Йордан Попов е роден през 1941 г. в гр. София. Завършва специалност “Българска филология” в СУ “Св. Климент Охридски”. Автор на много хумористични разкази, повести, романи, превеждани на над 30 езика, както и на сценарии за анимационни филми и телевизионни пиеси. Носител е на национални и международни награди като “Алеко”, “Хитър Петър” и “Чудомир”, “Златната Нике” на Солун и “Златния шлем” на Крушевице, Югославия. Във в. “Стършел” работи от 1968 г., включително и като главен редактор.
Трябва ли един писател-сатирик да бъде смешен? Това бе въпросът, който ми се въртеше в главата, когато отивах на среща с писателят-хуморист Йордан Попов в редакцията на най-популярният и дълго излизал български хумористичен вестник “Стършел”. Посрещна ме симпатичен 60-годишен мъж, с буйна прошарена коса и големи мустаци. И, разбира се, с предразполагаща усмивка.
Смехът в текстовете на Йордан Попов е спонтанен, закачливо-ироничен, леко щрихиращ комичното, непосредствен като внушение, откровен като език и ситуация. Това е хумор, който те увлича, провокира, но не наранява, кара те да се замислиш над описаната реакция или фраза, да потърсиш причините в особеностите на българския характер и поведение.
Разговорът ми с Йордан Попов обаче стана сериозен, задълбочен, народопсихологически. Хуморът бе по-скоро в описаните случки, в желанието да погледнеш на битовото от неговата забавна страна. Мисля, че в богатството на примерите, в цялостните оценки личи майсторството на добрия разказвач.
Намираме се в редакцията на вестник “Стършел”. В едно свое интервю определяте вестника като “национална школа за хумор и сатира”. Какво означава това?
Йордан Попов: Това е така в прекия и в преносния смисъл на думата. В прекия смисъл е свързано с една школа, която водехме в Сдружението на българските писатели и в която се учеха на средствата за хумор и сатира гимназисти от софийските училища, както и задочници, които получаваха темата от вестника и пращаха своите творения за специална младежка притурка. С радост си спомням този период, защото събудихме много надежди в тези хора и научихме нови неща – както те от нас, така и ние от тях. В общия смисъл, “Стършел” наистина е школа, тъй като в него са работили блестящи писатели като Петър Незнакомов, Мирон Иванов, Валери Петров, Христо Ганев и много други, не по-малко от 50 души. Както и 20 художници. В този кръг винаги са се раждали идеи за следващия брой, обмисляли са се неща, които да звучат актуално, развивали са се всички жанрове. Един блестящ представител на този тип сатирици е работещият навремето в “Стършел” Радой Ралин, който даже създаде нови сатирични жанрове.
Казват, че живеем в трудно, проблемно време и все пак периодичните издания за хумор и сатира в България не намаляват. Въпреки че малко могат да се похвалят с такава дълга периодика като в. “Стършел”. Според вас, на какво се дължи факта, че в България винаги е имало хумористични издания?
Този факт се дължи изключително на любовта на българина към хумора, който носи в себе си и чрез който изразява своята личност. За разлика от някои съседни страни, като например Гърция, където много трудно намирахме свои колеги, защото там тези жанрове не са развити. Даже се учудвахме, че родината на такива комедиографи като Аристофан, няма съвременен хумор и сатира. Докато традицията у нас е дълга. За голямо изумление в столицата на Османската империя първо излиза българският вестник “Гайда” на Петко Рачов Славейков, а едва няколко години по-късно се появава и първият турски хумористичен вестник. Наистина сега в повечето страни в преход сатиричните вестници и списания загинаха, защото не се полагат усилия за тяхното поддържане. Когато бяхме в Братислава потръпнахме, когато видяхме тяхното хумористично списание с надпис “Вие купувате последния брой на “Рохач”. Тяхните снимки ни заприличаха на колективен некролог. Колегите ни съветваха: “Гледайте да опазите “Стършел, защото когато нямате обща трибуна, всички ще се пръснете и ще се забравите, а когато се видите, с умиление ще се спомняте годините, когато сте се чувствали близки при подготовката на новия брой, при обмяната на идеи сред общия смях и общата надежда за бъдещето.”
