Юрий Дачев е роден през 1963 г. в гр. Шумен. Завършва специалност “Театрознание” в НАТФИЗ “Кръстю Сарафов”. Специализира във Флоренция, в “Роял корт тиътър”, Лондон. Автор е на биографичната книга за голямата българска актриса Стоянка Мутафова – “Когато се подстригват мравките”. Освен авторски пиеси, има и няколко драматургични адаптации по произведения на известни български писатели. Сценарист е на българския филм “Пансион за кучета”, който сюжетно се основава на доста популярната му едноименна пиеса.
Юрий Дачев обича да перефразира мисълта на Самърсет Моъм, че е най-добрият второстепен драматург в България и особено държи на чувството си за хумор. Казва, че обича индивидуалността в творчеството, но пише пиеси, които лесно завладяват както актьорите, така и публиката.
Срещата ми с Юрий Дачев стана по времето, когато бе заместник-министър на културата в правителството на Иван Костов, което до някаква степен предположи по-официалния характер на интервюто – разговор в служебния кабинет, уговаряне чрез сектретарка. Навярно обаче, защото дълго време работи в медиите и активно контактува с артистичното съсловие, отношението му бе доста приятелско. Запознах се с открит, контактен, уверен в себе си човек, който, за моя изненада, с лекота съчетаваше ролята на творец и чиновник. Съдейки по успеха, който имат пиесите му, тези му качества са усетени и от публиката.
Текстовете на Юрий Дачев наистина се отличавта с яснота, увлекателно интрига, добър диалог и плътно изграждане на образите. Признавам, че ме впечатли ентусиазмът, с който Юрий Дачев временно пренебрегна творческата слава, за да вгради популярността и енергията си в изграждането на съвременното лице на българската култура.
В едно ваше интервю казвате, че сте “булеварден автор”. Какво означава това? Не е ли малко смело подобно твърдение?
Юрий Дачев: Смело е дотолкова, доколкото много мои колеги смятат, че е обидно да се смяташ за “булеварден автор”. А от моя гледна точка е смело по друга причина. Според мен да си “булеварден автор” означава да си харесван от по-широк кръг публика – от публика, която е повече от 30 души. В това отношение аз твърдя и ще продължавам да твърдя, че съм “булеварден автор”, защото за мен грижата за публиката, мисълта колко хора ще влязат да гледат пиесата ми, както и разбираемостта на това, за което пиеша, е нещо важно. Разбира се, всеки има правото да чете различни неща в това, което му предлага театърът, но аз съм от този кръг театрали, които не се гнусят, когато видят салона пълен, а даже напротив - много се радват. Не оспорвам ничия позиция, но в моите очи демонстрациите: “Аз не се интересувам от публиката!” са нещо, което на мен самият ми звучи ужасно нелепо. Даже безочливо.
Известен сте с една ваша перефраза на Самърсет Моъм, че искате да сте най-добрият второстепенен драматург в България. Защо?
Нямам амбициите или куража, нито качествата да бъда драматурга, който ще напише важните, симптоматични произведения за времето, в което живее. Нямам амбиции това, което пиша да звучи новаторски, да бъде онова, което да хвърли в захлас търсачите на нещо ново. Напротив! Аз съм обърнат повече към традицията, към канона на доброто писане, на сюжетирането. От тази гледна точка продължавам да твърдя, че амбициите ми са да стана най-добрият второстепенен драматург в България. Нещо повече! Твърдя, че тази амбиция сама по себе си никак не е скромна.
По какъв начин се вдъхновявате? Как подбирате темите, сюжетите, образите, които използвате във вашите пиеси? Има ли някакви определени хора или слоеве, които са ви интересни или всичко става случайно?
Има кръг или порада хора, които са ми интересни. Това са хората със силно развито чувство за хумор спрямо самите себе си. Аз ги наричам “хората-бодили”. Те не винаги са приятни за околните. Не винаги са сред успелите в живота. Поне това, което масово е определяно като успех. Но за мен това са интересни хора. Това е онова място, онзи район, в който аз вземам своите герои. За мен хората, с които съм се занимавал до сега, (което не означава, че винаги ще бъде така или че ще напиша нещо повече) са определено интелигенти. Опитвам се да разбера, да уловя именно техните усмивки, които най-често са криви, но и много добродушни. Не съм от онези пишещи, които си казват този проблем е много важен, този сюжет е страшно интересен, от тук ще излезе нещо. При мен нещата хрумват от някакъв отделен детайл – една коледна елха, забравена в хола до средата на август, както бе в пиесата ми “Вчерашни целувки”, от варенето на сладко от рози, което аз помня от своето шуменско детство. Въобще това са дребни нещо, които остават в съзнанието и от тях човек измисля някаква история.
