Владимир Трендафилов е роден през 1955 г. в гр.Варна. Автор е на стихосбирки, монография, сборник критически есета. Превежда автори като Силвия Плат, Уилям Бътлър, Тед Хюз, Йейтс, Дъглас Дън.
Повод за интервюто ми с Владимир Трендафилов бе срещата преди година със съпругага му Кристин Димитрова и поредицата интересни статии, които бе публикувал в пресата.
Мисля, че Владимир Трендафилов е от онези творци, които те подтикват да погледнеш на заобикалящата те усредненост по нов начин, разбивайки собствените си клишета и с увереността, че абсурдът всъщност е забавен. Това, което ми направи особено впечатление у него бе откритостта му и способността да увлича. Поезията му носи усещането за интимна споделеност, метафоричност, изчистеност на фразата, богатство на емоционалното внушение. Критическите му текстове за радикални, любопитни като асоциации и оценки.
Признавам, че съм благодарна на Владимир Трендафилов за това, че ме провокира да представям публично стиховете си. В края на дългото и доста забавно (за мен) интервю, се осмелих да споделя, че от дълги години пиша поезия, но никога не съм я представяла пред читатели, а той – полу сериозно, полу на шега – ме нахока за срамежливостта ми, твърдейки че текстовете трябва да се представят публично. Повярвах му, както приех и оценката му за състоянието на съвременната българска литература.
Записът е правен в дома му.
Искам да започнем от нещо малко по глобално – как оценяваш съвременната българска литература по отношение на личности, творчески проблеми, съществуващи кръгове?
Владимир Трендафилов: За литература неизбежно може да се говори в две линии: като сбор от произведения и техните автори, като резервоар, в който едни неща са добри, други не толкова, а трети направо лоши и като начин, по който тя се концептуализира, сглобява, устойностява – например до колко на по-добрите им се признава правото да бъдат по-добри и т.н. В това отношение първата линия е рязко по-добра от втората. Има добри автори, но е факт, че са удавени в голямо море от произволно, стихийно издадена и тотално непроблематизирана литература. Това море като че ли придърпва и тях, още повече, че няма организаран пазар и липсва реален контакт между статистическия потребител и литературата. Основната ми критика е насочена към начините, по които тази литература се концептуализира през последните 12 години. Лошото е, че както преди 1989 г., така и след това, макар и по-различни причини и с различни акценти, политиката дирижира литература. На база на някакви естествени процеси от 1989 г. се появиха две основни партии, които окупираха не само политическото поле, но и моралното. Фактически политическото поле се раздели на два морални лагери – лагер на добрите и лагер на лошите, лагер на героите и лагер на злодеите. От там се разграфи и литература – литература на нашите и литература на техните, литература на доброто и литература на злото, литература на прогреса и литература на регреса. Тези, които се чувстваха по-млади, авангардни, по-широко отворени, гравитират към реално левия, а всъщност десен политически сектор – СДС и около трите основно субсидирани и най-многотиражни литературни вестника: “Литературен форум”, “Култура” и “Литературен вестник”. Тази секторизация донесе и своите дефекти – неизбежната партийна шапка. До сега писателят рядко е имал шанс да се почувства като независима мислеща единица, извън партийните пристрастия, клубовете, агитките. Тук идва любимият ти постмодернизъм. Същият този кръг, който се идентифицира с каузата на СДС, с идейните параметри на “Литературен вестник” и с прогресивната част от преподавателите по журналистика, българска филология и другите филологии прегърна идеите на един крайно авангарден сектор от огромното течение на постмодернизма.
Добре, но какво трябва да се направи, за да се освободи съвременната ни литература от това политическо влияние?
Според мен, всички основни партийни единици достатъчно много се орезилиха в България. И това, извън неприятното икономическо положение, е шанс писателят най-сетне да осъзнае, че е писател. Идентификацията му с партийната шапка е смешна, освен ако не е решил да прави кариера като държавен чиновник. Без да го уважавам, мога да го приема. Част от хората са конюнктура, имат такова мислене. Част от хората още ги възпитават деспотично, патриархално вкъщи, научават ги да слушат, като излизат навън да слагат вратовръзка, да изпълняват всичко. В част от семействата волеизявлението, личният избор, вкус са метафори, поне докато не навършиш 15-16 годишна възраст. Според мен, това е основата и на бъдещото социално раболепие.