В едно свое интервю твърдите, че “хуморът и сатирата са нравствена позиция, остроумна игра на човешкото въображение.” Как оценявате съвременния хумор в България? Доколко той успява да излезе от делничното и да създаде някакви морални послания?
Картината е много противоречива. В съвременния хумор има много прояви на лош вкус, както в съвременната музика или естрада има безобразни текстове, които са обида за всеки човек, завършил поне 2-3 клас. В съвременния хумор не винаги има морал и сатира, а по-скоро се вижда поръчка или е израз на неоправдано високо самочувствие. Нашите класици, които същевременно са и революционери, като Ботев и Каравелов, списват хумористични вестници не за да удовлетворят своето тщестлавие или да бъдат забелязани от някого като храбреци, а работят за превъзпитание на българина, за просвещението на хората, за това да покажат добро ли, зло ли иде насреща. Сега в многобройните телевизионни и шоу програми могат да се намерят такива ерцази на хумор и сатира, които нито един литератор не може да приеме. Мисля, че това ще бъде отвяно от времето, но то нанася поражения на духа и най-вече на вкуса. Но българинът има добро чувство за хумор, за реалност, за справедливост и ще разбере кое е манипулативно и кое извира от комичната същност на нещата.
Всъщност кое прави един виц или една ситуация смешни – обстоятелствата, участниците, гледната точка на наблюдателя или нещо друго?
Невероятно много са механизмите за постигане на хумористичен, комичен ефект. Това се постига с много голямо разнобразие на изразните средства. Не случайно пародията е криво огледало за всеки образ, който застане пред него. Всички литературни жанрове подлежат на пародиране и това показва универсалността на хумора. Той се явява по най-неочакван начин на места, където никой не търси и не предполага, че ще изкочи от там. Например, виждате прием в Бояна, където присъстват всички – официални лица, духовенство, папски нунций, духовните водачи на израелтяните, на мюсюлманите, професори, министри, държавният глава, друг държавен глава. Изведнъж закъснял пъхти министърът на земеделието, тичайки по стълбите. И сякаш той е стреснат от това смълчано мнозинство, което в момента слуша словото на държавния глава. Естествено, че това е комично. Когато се взреш в тези достолепни фигури и видиш поведението на един, втори или трети, забелязваш един по-модерен Бай Ганьо, който е сменил дрешките и вече изглежда по съвсем друг начин. Но поведението го издава, че е генетичен наследник на онзи великолепен образ, който създаде Алеко Константинов. Така че хуморът е навсякъде покрай нас. Въпросът е да имаме очи да го открием. А когато го открием, винаги да имаме желание да го споделим. Споделим ли го, ние правим най-доброто – умножаваме усмивката сред хората. А тя е толкова дефицитен артикул в наши дни.
Кое е последното нещо, над което сте се смяли?
Трудно мога да определя последното нещо, на което съм се смял. В град Гоце Делчев посетихме млад бизнесмен, който ми направи много силно впечатление. Като питате в България за зевзеци, отговарят: “Имаше един, но той почина.” Или: “Имаше един друг, в еди-коя си махала, но той е болен и не излиза никъде.” А този беше млад човек, с пракор Майца и се занимаваше с хотелиерство. Има един хотел и строи втори. Той каза нещо, което се закова в съзнанието ми. Според него: “Българинът си ляга гладен, но уморен никога”. Засмях се над тази парадоксална фраза, тъй като тя съдържа точно определение на народопсихологията ни. Посланието е, че хвалбата с прочутото българско трудолюбие е доста съмнителна. Същият този чешит от Гоце Делчев казваше: “Аз обичам да почивам сред почиващи хора, а не сред работещи.” Като погледна тук често не мога да разбера работниците на строителната площадка в почивка ли са или са на работа. Този човек ми допадна с това, че извън чувството си за хумор, е дейна натура, създава материални блага, живее с визии за бъдещето и хуморът му се явява като прекрасна окраска на неговия характер.
Вие сте автор на много книги, носител сте на български и международни награди. И все пак, кое ви носи най-голямо удовлетворение като писател?
