две творчески личност?
Много е хубаво, когато хората вървят в една посока, но са различни като мен и Владо Трендафилов. Аз харесвам неговите стихотворения повече от моите. Когато някои от нас напише нещо, винаги го дава на другия. Това е най-неприятният момент, защото другия го прочита и може да не го хареса. Това е и първият филтър, през който може да те освести и да каже: “Чакай, не се излагай. Това не толкова хубаво.” Рядко се случва, но рискът същестува. Много съм щастлива, че до себе си имам човек, който може да каже: “Това не е толкова добре. По-добре не го показвай.”
За какво мечтаеш – в личен и в творчески план?
Мислила съм си, че ако при мен дойде някаква фея и ми каже: “Имаш право на три желания”, ще изпадна в паника, защото не мога да формулирам трите си желания. Предполагам, че затова и не идва, защото ги нямам подготвени. Мисля, че ако трябва да кажа най-голямата си мечта, се приравнявам към цялото човечество и като всички други хора - искам децата ми да са здрави, да пораснат големи хора и да бъдат много щастливи.” За себе си искам колкото и да живея, да не пострадам така, че да не мога да излизам навън.
При двама родители поети, има ли вероятност и децата ти да пропишат или вече са почнали?
Дъщеря ми вече започва, даже имаше училищна награда. Но аз много се надявам да правят нещо друго, защото така ще се чувстват отделни хора и ще знаят, че всичко, което са направили е тяхно, и ще имат самочувствие пред родителите си, че не ние сме им дали нещо, а те са си го взели от света. Понякога хората се отнасят лошо към пишещи деца на пишещи родители. Не искам да се случи нещо подобно. Искам децата ми да са горди в това, което са.
Ти имаш ли това самочувствие пред твоите родители, че сама си постигнала всичко, към което си се стремила?
Моите родители са началото на моя живот. Ако съм постигнала нещо, те са участвали в началото ми. Да, със сигурност мога да кажа, че всичко мое си е мое. Но дали е достатъчно добро е друг въпрос. До там стига гордостта за моята собственост.
Нямаш самочувствие на успял поет?
Не, но имам самочувствие на човек, който е направил всичко според собствените си критерии.
21 юни 2000 г., София
Коментари
Публикуване на коментар