Може би това е унаследено от предишните 45 години…
Не, много по-отдавна. В България е същестувал зловещ патриархализъм. Българският етнос и през османско време, а и преди това, не е бил така хомогенен, както се опитват да го изкарат нашите историци-националисти. Това са затворени, разпръснати, малки поселища, етнически групи, които никога не са се отъждествявали с някаква по-голяма държавна единица. Обикновено колкото е по-малък кръгът, в който един човек се самоизживява, толкова той е по-йерархизиран от вътре. От горе е силната фигура на бащата, майката – като негов гуру и секретар едновременно и всички надолу се структурират. Лично аз настръхвам, когато някой - по преса, радио, телевизия - започне да призовава да не забравяме нашите традиции, изконно българското. Ако запазим изконно българското, тогава ще настъпи мор. Ако запазим традицията на битовата си хигиена, ще умрем от смрад, защото хората са се къпели веднъж годишно.
Как виждаш своето място в съвременната ни литература?
Аз правя каквото мога – мисля и пиша. Повече се самоизживявам като мислеща единица, отколкото като пишеща поезия. Разбира се, пиша поезия, но основният ми жанр е разсъждението. Обичам да мисля за литература, за процесите, които текат в нея, за спойката й с обществото. Имам теоретични амбиции. Сигурно ще напиша някоя и друга книга. Иначе, ако ме питаш как се самоизживявам спрямо другите или спрямо текстовото поле като такова, аз живея в това поле и моите текстове, каквито и да са, представляват част от това поле.
Имаше един стих от големия американски поет Тюдор Редки “I learn by going where I have to go.”, т.е. “Вървейки се уча да вървя”. Хубавото на днешното време, на днешния литературатурен климат е, че освен йерархизацията между хората, като че ли запада и йерархизацията между литературните жанрове. Преди човек не можеше да се смята да поет, ако непременно не пише лирика. Докато сега все повече се осъзнава, че жанровете са медии. Те са проводници и мегафони, през които можеш да изкажеш себе си пред други хора. Един жанр е есето, друг – стихотворението, трети – романът, афиризмът, графитът, ако щеш. Смятам, че литература все повече ще се осъзнава като вид свободна, волна игра и то игра не в просташко-несериозния смисъл на думата, а като пълноценните игри – шаха, таблата и всички видове спорт -игрите, при които в даден момент, забравяш, че е игра и тогава става на живот и смърт и яка му душа на противника, ако вземеш да го биеш. Важното и пълноценното на една игра е хем да знаеш, че е игра, хем в даден момент да забравиш, че играеш. Литература е пълноценна когото ги има и двата плана. Но тя не е хората. Те са по-важни от литература. Много автори забравят това. Има хора, които смятат, че най-ценното от човека е литературният продукт, който излъчват от себе си. Поради това смятат за съвсем нормално Аз-ът, който го е излъчил, да е рязко по-несъвършен, дори антиподен. Има форми на такава неискреност. В битов план той е голям мошеник, но като застане на подиум, като си излъска обувките и си сложи вратовръзка, като се накипри и обръсне, го гледаш като ангел в литературния текст. Затова стават такива фалшиви неща. Хората са свикнали да лъжат чрез литература. Основна част от хората възприемат литература като медиа за ласкави, естетически лъжи. Няма такова нещо! Тя е начин на живот и това е смисълът й. Радвам се, когато гледам, че нищо не може да я спре от този й път. Метофори ала Левчев си отиват с времето, колкото и да продължават да дефилират по телевизията и по страниците на в. “Труд”. В края на всяка метафора, ако е само метафора, лежи чисто и просто само метафора и нищо повече.
Занимавал си се с преводаческа дейност. Автор си на монография, която прави сравнение между българската и английската литература от 19 век. Според теб как съвременната ни литература се съотнася към модерните течения в световната?
Едностранно. Хвана само постмодернизма. Има толкова много различни жанрове, начини на мислене, различни теоретични концепции. Влиянията от вън тук се схващат и проблематизират модистки. Обикновено доминира само една тенденция, точно както патриархалния център на семейството и държавата, на църквата - единственият връх се смята за валиден. Но и това ще отмине.
Май това е характерно въобще за литература ни. Не само за съвременната.