Най-голямо удовлетворение ми носят разговорите с хората. Всички, които ме познават, които са работили с мен, знаят тази моя особеност на характер - аз съм общителен и не мога да търпя, например в едно купе, хората да четат вестници или да попълват кръстословици. Винаги намирам някаква провокативна тема, която да подхвърля и която да разбуня духовете, да привнесе нещо ново в атмосферата. От това винаги стават интересни разговори и от една страна пътуването минава незабелязано, а от друга – научавам интересни сюжети, който после използвам в разказите си.
Извън разговорите си с хората, се интересувам от тяхното поведение, мимика, жест, думите, които употребяват, езиковата характеристика. Когато всичко това премине през филтъра и влезе в дадено произведение, дава жизненост на написаното. Особено удовлетворение ми носят пътуванията в страната и в чужбина. Имал съм късмета да пътувам и всичко което съм наблюдавал в чужбина от поведението на българите, на хора със смесени бракове, съм се постарал да ги вкарам в книгата си с трудно заглавие “Мортофулавитадрон”. За нея получих много отзиви, защото когато пътувахме преди 10-ти ноември не бяхме напълно свободни хора, не можехме да разкажем за нещата такива каквито са. Можеш ли да напишеш хумористичен пътепис например за Съветския съюз или за Румъния, или за друга социалистическа страна. Това беше невъзможно, защото се считаше, че е антисъветизъм. Въпреки че можеш да разкажеш една съвършено обикновена битова история или за свои срещи в тази страна.
Мисля, че една от чертите на българина е непрекъснато да се съпоставя с другите народи, да отчита техния прогрес или регрес и да търси истината за себе си. В търсенето на тази истина, мисля, че сега, като пътници към Европа, трябва да открием много неща за самите себе си, защото в много отношения спрямо живота на Запад се лъжем и които сблъсъка с реалността трябва да разсее.
В едно интервю казвате, че се смятате за щастлив човек. Кои са нещата, които ви радват?
На първо място удовлетворението от работата. Мисля, че човек, който ходи без желание на работа или има една професия, а влечение към съвсем друга област, трудно може да бъде щастлив. Удовлетворението от работата е най-голямото удовлетворение, защото то създава човека като личност. Знаете ли колко съм бил доволен, затова, че съм повдигал някакъв важен обществен въпрос на страниците на в. “Стършел”, че е имало отзиви. Сега хората не пишат така интензивно писма, както преди години. Например, преди 11 години бях написал фейлетона “На сила хубост не става” с турското подзагавие “Зорлам гюзели голмас”. Тогава получих над 100 писма, защото се шумеше около възродителния процес. Значи, 100 човека са намерили време да напишат своето разбиране по въпроса. Едни бяха ругателни, други – положителни, но всички съм ги събрал в една папка като израз до колко теми, които съм подхвърлял, са били подхващани. Разбира се, помагали сме на хора, които са виждали като последна надежда да дойдат в приемната на “Стършел”. Понякога си казвахме, че сме като арменски попове. Хората желаеха просто да си изплачат мъката и да си идат. Или просто да бъдат изслушани. В нашата редакция никога не е имало отекчение от идващите читатели, никого не сме отпратили без да го изслушаме и мисля, че този интерес към хората е много положителен.
Друго, което е свързано с фразата, която цитирихте, че съм щастлив човек – да, в личен план се случват какви ли не тежки неща – болести, смърт на близки, но по душевна нагласа считам себе си за непоправим оптимист и даже се чувствам задължен да заразявам с този оптимизъм и хората, с които общувам. Навремето Алеко Констинтинов се беше нарекал “Щастливеца”, въпреки че в съдбата си има много трагични моменти. Много негатизивъм се е натрупал в народната душа, да не звучи твърде помпозно. Набива се на очи това, че българинът се оплаква повече от други – не че няма причини за оплакване, но другото нещо е да се стегнеш и да разбереш, че много от нещата в живота ти зависят от самия теб. Никога няма да приема позата на скръстените ръце.
За мен щастието е степента на удовлетворение на човешките потребности и интереси. Един човек може да бъде щастлив с интересна книга, от това, че чува песента на птиците или че се е видял със стар приятел и му е приятно дори да помълчат заедно. Други хора имат такъв апетит, недоволство от живота, че даже да притежват половината от богатството на Рокфелер, пак ще са недоволни. Може би защо е само половината. Оптимистичният възглед е този, който може да помогне на българина днес.