Пишете ли за определени хора? Поне повечето драматурзи, които съм интервюирала казват, че виждат в своите образи точно определени актьори. И при вас ли е така?
Определено е така. Друг е въпросът, че това не винаги е добро, защото имах случай в първата си пиеса, когато платих твърде скъпо за това, че оповестих за кого точно е написана пиесата. Актьорите, за които съм писал пиесите си нямат вина или заслуга затова каква се е получила пиесата. Това, че е писана за тях не означава, че трябва да им хареса. Не веднъж се е случвало те да не харесат пиесата и това е напълно нормално. Казвам, че дадена роля е писана за тях, защото смятам, че така е коректно. По някакъв начин, без самите те да съзнават, са ми помогнали да я напиша. И смятам, че е редно това нещо да бъде изречено. А дали ролята е за тях и те ще я харесат, дали се е получило или не, е съвсем различна тема. Но е факт, че всичко, което съм написал до сега, по някакъв начин е свързано с конкретни актьори. Вероятно така ми е по-лесно, а и хората като мен гледат в писането да им е по-лесно.
Четох, че не сте капризен автор. Поне когато трябва да се реализира ваша пиеса.
Да, не съм. Когато написах първата си пиеса си казах: “Много внимавай да не заприличаш на автор”. Защото познавах автори. Знаех колко са противни и досадни, как досаждат на режисьорите, как държат на всяка своя запетайка. Започнах едно самовъзпитание никога да не приличам на такива автори. Убеден съм, че пиесата, написана като драматургичен текст, вече не принадлежи само на автора. Тя е и на режисьора, и на актьорите. Наложил съм си да им оставям необходимата свобода да правят с текста това, което те намерят за добре. Не казвам, че това винаги ме е ощастливявало, но смятам, че взаимооношенията трябва да бъдат такива.
Любопитно ми е как се насочихте към театъра? Имаше ли някакъв момент във вашето детство, който да е свързан с театъра – например ходене в някакви трупи? В последствие как се насочихте към драматургията, вие сте завършили театрознание?
Вкъщи никой не се занимаваше с театър, но на театър ме водеха от малък. Имам ясен спомен от първото си “сепване” от театъра. Това бе пиесата на Самърсет Моъм “Наградени за заслуги” или “Добрата стара Англия”, тя има две заглавия, която се играеше в Шуменския драматургичен театър. Великолепната актриса Ирина Абаджиева, с която имах щастието да работя и като режисьор миналата година, когато поставих една своя пиеса, играеше главната роля в тази постановка. Играеше и актьорът Иван Тонев. Сценографията бе великолепна, много реалистична, с множество интригуващи детайли. Изведнъж въртящият се диск на сцената се завъртя и героят, движейки се с него, премина от хола на къщата в градината. В същото време на сцената остана незавъртян един бюфет. За мен това беше голям стрес как е възможно бюфетът да се окаже в градината. Запомнил съм го много ясно, сигурно съм бил 5-6 годишен. Иначе интересът ми към театъра не е бил стимулиран от никого, но и никой не го е възпрепядствал. Разбира се, скитах по пионерски рецитали, по разни конкурси. Далеч не бях най-добрият. Говорех много бързо, нещо, което улавям и сега от време на време. Никога не съм искал да бъда актьор, а по-скоро се интересувах от кинорежисура. Стана така, че ме приеха “театрознание”. Благодарен съм, че бях в класа на проф. Димитър Канушев, който умееше да контролира моите залитания и отнасяния. След като завърших, дълго време работех като журналист и театрален критик в пресата. Има купища неща, които съм изписал. Преобладаващата част са глупости, но работех много активно като театрален критик. А първата си пиеса написах едно лято след завръщането си от специализация в Италия, когато за няколко месеца се оказах безработен. В желанието да се захвана с нещо, с което да се разтоваря и забавлявам, нещо, и което се надявах да достави забава на няколко актриси, които обичах и някой продължавам да обичам, реших да напиша пиеса по разказ на Самърсет Моъм. Това беше през 1994 г. и за щастие пиесата имаше шест постановки. Половин година след това, Бина Харалампиева, която е моят режисьор в театъра, ме покани да стана драматург в Малък градски театър (зад канала). Тя направи и първата ми пиеса. Така се тръгна.