Да. Вазов е страшен патриарх. Сега се мъчат да обуят чехлите на Вазов на Костантин Павлов. Но не става, защото той написа най-добрите си неща в началото на 60-те години. Разбира се, при цялото ми уважение към най-доброто, което е написал. За мен литература е вид комуникация между хората. Пак казвам, хората са по-важи от литературата. И според мен, тези автори, които го осъзнават, пишат по-добре. Литературата, както и всички видове занимания са пълноценни, когато допълват човека, не когато човекът се смачка пред тях.
Бих искала да си поговорим и за поезията ти. В едно свое интервю казваш, че писането на стихове е много сериозно и интензивно изживяване. Какво означава това?
Това означава, че пиша в само моменти, в които се самохипнотизирам да пиша. Пиша стихотворения, когато изпадна в едни психологически ниши, когато се капсулирам от околния свят в някакви свои лични емоции и обикновено те ме водят към изживявания от миналото, към болезнени емоции. Не искам да кажа, че не си харесвам работите. Напротив! В това отношение съпругата ми Кристин Димитрова ме превъзхожда с това, че може да прокарва актуалния свят, които вижда през себе си. Докато аз по-скоро рефлектирам, отивам назад. Влизам в споменни капсули, за да пиша. Харесвам си стиховете. Те са достоверни, готини. Но актуалният ми контакт със света, с това, което тече наоколо, е през това, за което разсъждавам. Както хората имат основен език, така моят основен език е разсъждението, а другите са странични коловозии, по които, разбира се, човек може да направи всякакви неща, защото е хубаво човек да играе непрекъснато. Но човек трябва да има основен език като изказ. Въпреки че имам приятелка, която няма основен език. Тя е щвейцарка и казва, че може би английският й е малко по-добър от френския, италианския и българския език. Но аз не съм такъв. Аз имам леко завишен основен език.
Има ли някакви теми, които да обединяват всичките ти стихове или пишеш спонтанно?
Пиша спонтанно. А темите ми са самият аз. Аз съм интровертен, егоцентричен. Имам някакви раними зони, около които се съсредоточавам. Започвам да се самосъжалявам. Вживявам се в себе си. Изстрадвам се наново. Тогава се получават разни неща, включително и които си ги харесвам. Най-много си ги харесвам, когато освен в споменните рефлекси, успея да вляза и в някакви разсъждение. Между другото, в мисленето за нашата поезия има нещо, което според мен, много я обеднява. Това е че рационализмът все още е мръсна дума. В България по традиция от лошата руска литература и особено от недоброкачествената руска литературна мисъл има голяма преоритет на емоцията пред разума. Като че ли поетът, за да е поет, трябва само да чувства, да ахка, охка, да се тръшка, самоубива, да се разкъсва на четири коня и всички други го гледат отдолу и си казват: “На този какво му стана? Уж нищо му нямаше, а сега?” Смята се, че по принцип поетът не трябва да бъде нормален човек. Това са глупости. Това е една от много медии и при условие, че ти е основната, се превръща в част от самия теб. Смятам, че този преоритет на емоцията над рациото е свързан с ниското ниво на нашето историческо мислене, с това, че нашата история все още не се състои от факти, а от митове, с тази неспособност на хората да общуват с много други хора, извън тесния си семеен и приятелски кръг. Тук имаме поле на несъвършена, много тясна комуникация. Като ги гледаш по пазара и опашките – те все още водят монолози – записал е някакъв монолог и го рециклира през 15 минути или през два дена. Много е важно да се осъзнава от обществото и в частност от литература и поезията, че светлото рацио е фактически това, което твори. Докато емоцията понякога е само тръмплин. Поезията е вид разсъждение, както всичко друго.
Любопитно ми е кога се насочи към писането? Кога осъзна този творчески импулс в себе си?
Навремето бях болезнено хлапе. Чувствах се по-малък от връстниците си. Сигурно късен пубертет. Обичах да седя сам и да чета и пиша, защото човек, който чете, той и пише. Не може да не решиш, че дадено нещо не би могъл да го направиш и ти, че имаш какво да кажеш по даден въпрос. Затова мисля, че с масовото ограмотяване, с Интернет общуването, разликите между читател и писател се размиват. Нормално е да има страшно много качествени автори и хората, които визираш като читателска публика, в следващия момент се превръщат в писатели, а ти в читател. Все повече литературата ще бъде вид обмен, а не някакви абсолютни сектори – например избраниците седнали от страни и те гледат тъпо като мандрили. Литературата е нормално занимание, както и всички други. Аз май се отплеснах! Тръгнах по страничната магистрала.