21 май 2001 г., София
Трябва ли един писател-сатирик да бъде смешен? Това бе въпросът, който ми се въртеше в главата, когато отивах на среща с писателят-хуморист Йордан Попов в редакцията на най-популярният и дълго излизал български хумористичен вестник “Стършел”. Посрещна ме симпатичен 60-годишен мъж, с буйна прошарена коса и големи мустаци. И, разбира се, с предразполагаща усмивка.
Смехът в текстовете на Йордан Попов е спонтанен, закачливо-ироничен, леко щрихиращ комичното, непосредствен като внушение, откровен като език и ситуация. Това е хумор, който те увлича, провокира, но не наранява, кара те да се замислиш над описаната реакция или фраза, да потърсиш причините в особеностите на българския характер и поведение.
Разговорът ми с Йордан Попов обаче стана сериозен, задълбочен, народопсихологически. Хуморът бе по-скоро в описаните случки, в желанието да погледнеш на битовото от неговата забавна страна. Мисля, че в богатството на примерите, в цялостните оценки личи майсторството на добрия разказвач.
Намираме се в редакцията на вестник “Стършел”. В едно свое интервю определяте вестника като “национална школа за хумор и сатира”. Какво означава това?
Йордан Попов: Това е така в прекия и в преносния смисъл на думата. В прекия смисъл е свързано с една школа, която водехме в Сдружението на българските писатели и в която се учеха на средствата за хумор и сатира гимназисти от софийските училища, както и задочници, които получаваха темата от вестника и пращаха своите творения за специална младежка притурка. С радост си спомням този период, защото събудихме много надежди в тези хора и научихме нови неща – както те от нас, така и ние от тях. В общия смисъл, “Стършел” наистина е школа, тъй като в него са работили блестящи писатели като Петър Незнакомов, Мирон Иванов, Валери Петров, Христо Ганев и много други, не по-малко от 50 души. Както и 20 художници. В този кръг винаги са се раждали идеи за следващия брой, обмисляли са се неща, които да звучат актуално, развивали са се всички жанрове. Един блестящ представител на този тип сатирици е работещият навремето в “Стършел” Радой Ралин, който даже създаде нови сатирични жанрове.
Казват, че живеем в трудно, проблемно време и все пак периодичните издания за хумор и сатира в България не намаляват. Въпреки че малко могат да се похвалят с такава дълга периодика като в. “Стършел”. Според вас, на какво се дължи факта, че в България винаги е имало хумористични издания?
Този факт се дължи изключително на любовта на българина към хумора, който носи в себе си и чрез който изразява своята личност. За разлика от някои съседни страни, като например Гърция, където много трудно намирахме свои колеги, защото там тези жанрове не са развити. Даже се учудвахме, че родината на такива комедиографи като Аристофан, няма съвременен хумор и сатира. Докато традицията у нас е дълга. За голямо изумление в столицата на Османската империя първо излиза българският вестник “Гайда” на Петко Рачов Славейков, а едва няколко години по-късно се появава и първият турски хумористичен вестник. Наистина сега в повечето страни в преход сатиричните вестници и списания загинаха, защото не се полагат усилия за тяхното поддържане. Когато бяхме в Братислава потръпнахме, когато видяхме тяхното хумористично списание с надпис “Вие купувате последния брой на “Рохач”. Тяхните снимки ни заприличаха на колективен некролог. Колегите ни съветваха: “Гледайте да опазите “Стършел, защото когато нямате обща трибуна, всички ще се пръснете и ще се забравите, а когато се видите, с умиление ще се спомняте годините, когато сте се чувствали близки при подготовката на новия брой, при обмяната на идеи сред общия смях и общата надежда за бъдещето.”
В едно свое интервю твърдите, че “хуморът и сатирата са нравствена позиция, остроумна игра на човешкото въображение.” Как оценявате съвременния хумор в България? Доколко той успява да излезе от делничното и да създаде някакви морални послания?