Т.е. за вас театърът не е бил някаква реализирана мечта. Или?
Винаги съм се стремял към театъра, бил ми е интересен. Но не съм мислил, че ще вляза и ще работя в него като драматург. До преди 6 години мислех, че ще се занимавам с театрална критика и дълго време се чувствах добре в тази професия. Даже ръководих клас по театрална критика в НАТФИЗ. Мисля, че влизането ми в театъра, погледа отвътре е нещо, което ми харесва повече и там се чувствам добре.
Бихте ли могли да направите оценка на съвременната ни драматургия? До колко тя продължава традицията на легендарните имена, които още същестуват в театралното пространство? До колко дава нещо ново, свое, специфично за времето си?
Трудно ми е да правя оценка, но бих отговорил на половината от въпроса. Аз съм от хората, които твърдят, че съществува съвременна българска драматургия. Не знам защо толкова често има вопли или вайкания, че няма съвременна българска драматургия. Може да не са се появили тези шедьоври, които всички бихме искали да имаме, но твърдя, че през последните три години има сериозно оживление именно в областта на новите български пиеси. Автори като Елин Рахнев, Яна Добрева, Камен Донев, Теодора Димова се появиха през послените години, а вече театралната публика ги познава. Пиесите на Христо Бойчев продължават да се радват на успех не само у нас, но и в чужбина. Боя се, че настройването, че няма нови български пиеси идва от някои автори от по-възрастното поколение драматурзи, които не могат да се радват на предишния си успех. Това е напълно нормално. Театърът обича “свежата кръв”. Радва се на новите имена. Лесно и бързо забравя някои от доказалите се автори. А и театърът е място, където не можеш да се венчаеш за успеха. Често, след успешен дебют, настъпва дълго мълчание. Често, след 20 успешни пиеси, настъпва онова срутване, в което авторът се чувства зле. Но това са непредвидими неща и трябва да ги гледаме с разбиране.
Каква трябва да бъде позицията на българския театър, на българските театрали, за да може нашият театър да бъде наистина интересен в чужбина? Напоследък се появават много успешни постановки, които предизвикват интерес и в чужбина. Какво трябва да се направи в тази насока?
Не мога да давам рецепти, защото всеки от театралите има свое виждане за нещата. Няма универсална рецепта и най-малко аз бих могъл да дам. Има спектакли, които много добре улучват формулата на това какво се очаква на един чужд фестивал, каква е ситуацията, в която те биха се пласирали добре. В това няма нищо обидно или лошо. Има други, които зад граница залагат на собствената си автентичност. Лично аз съм от зрителите, които изпитват известна боязън от това, че страните от нашия регион по някакъв начин започват да повтарят невярната представа, която чужбина има за нас. Според мен, това е опасно.
Кое ви накара да се откажете от чистата театрална практика и да се насочите към политиката, ставайки заместник – министър на културата?
Като човек, който се занимава с театър, винаги съм се вълнувал и съм имал позиция по отношение на промените, които настъпиха в нашата театрална система. Всички ние сме пребогати с идеи кое, как да стане, но когато имаме реална възможност да опитаме дали можем да го направим, се отдръпваме някой друг да го свърши. Затова приех поканата за този пост – именно като предизвикателство към самия себе си. Исках да видя, след като преди това толкова много критикувах, как ще се справя от другата страна, където също има много трудности. Освен това, принадлежа към поколение, което напоследък навлезе сериозно в различните сфери на обществения живот и мисля, че е важно именно ние да не се скриваме зад ничий гръб, когато имаме възможност да направим нещо за себе си като професионалисти – като хора принадлежащи към едно съсловие, а не лично да се възполваме от това.
В този смисъл вие лично какво искате да постигнете? Каква е мечтата ви за театър – като идеален образ и конкретно за България?
Бих искал нашето съсловие да се научи да не възприема реформата и това, което се случва, като нещо, засягащо някой друг, а не самия него. Всички имаме трудности и всички понасяме промени, и няма стряха за никого. Въпреки че в театъра всички се мислят за таланталиви и то много. Освен това, се опитвам да защитя тезата си, че парите може да не са достатъчно за театър, но преди да отправяме протести, че те не стигат, нека да се научим да използваме рационално тези, които имаме.
Извън чисто театралната ви практика и извън служебните ви задължения с какво обичате да се занимавате? Имате ли си свои хобита или занимания, които да ви охарактеризират по някакъв начин?