По едно време, особено като захванах да уча английски език на частни уроци преди езиковата гимназия, частният ми учител буквално ме завербува за някои английски и американски поети. Четяхме ги заедно, започнах да ги превеждам. Всъщност започнах с преводите, после и да пиша, но мисля, че първите 180 неща не ми харесаха. Обикновено ми излизаха сантиментални. Започнах да ги публикувам от 1992 г., като започнах да вкарвам дистанция, да се гледам в трето лице, единствено число, да не се вживявам във всеки своя гърч, а да охлаждам нещата, да ги вливам в някакъв калъп. Мисля, че това прави един човек добър поет. Може би други хора осъзнават по-отрано тази необходимост от маска, от дистанция спрямо себе си. Ирландсият поет Йеитс има теория за маската – не можеш да пишеш за себе си в първо лице, винаги трябва в трето лице. Избираш маска и през нея гледаш себе си. Тогава можеш да бъдеш искрен, иначе не можеш да поемеш истината за себе си. Възприемаш роля, очертаваш някаква фигура за себе си, в която искаш да влезеш, психически влизаш в нея и от там вече гледаш към себе си.
Какво обичаш да правиш през свободното си време? Разбрах, че обичаш музика.
Слушам музика и чета. Разхождам се. Приказвам с разни хора. Обичам да приказвам със студентите ми извън часовете. Много лесно контактувам с хора, но не сам много общителен. Имам таван, над който хората започват да ми пречат. Много ми е трудно да ти измисля нещо, с което се занимавам, защото да ти кажа честно работя това, което ме интересува. Не ми е много ясна разликата между работата и почивката. За работа съм приел времето, през което съм в университета, имам часове със студентите, имам приемен час, в който съм длъжен да стоя там, когато ръководя дипломни работи и трябва да изслушвам хората, да им чета нещата. А останалото е някаква форма на правене-каквото-си-искам и затова не знам точно какво е свободно или работно време. При мен това е сложна амалгама. Доволен съм.
12 май 2001 г., София
Повод за интервюто ми с Владимир Трендафилов бе срещата преди година със съпругага му Кристин Димитрова и поредицата интересни статии, които бе публикувал в пресата.
Мисля, че Владимир Трендафилов е от онези творци, които те подтикват да погледнеш на заобикалящата те усредненост по нов начин, разбивайки собствените си клишета и с увереността, че абсурдът всъщност е забавен. Това, което ми направи особено впечатление у него бе откритостта му и способността да увлича. Поезията му носи усещането за интимна споделеност, метафоричност, изчистеност на фразата, богатство на емоционалното внушение. Критическите му текстове за радикални, любопитни като асоциации и оценки.
Признавам, че съм благодарна на Владимир Трендафилов за това, че ме провокира да представям публично стиховете си. В края на дългото и доста забавно (за мен) интервю, се осмелих да споделя, че от дълги години пиша поезия, но никога не съм я представяла пред читатели, а той – полу сериозно, полу на шега – ме нахока за срамежливостта ми, твърдейки че текстовете трябва да се представят публично. Повярвах му, както приех и оценката му за състоянието на съвременната българска литература.
Записът е правен в дома му.
Искам да започнем от нещо малко по глобално – как оценяваш съвременната българска литература по отношение на личности, творчески проблеми, съществуващи кръгове?