Картината е много противоречива. В съвременния хумор има много прояви на лош вкус, както в съвременната музика или естрада има безобразни текстове, които са обида за всеки човек, завършил поне 2-3 клас. В съвременния хумор не винаги има морал и сатира, а по-скоро се вижда поръчка или е израз на неоправдано високо самочувствие. Нашите класици, които същевременно са и революционери, като Ботев и Каравелов, списват хумористични вестници не за да удовлетворят своето тщестлавие или да бъдат забелязани от някого като храбреци, а работят за превъзпитание на българина, за просвещението на хората, за това да покажат добро ли, зло ли иде насреща. Сега в многобройните телевизионни и шоу програми могат да се намерят такива ерцази на хумор и сатира, които нито един литератор не може да приеме. Мисля, че това ще бъде отвяно от времето, но то нанася поражения на духа и най-вече на вкуса. Но българинът има добро чувство за хумор, за реалност, за справедливост и ще разбере кое е манипулативно и кое извира от комичната същност на нещата.
Всъщност кое прави един виц или една ситуация смешни – обстоятелствата, участниците, гледната точка на наблюдателя или нещо друго?
Невероятно много са механизмите за постигане на хумористичен, комичен ефект. Това се постига с много голямо разнобразие на изразните средства. Не случайно пародията е криво огледало за всеки образ, който застане пред него. Всички литературни жанрове подлежат на пародиране и това показва универсалността на хумора. Той се явява по най-неочакван начин на места, където никой не търси и не предполага, че ще изкочи от там. Например, виждате прием в Бояна, където присъстват всички – официални лица, духовенство, папски нунций, духовните водачи на израелтяните, на мюсюлманите, професори, министри, държавният глава, друг държавен глава. Изведнъж закъснял пъхти министърът на земеделието, тичайки по стълбите. И сякаш той е стреснат от това смълчано мнозинство, което в момента слуша словото на държавния глава. Естествено, че това е комично. Когато се взреш в тези достолепни фигури и видиш поведението на един, втори или трети, забелязваш един по-модерен Бай Ганьо, който е сменил дрешките и вече изглежда по съвсем друг начин. Но поведението го издава, че е генетичен наследник на онзи великолепен образ, който създаде Алеко Константинов. Така че хуморът е навсякъде покрай нас. Въпросът е да имаме очи да го открием. А когато го открием, винаги да имаме желание да го споделим. Споделим ли го, ние правим най-доброто – умножаваме усмивката сред хората. А тя е толкова дефицитен артикул в наши дни.
Кое е последното нещо, над което сте се смяли?
Трудно мога да определя последното нещо, на което съм се смял. В град Гоце Делчев посетихме млад бизнесмен, който ми направи много силно впечатление. Като питате в България за зевзеци, отговарят: “Имаше един, но той почина.” Или: “Имаше един друг, в еди-коя си махала, но той е болен и не излиза никъде.” А този беше млад човек, с пракор Майца и се занимаваше с хотелиерство. Има един хотел и строи втори. Той каза нещо, което се закова в съзнанието ми. Според него: “Българинът си ляга гладен, но уморен никога”. Засмях се над тази парадоксална фраза, тъй като тя съдържа точно определение на народопсихологията ни. Посланието е, че хвалбата с прочутото българско трудолюбие е доста съмнителна. Същият този чешит от Гоце Делчев казваше: “Аз обичам да почивам сред почиващи хора, а не сред работещи.” Като погледна тук често не мога да разбера работниците на строителната площадка в почивка ли са или са на работа. Този човек ми допадна с това, че извън чувството си за хумор, е дейна натура, създава материални блага, живее с визии за бъдещето и хуморът му се явява като прекрасна окраска на неговия характер.
Вие сте автор на много книги, носител сте на български и международни награди. И все пак, кое ви носи най-голямо удовлетворение като писател?
Най-голямо удовлетворение ми носят разговорите с хората. Всички, които ме познават, които са работили с мен, знаят тази моя особеност на характер - аз съм общителен и не мога да търпя, например в едно купе, хората да четат вестници или да попълват кръстословици. Винаги намирам някаква провокативна тема, която да подхвърля и която да разбуня духовете, да привнесе нещо ново в атмосферата. От това винаги стават интересни разговори и от една страна пътуването минава незабелязано, а от друга – научавам интересни сюжети, който после използвам в разказите си.