Много обичам да чета. Също да ходя на фитнес. Както и да скитам, но из град. Не обичам много да ходя из планини. С природата съм малко в по-особени отношения. Но много обичам да се разхождам из града, особено из нощен град.
18 октомври 2000 г., София
Юрий Дачев обича да перефразира мисълта на Самърсет Моъм, че е най-добрият второстепен драматург в България и особено държи на чувството си за хумор. Казва, че обича индивидуалността в творчеството, но пише пиеси, които лесно завладяват както актьорите, така и публиката.
Срещата ми с Юрий Дачев стана по времето, когато бе заместник-министър на културата в правителството на Иван Костов, което до някаква степен предположи по-официалния характер на интервюто – разговор в служебния кабинет, уговаряне чрез сектретарка. Навярно обаче, защото дълго време работи в медиите и активно контактува с артистичното съсловие, отношението му бе доста приятелско. Запознах се с открит, контактен, уверен в себе си човек, който, за моя изненада, с лекота съчетаваше ролята на творец и чиновник. Съдейки по успеха, който имат пиесите му, тези му качества са усетени и от публиката.
Текстовете на Юрий Дачев наистина се отличавта с яснота, увлекателно интрига, добър диалог и плътно изграждане на образите. Признавам, че ме впечатли ентусиазмът, с който Юрий Дачев временно пренебрегна творческата слава, за да вгради популярността и енергията си в изграждането на съвременното лице на българската култура.
В едно ваше интервю казвате, че сте “булеварден автор”. Какво означава това? Не е ли малко смело подобно твърдение?
Юрий Дачев: Смело е дотолкова, доколкото много мои колеги смятат, че е обидно да се смяташ за “булеварден автор”. А от моя гледна точка е смело по друга причина. Според мен да си “булеварден автор” означава да си харесван от по-широк кръг публика – от публика, която е повече от 30 души. В това отношение аз твърдя и ще продължавам да твърдя, че съм “булеварден автор”, защото за мен грижата за публиката, мисълта колко хора ще влязат да гледат пиесата ми, както и разбираемостта на това, за което пиеша, е нещо важно. Разбира се, всеки има правото да чете различни неща в това, което му предлага театърът, но аз съм от този кръг театрали, които не се гнусят, когато видят салона пълен, а даже напротив - много се радват. Не оспорвам ничия позиция, но в моите очи демонстрациите: “Аз не се интересувам от публиката!” са нещо, което на мен самият ми звучи ужасно нелепо. Даже безочливо.
Известен сте с една ваша перефраза на Самърсет Моъм, че искате да сте най-добрият второстепенен драматург в България. Защо?
Нямам амбициите или куража, нито качествата да бъда драматурга, който ще напише важните, симптоматични произведения за времето, в което живее. Нямам амбиции това, което пиша да звучи новаторски, да бъде онова, което да хвърли в захлас търсачите на нещо ново. Напротив! Аз съм обърнат повече към традицията, към канона на доброто писане, на сюжетирането. От тази гледна точка продължавам да твърдя, че амбициите ми са да стана най-добрият второстепенен драматург в България. Нещо повече! Твърдя, че тази амбиция сама по себе си никак не е скромна.
По какъв начин се вдъхновявате? Как подбирате темите, сюжетите, образите, които използвате във вашите пиеси? Има ли някакви определени хора или слоеве, които са ви интересни или всичко става случайно?
Има кръг или порада хора, които са ми интересни. Това са хората със силно развито чувство за хумор спрямо самите себе си. Аз ги наричам “хората-бодили”. Те не винаги са приятни за околните. Не винаги са сред успелите в живота. Поне това, което масово е определяно като успех. Но за мен това са интересни хора. Това е онова място, онзи район, в който аз вземам своите герои. За мен хората, с които съм се занимавал до сега, (което не означава, че винаги ще бъде така или че ще напиша нещо повече) са определено интелигенти. Опитвам се да разбера, да уловя именно техните усмивки, които най-често са криви, но и много добродушни. Не съм от онези пишещи, които си казват този проблем е много важен, този сюжет е страшно интересен, от тук ще излезе нещо. При мен нещата хрумват от някакъв отделен детайл – една коледна елха, забравена в хола до средата на август, както бе в пиесата ми “Вчерашни целувки”, от варенето на сладко от рози, което аз помня от своето шуменско детство. Въобще това са дребни нещо, които остават в съзнанието и от тях човек измисля някаква история.