Владимир Трендафилов: За литература неизбежно може да се говори в две линии: като сбор от произведения и техните автори, като резервоар, в който едни неща са добри, други не толкова, а трети направо лоши и като начин, по който тя се концептуализира, сглобява, устойностява – например до колко на по-добрите им се признава правото да бъдат по-добри и т.н. В това отношение първата линия е рязко по-добра от втората. Има добри автори, но е факт, че са удавени в голямо море от произволно, стихийно издадена и тотално непроблематизирана литература. Това море като че ли придърпва и тях, още повече, че няма организаран пазар и липсва реален контакт между статистическия потребител и литературата. Основната ми критика е насочена към начините, по които тази литература се концептуализира през последните 12 години. Лошото е, че както преди 1989 г., така и след това, макар и по-различни причини и с различни акценти, политиката дирижира литература. На база на някакви естествени процеси от 1989 г. се появиха две основни партии, които окупираха не само политическото поле, но и моралното. Фактически политическото поле се раздели на два морални лагери – лагер на добрите и лагер на лошите, лагер на героите и лагер на злодеите. От там се разграфи и литература – литература на нашите и литература на техните, литература на доброто и литература на злото, литература на прогреса и литература на регреса. Тези, които се чувстваха по-млади, авангардни, по-широко отворени, гравитират към реално левия, а всъщност десен политически сектор – СДС и около трите основно субсидирани и най-многотиражни литературни вестника: “Литературен форум”, “Култура” и “Литературен вестник”. Тази секторизация донесе и своите дефекти – неизбежната партийна шапка. До сега писателят рядко е имал шанс да се почувства като независима мислеща единица, извън партийните пристрастия, клубовете, агитките. Тук идва любимият ти постмодернизъм. Същият този кръг, който се идентифицира с каузата на СДС, с идейните параметри на “Литературен вестник” и с прогресивната част от преподавателите по журналистика, българска филология и другите филологии прегърна идеите на един крайно авангарден сектор от огромното течение на постмодернизма.
Добре, но какво трябва да се направи, за да се освободи съвременната ни литература от това политическо влияние?
Според мен, всички основни партийни единици достатъчно много се орезилиха в България. И това, извън неприятното икономическо положение, е шанс писателят най-сетне да осъзнае, че е писател. Идентификацията му с партийната шапка е смешна, освен ако не е решил да прави кариера като държавен чиновник. Без да го уважавам, мога да го приема. Част от хората са конюнктура, имат такова мислене. Част от хората още ги възпитават деспотично, патриархално вкъщи, научават ги да слушат, като излизат навън да слагат вратовръзка, да изпълняват всичко. В част от семействата волеизявлението, личният избор, вкус са метафори, поне докато не навършиш 15-16 годишна възраст. Според мен, това е основата и на бъдещото социално раболепие.
Може би това е унаследено от предишните 45 години…
Не, много по-отдавна. В България е същестувал зловещ патриархализъм. Българският етнос и през османско време, а и преди това, не е бил така хомогенен, както се опитват да го изкарат нашите историци-националисти. Това са затворени, разпръснати, малки поселища, етнически групи, които никога не са се отъждествявали с някаква по-голяма държавна единица. Обикновено колкото е по-малък кръгът, в който един човек се самоизживява, толкова той е по-йерархизиран от вътре. От горе е силната фигура на бащата, майката – като негов гуру и секретар едновременно и всички надолу се структурират. Лично аз настръхвам, когато някой - по преса, радио, телевизия - започне да призовава да не забравяме нашите традиции, изконно българското. Ако запазим изконно българското, тогава ще настъпи мор. Ако запазим традицията на битовата си хигиена, ще умрем от смрад, защото хората са се къпели веднъж годишно.
Как виждаш своето място в съвременната ни литература?
Аз правя каквото мога – мисля и пиша. Повече се самоизживявам като мислеща единица, отколкото като пишеща поезия. Разбира се, пиша поезия, но основният ми жанр е разсъждението. Обичам да мисля за литература, за процесите, които текат в нея, за спойката й с обществото. Имам теоретични амбиции. Сигурно ще напиша някоя и друга книга. Иначе, ако ме питаш как се самоизживявам спрямо другите или спрямо текстовото поле като такова, аз живея в това поле и моите текстове, каквито и да са, представляват част от това поле.