Извън разговорите си с хората, се интересувам от тяхното поведение, мимика, жест, думите, които употребяват, езиковата характеристика. Когато всичко това премине през филтъра и влезе в дадено произведение, дава жизненост на написаното. Особено удовлетворение ми носят пътуванията в страната и в чужбина. Имал съм късмета да пътувам и всичко което съм наблюдавал в чужбина от поведението на българите, на хора със смесени бракове, съм се постарал да ги вкарам в книгата си с трудно заглавие “Мортофулавитадрон”. За нея получих много отзиви, защото когато пътувахме преди 10-ти ноември не бяхме напълно свободни хора, не можехме да разкажем за нещата такива каквито са. Можеш ли да напишеш хумористичен пътепис например за Съветския съюз или за Румъния, или за друга социалистическа страна. Това беше невъзможно, защото се считаше, че е антисъветизъм. Въпреки че можеш да разкажеш една съвършено обикновена битова история или за свои срещи в тази страна.
Мисля, че една от чертите на българина е непрекъснато да се съпоставя с другите народи, да отчита техния прогрес или регрес и да търси истината за себе си. В търсенето на тази истина, мисля, че сега, като пътници към Европа, трябва да открием много неща за самите себе си, защото в много отношения спрямо живота на Запад се лъжем и които сблъсъка с реалността трябва да разсее.
В едно интервю казвате, че се смятате за щастлив човек. Кои са нещата, които ви радват?
На първо място удовлетворението от работата. Мисля, че човек, който ходи без желание на работа или има една професия, а влечение към съвсем друга област, трудно може да бъде щастлив. Удовлетворението от работата е най-голямото удовлетворение, защото то създава човека като личност. Знаете ли колко съм бил доволен, затова, че съм повдигал някакъв важен обществен въпрос на страниците на в. “Стършел”, че е имало отзиви. Сега хората не пишат така интензивно писма, както преди години. Например, преди 11 години бях написал фейлетона “На сила хубост не става” с турското подзагавие “Зорлам гюзели голмас”. Тогава получих над 100 писма, защото се шумеше около възродителния процес. Значи, 100 човека са намерили време да напишат своето разбиране по въпроса. Едни бяха ругателни, други – положителни, но всички съм ги събрал в една папка като израз до колко теми, които съм подхвърлял, са били подхващани. Разбира се, помагали сме на хора, които са виждали като последна надежда да дойдат в приемната на “Стършел”. Понякога си казвахме, че сме като арменски попове. Хората желаеха просто да си изплачат мъката и да си идат. Или просто да бъдат изслушани. В нашата редакция никога не е имало отекчение от идващите читатели, никого не сме отпратили без да го изслушаме и мисля, че този интерес към хората е много положителен.
Друго, което е свързано с фразата, която цитирихте, че съм щастлив човек – да, в личен план се случват какви ли не тежки неща – болести, смърт на близки, но по душевна нагласа считам себе си за непоправим оптимист и даже се чувствам задължен да заразявам с този оптимизъм и хората, с които общувам. Навремето Алеко Констинтинов се беше нарекал “Щастливеца”, въпреки че в съдбата си има много трагични моменти. Много негатизивъм се е натрупал в народната душа, да не звучи твърде помпозно. Набива се на очи това, че българинът се оплаква повече от други – не че няма причини за оплакване, но другото нещо е да се стегнеш и да разбереш, че много от нещата в живота ти зависят от самия теб. Никога няма да приема позата на скръстените ръце.
За мен щастието е степента на удовлетворение на човешките потребности и интереси. Един човек може да бъде щастлив с интересна книга, от това, че чува песента на птиците или че се е видял със стар приятел и му е приятно дори да помълчат заедно. Други хора имат такъв апетит, недоволство от живота, че даже да притежват половината от богатството на Рокфелер, пак ще са недоволни. Може би защо е само половината. Оптимистичният възглед е този, който може да помогне на българина днес.
21 май 2001 г., София
Коментари
Публикуване на коментар