Пишете ли за определени хора? Поне повечето драматурзи, които съм интервюирала казват, че виждат в своите образи точно определени актьори. И при вас ли е така?
Определено е така. Друг е въпросът, че това не винаги е добро, защото имах случай в първата си пиеса, когато платих твърде скъпо за това, че оповестих за кого точно е написана пиесата. Актьорите, за които съм писал пиесите си нямат вина или заслуга затова каква се е получила пиесата. Това, че е писана за тях не означава, че трябва да им хареса. Не веднъж се е случвало те да не харесат пиесата и това е напълно нормално. Казвам, че дадена роля е писана за тях, защото смятам, че така е коректно. По някакъв начин, без самите те да съзнават, са ми помогнали да я напиша. И смятам, че е редно това нещо да бъде изречено. А дали ролята е за тях и те ще я харесат, дали се е получило или не, е съвсем различна тема. Но е факт, че всичко, което съм написал до сега, по някакъв начин е свързано с конкретни актьори. Вероятно така ми е по-лесно, а и хората като мен гледат в писането да им е по-лесно.
Четох, че не сте капризен автор. Поне когато трябва да се реализира ваша пиеса.
Да, не съм. Когато написах първата си пиеса си казах: “Много внимавай да не заприличаш на автор”. Защото познавах автори. Знаех колко са противни и досадни, как досаждат на режисьорите, как държат на всяка своя запетайка. Започнах едно самовъзпитание никога да не приличам на такива автори. Убеден съм, че пиесата, написана като драматургичен текст, вече не принадлежи само на автора. Тя е и на режисьора, и на актьорите. Наложил съм си да им оставям необходимата свобода да правят с текста това, което те намерят за добре. Не казвам, че това винаги ме е ощастливявало, но смятам, че взаимооношенията трябва да бъдат такива.
Любопитно ми е как се насочихте към театъра? Имаше ли някакъв момент във вашето детство, който да е свързан с театъра – например ходене в някакви трупи? В последствие как се насочихте към драматургията, вие сте завършили театрознание?
Вкъщи никой не се занимаваше с театър, но на театър ме водеха от малък. Имам ясен спомен от първото си “сепване” от театъра. Това бе пиесата на Самърсет Моъм “Наградени за заслуги” или “Добрата стара Англия”, тя има две заглавия, която се играеше в Шуменския драматургичен театър. Великолепната актриса Ирина Абаджиева, с която имах щастието да работя и като режисьор миналата година, когато поставих една своя пиеса, играеше главната роля в тази постановка. Играеше и актьорът Иван Тонев. Сценографията бе великолепна, много реалистична, с множество интригуващи детайли. Изведнъж въртящият се диск на сцената се завъртя и героят, движейки се с него, премина от хола на къщата в градината. В същото време на сцената остана незавъртян един бюфет. За мен това беше голям стрес как е възможно бюфетът да се окаже в градината. Запомнил съм го много ясно, сигурно съм бил 5-6 годишен. Иначе интересът ми към театъра не е бил стимулиран от никого, но и никой не го е възпрепядствал. Разбира се, скитах по пионерски рецитали, по разни конкурси. Далеч не бях най-добрият. Говорех много бързо, нещо, което улавям и сега от време на време. Никога не съм искал да бъда актьор, а по-скоро се интересувах от кинорежисура. Стана така, че ме приеха “театрознание”. Благодарен съм, че бях в класа на проф. Димитър Канушев, който умееше да контролира моите залитания и отнасяния. След като завърших, дълго време работех като журналист и театрален критик в пресата. Има купища неща, които съм изписал. Преобладаващата част са глупости, но работех много активно като театрален критик. А първата си пиеса написах едно лято след завръщането си от специализация в Италия, когато за няколко месеца се оказах безработен. В желанието да се захвана с нещо, с което да се разтоваря и забавлявам, нещо, и което се надявах да достави забава на няколко актриси, които обичах и някой продължавам да обичам, реших да напиша пиеса по разказ на Самърсет Моъм. Това беше през 1994 г. и за щастие пиесата имаше шест постановки. Половин година след това, Бина Харалампиева, която е моят режисьор в театъра, ме покани да стана драматург в Малък градски театър (зад канала). Тя направи и първата ми пиеса. Така се тръгна.
Т.е. за вас театърът не е бил някаква реализирана мечта. Или?