Имаше един стих от големия американски поет Тюдор Редки “I learn by going where I have to go.”, т.е. “Вървейки се уча да вървя”. Хубавото на днешното време, на днешния литературатурен климат е, че освен йерархизацията между хората, като че ли запада и йерархизацията между литературните жанрове. Преди човек не можеше да се смята да поет, ако непременно не пише лирика. Докато сега все повече се осъзнава, че жанровете са медии. Те са проводници и мегафони, през които можеш да изкажеш себе си пред други хора. Един жанр е есето, друг – стихотворението, трети – романът, афиризмът, графитът, ако щеш. Смятам, че литература все повече ще се осъзнава като вид свободна, волна игра и то игра не в просташко-несериозния смисъл на думата, а като пълноценните игри – шаха, таблата и всички видове спорт -игрите, при които в даден момент, забравяш, че е игра и тогава става на живот и смърт и яка му душа на противника, ако вземеш да го биеш. Важното и пълноценното на една игра е хем да знаеш, че е игра, хем в даден момент да забравиш, че играеш. Литература е пълноценна когото ги има и двата плана. Но тя не е хората. Те са по-важни от литература. Много автори забравят това. Има хора, които смятат, че най-ценното от човека е литературният продукт, който излъчват от себе си. Поради това смятат за съвсем нормално Аз-ът, който го е излъчил, да е рязко по-несъвършен, дори антиподен. Има форми на такава неискреност. В битов план той е голям мошеник, но като застане на подиум, като си излъска обувките и си сложи вратовръзка, като се накипри и обръсне, го гледаш като ангел в литературния текст. Затова стават такива фалшиви неща. Хората са свикнали да лъжат чрез литература. Основна част от хората възприемат литература като медиа за ласкави, естетически лъжи. Няма такова нещо! Тя е начин на живот и това е смисълът й. Радвам се, когато гледам, че нищо не може да я спре от този й път. Метофори ала Левчев си отиват с времето, колкото и да продължават да дефилират по телевизията и по страниците на в. “Труд”. В края на всяка метафора, ако е само метафора, лежи чисто и просто само метафора и нищо повече.
Занимавал си се с преводаческа дейност. Автор си на монография, която прави сравнение между българската и английската литература от 19 век. Според теб как съвременната ни литература се съотнася към модерните течения в световната?
Едностранно. Хвана само постмодернизма. Има толкова много различни жанрове, начини на мислене, различни теоретични концепции. Влиянията от вън тук се схващат и проблематизират модистки. Обикновено доминира само една тенденция, точно както патриархалния център на семейството и държавата, на църквата - единственият връх се смята за валиден. Но и това ще отмине.
Май това е характерно въобще за литература ни. Не само за съвременната.
Да. Вазов е страшен патриарх. Сега се мъчат да обуят чехлите на Вазов на Костантин Павлов. Но не става, защото той написа най-добрите си неща в началото на 60-те години. Разбира се, при цялото ми уважение към най-доброто, което е написал. За мен литература е вид комуникация между хората. Пак казвам, хората са по-важи от литературата. И според мен, тези автори, които го осъзнават, пишат по-добре. Литературата, както и всички видове занимания са пълноценни, когато допълват човека, не когато човекът се смачка пред тях.
Бих искала да си поговорим и за поезията ти. В едно свое интервю казваш, че писането на стихове е много сериозно и интензивно изживяване. Какво означава това?
Това означава, че пиша в само моменти, в които се самохипнотизирам да пиша. Пиша стихотворения, когато изпадна в едни психологически ниши, когато се капсулирам от околния свят в някакви свои лични емоции и обикновено те ме водят към изживявания от миналото, към болезнени емоции. Не искам да кажа, че не си харесвам работите. Напротив! В това отношение съпругата ми Кристин Димитрова ме превъзхожда с това, че може да прокарва актуалния свят, които вижда през себе си. Докато аз по-скоро рефлектирам, отивам назад. Влизам в споменни капсули, за да пиша. Харесвам си стиховете. Те са достоверни, готини. Но актуалният ми контакт със света, с това, което тече наоколо, е през това, за което разсъждавам. Както хората имат основен език, така моят основен език е разсъждението, а другите са странични коловозии, по които, разбира се, човек може да направи всякакви неща, защото е хубаво човек да играе непрекъснато. Но човек трябва да има основен език като изказ. Въпреки че имам приятелка, която няма основен език. Тя е щвейцарка и казва, че може би английският й е малко по-добър от френския, италианския и българския език. Но аз не съм такъв. Аз имам леко завишен основен език.
Има ли някакви теми, които да обединяват всичките ти стихове или пишеш спонтанно?
Пиша спонтанно. А темите ми са самият аз. Аз съм интровертен, егоцентричен. Имам някакви раними зони, около които се съсредоточавам. Започвам да се самосъжалявам. Вживявам се в себе си. Изстрадвам се наново. Тогава се получават разни неща, включително и които си ги харесвам. Най-много си ги харесвам, когато освен в споменните рефлекси, успея да вляза и в някакви разсъждение. Между другото, в мисленето за нашата поезия има нещо, което според мен, много я обеднява. Това е че рационализмът все още е мръсна дума. В България по традиция от лошата руска литература и особено от недоброкачествената руска литературна мисъл има голяма преоритет на емоцията пред разума. Като че ли поетът, за да е поет, трябва само да чувства, да ахка, охка, да се тръшка, самоубива, да се разкъсва на четири коня и всички други го гледат отдолу и си казват: “На този какво му стана? Уж нищо му нямаше, а сега?” Смята се, че по принцип поетът не трябва да бъде нормален човек. Това са глупости. Това е една от много медии и при условие, че ти е основната, се превръща в част от самия теб. Смятам, че този преоритет на емоцията над рациото е свързан с ниското ниво на нашето историческо мислене, с това, че нашата история все още не се състои от факти, а от митове, с тази неспособност на хората да общуват с много други хора, извън тесния си семеен и приятелски кръг. Тук имаме поле на несъвършена, много тясна комуникация. Като ги гледаш по пазара и опашките – те все още водят монолози – записал е някакъв монолог и го рециклира през 15 минути или през два дена. Много е важно да се осъзнава от обществото и в частност от литература и поезията, че светлото рацио е фактически това, което твори. Докато емоцията понякога е само тръмплин. Поезията е вид разсъждение, както всичко друго.
Любопитно ми е кога се насочи към писането? Кога осъзна този творчески импулс в себе си?
Навремето бях болезнено хлапе. Чувствах се по-малък от връстниците си. Сигурно късен пубертет. Обичах да седя сам и да чета и пиша, защото човек, който чете, той и пише. Не може да не решиш, че дадено нещо не би могъл да го направиш и ти, че имаш какво да кажеш по даден въпрос. Затова мисля, че с масовото ограмотяване, с Интернет общуването, разликите между читател и писател се размиват. Нормално е да има страшно много качествени автори и хората, които визираш като читателска публика, в следващия момент се превръщат в писатели, а ти в читател. Все повече литературата ще бъде вид обмен, а не някакви абсолютни сектори – например избраниците седнали от страни и те гледат тъпо като мандрили. Литературата е нормално занимание, както и всички други. Аз май се отплеснах! Тръгнах по страничната магистрала.
По едно време, особено като захванах да уча английски език на частни уроци преди езиковата гимназия, частният ми учител буквално ме завербува за някои английски и американски поети. Четяхме ги заедно, започнах да ги превеждам. Всъщност започнах с преводите, после и да пиша, но мисля, че първите 180 неща не ми харесаха. Обикновено ми излизаха сантиментални. Започнах да ги публикувам от 1992 г., като започнах да вкарвам дистанция, да се гледам в трето лице, единствено число, да не се вживявам във всеки своя гърч, а да охлаждам нещата, да ги вливам в някакъв калъп. Мисля, че това прави един човек добър поет. Може би други хора осъзнават по-отрано тази необходимост от маска, от дистанция спрямо себе си. Ирландсият поет Йеитс има теория за маската – не можеш да пишеш за себе си в първо лице, винаги трябва в трето лице. Избираш маска и през нея гледаш себе си. Тогава можеш да бъдеш искрен, иначе не можеш да поемеш истината за себе си. Възприемаш роля, очертаваш някаква фигура за себе си, в която искаш да влезеш, психически влизаш в нея и от там вече гледаш към себе си.
Какво обичаш да правиш през свободното си време? Разбрах, че обичаш музика.
Слушам музика и чета. Разхождам се. Приказвам с разни хора. Обичам да приказвам със студентите ми извън часовете. Много лесно контактувам с хора, но не сам много общителен. Имам таван, над който хората започват да ми пречат. Много ми е трудно да ти измисля нещо, с което се занимавам, защото да ти кажа честно работя това, което ме интересува. Не ми е много ясна разликата между работата и почивката. За работа съм приел времето, през което съм в университета, имам часове със студентите, имам приемен час, в който съм длъжен да стоя там, когато ръководя дипломни работи и трябва да изслушвам хората, да им чета нещата. А останалото е някаква форма на правене-каквото-си-искам и затова не знам точно какво е свободно или работно време. При мен това е сложна амалгама. Доволен съм.
12 май 2001 г., София
Коментари
Публикуване на коментар