Винаги съм се стремял към театъра, бил ми е интересен. Но не съм мислил, че ще вляза и ще работя в него като драматург. До преди 6 години мислех, че ще се занимавам с театрална критика и дълго време се чувствах добре в тази професия. Даже ръководих клас по театрална критика в НАТФИЗ. Мисля, че влизането ми в театъра, погледа отвътре е нещо, което ми харесва повече и там се чувствам добре.
Бихте ли могли да направите оценка на съвременната ни драматургия? До колко тя продължава традицията на легендарните имена, които още същестуват в театралното пространство? До колко дава нещо ново, свое, специфично за времето си?
Трудно ми е да правя оценка, но бих отговорил на половината от въпроса. Аз съм от хората, които твърдят, че съществува съвременна българска драматургия. Не знам защо толкова често има вопли или вайкания, че няма съвременна българска драматургия. Може да не са се появили тези шедьоври, които всички бихме искали да имаме, но твърдя, че през последните три години има сериозно оживление именно в областта на новите български пиеси. Автори като Елин Рахнев, Яна Добрева, Камен Донев, Теодора Димова се появиха през послените години, а вече театралната публика ги познава. Пиесите на Христо Бойчев продължават да се радват на успех не само у нас, но и в чужбина. Боя се, че настройването, че няма нови български пиеси идва от някои автори от по-възрастното поколение драматурзи, които не могат да се радват на предишния си успех. Това е напълно нормално. Театърът обича “свежата кръв”. Радва се на новите имена. Лесно и бързо забравя някои от доказалите се автори. А и театърът е място, където не можеш да се венчаеш за успеха. Често, след успешен дебют, настъпва дълго мълчание. Често, след 20 успешни пиеси, настъпва онова срутване, в което авторът се чувства зле. Но това са непредвидими неща и трябва да ги гледаме с разбиране.
Каква трябва да бъде позицията на българския театър, на българските театрали, за да може нашият театър да бъде наистина интересен в чужбина? Напоследък се появават много успешни постановки, които предизвикват интерес и в чужбина. Какво трябва да се направи в тази насока?
Не мога да давам рецепти, защото всеки от театралите има свое виждане за нещата. Няма универсална рецепта и най-малко аз бих могъл да дам. Има спектакли, които много добре улучват формулата на това какво се очаква на един чужд фестивал, каква е ситуацията, в която те биха се пласирали добре. В това няма нищо обидно или лошо. Има други, които зад граница залагат на собствената си автентичност. Лично аз съм от зрителите, които изпитват известна боязън от това, че страните от нашия регион по някакъв начин започват да повтарят невярната представа, която чужбина има за нас. Според мен, това е опасно.
Кое ви накара да се откажете от чистата театрална практика и да се насочите към политиката, ставайки заместник – министър на културата?
Като човек, който се занимава с театър, винаги съм се вълнувал и съм имал позиция по отношение на промените, които настъпиха в нашата театрална система. Всички ние сме пребогати с идеи кое, как да стане, но когато имаме реална възможност да опитаме дали можем да го направим, се отдръпваме някой друг да го свърши. Затова приех поканата за този пост – именно като предизвикателство към самия себе си. Исках да видя, след като преди това толкова много критикувах, как ще се справя от другата страна, където също има много трудности. Освен това, принадлежа към поколение, което напоследък навлезе сериозно в различните сфери на обществения живот и мисля, че е важно именно ние да не се скриваме зад ничий гръб, когато имаме възможност да направим нещо за себе си като професионалисти – като хора принадлежащи към едно съсловие, а не лично да се възполваме от това.
В този смисъл вие лично какво искате да постигнете? Каква е мечтата ви за театър – като идеален образ и конкретно за България?
Бих искал нашето съсловие да се научи да не възприема реформата и това, което се случва, като нещо, засягащо някой друг, а не самия него. Всички имаме трудности и всички понасяме промени, и няма стряха за никого. Въпреки че в театъра всички се мислят за таланталиви и то много. Освен това, се опитвам да защитя тезата си, че парите може да не са достатъчно за театър, но преди да отправяме протести, че те не стигат, нека да се научим да използваме рационално тези, които имаме.
Извън чисто театралната ви практика и извън служебните ви задължения с какво обичате да се занимавате? Имате ли си свои хобита или занимания, които да ви охарактеризират по някакъв начин?
Много обичам да чета. Също да ходя на фитнес. Както и да скитам, но из град. Не обичам много да ходя из планини. С природата съм малко в по-особени отношения. Но много обичам да се разхождам из града, особено из нощен град.
18 октомври 2000 г., София
Коментари
Публикуване на коментар