Коста Радев е роден през 1946 г. в гр.София, завършва “българска филология” в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Автор е на много книги, носител е на редица награди. Дълго време работи като редактор в пресата, а сега е майстор на камини, дърводелец и рибар.
Настоятелното предложение да интервюирам Коста Радев дойде от редакторката ми, а поводът бе появата на последния му роман, носител на наградата “Развитие”.
Признава, че до този момент не бях чувала името на Коста Радев и доста заинтригувана потърсих негови текстове. Попаднах в света на един интересен автор с фино чувство за детайла, увличащ психологизъм и богати емоционално герои, които живееха живота си сякаш свършва днес, мечтаейки неистово за утре и свързваха безвъзвратността на отминалото време с копнежа по други светове, красиви мигове и духовни стремежи. Впечатлена от подобна изказност се изненадах от скромността и стеснителността на Коста Радев при срещата си с него. Създаваше впечатление за спокоен човек, който обича морето, изкарва прехраната си с направата на камини и бавно създава магнетични светове, в които необикновените му герои и увлечените му читатели търсят малко повече топлина и познание за самите себе си.
Стилът му е лек, запленяващ, играещ между директността на фразата и красивата метафоричност. Навярно затова книгите му се четат на един дъх.
Интервюто с него направих в една от редакциите на БНР.
Последният ви роман “Лунни коници” спечели голямата награда на конкурса “Развитие”. Как се чувствате след това признание?
Коста Радев: Естествено приятно, хубаво е, задължаващо, а и е радостно, че в тази обстановка се намират издатели, спонсори, както и читатели. Много хора се оплакват, че българите не четат, но това не е вярно. Вече минава насищането на чужди книги. Започват да се издават и хубави наши книги. Полека-лека читателят се връща към своето. Разбира се, това е бавен процес, но все пак голямата инерция към посредствени, западни автори изчезва. Аз съм оптимист в тази област – не само за мен, но и въобще за българската книга.
Разкажете ми малко повече за романа! Разбрах, че по интересен начин смесвате поезия с проза.
На този принцип изграждам вече трета книга. Смятам да продължа така и за напред. Всичко тръгна може би малко на шега от книгата ми “Остров Маргарита”, където главният герой беше поет и ми се искаше да вплета нещо поетично. Дълго време не бях писал стихове, но опитах и се получи. В следващата си книга “Сенките на Вавилон” поетичните части вече бяха оформени като отделни глави, свързани със сюжета и героите. А в “Лунни коници” героят е преводач от мъртви езици и поезията присъства като отделен герой, като осезаема връзка между божественото и човешкото, между небето и човека.
В текстовете си използвате монологичната форма или смесването на първо с трето лице. Смятате ли, че чрез монолога успявате да представите това, което обществото дискутира?
Аз не съм от злободневните автори. Не се интересувам от това какво става в текущия момент, в текущото общество. Интересувам се какво става в човека. Обществото е конгломерат от индивиди и аз се интересувам какво става в един обобщен индивид. Обществото и човекът вървят по различни закони. Когато се разминават се получават социални сътресения, когато се припокриват, нещата вървят на хубаво. Тогава историците казват, че е имало “златни векове”. Въпреки че като личност съм много ангажиран със
съвременността, в творчеството си предпочитам да търся по-дълбоки неща от ежедневието.
Даже в едно свое интервю казвате: “Моята посока винаги е навътре към човека, към силите, които го движат.” Какво откривате вглеждайки се в героите си и в самия себе си?
Търся, не откривам. Ако се отрие нещо, значи сме стигнали до някаква преграда, до някакво дъно. Най-важно е търсенето. Дали ще намериш не е толкова важно. Човешката душа няма дъно, няма стени, прегради. Тя е една Вселена. Да се търсят някакви качества в даден човек, както навремето го правехме – положителни или отрицателни черти - са конюктурни виждания. Човекът е божие творение, божие подобие, въпреки че някои вече не вярват. Не се ли вгледаш в себе си, няма смисъл да поглеждаш на страни. Това е физическото същестуване, оцеляването, как да преживеем дадени 50-60 или 100 години. През житейския пероид, през който си хранил тялото си, е важно как се развива твоята душа, какво е постигнала, до колко има полза от нея.
Доколко героите ви са плод само на въображението ви или имат свои прототипи в реалността?
Изцяло са въображаеми. Не обичам прототипите. За мен, това е документалистика, влияние от посредствената околна сред и, няма нужда от такива неща, поне в моите книги. Иначе обичам и документални книги, и вестници, и всичко, което ми носи някаква информация. Но се стремя да погледна зад нея.
В много от текстовете ви присъства морската тематика. Даже четох ваше изказване, че морето е мястото, където физически чувствате Бога.
Така е, още повече когато съм с лодката си в морето. Има една лодка, която е по-стара и от мен, но като вляза в морето е съвсем друго. Аз съм морски човек. Повечето време живея в една колиба край Варна, хващам си по някоя рибка…
Малко са обаче българските писатели, които предпочитат морската тематика.
България никога не е била сериозна морска страна. Българинът винаги се е страхувал от морето. Даже къщите, които навремето е строил край морето, са обърнати с прозорците си към брега. Не само, за да не духа вятър, но и от някакъв страх. Българинът не е грък, не е островитянин. Той е по-различен човек. А аз съм по-различен от повечето българи. Хората, които са там, около мен, са толкова свързани с морето, че ако изкарат една седмица в провинцията, както казва Хемингуей, според който всичко, което не е море и провинция и аз напълно споделям това твърдение, просто се разсъхваме, не сме същите.
Обикновено героите ви са изправени пред достигането на някаква житейска равносметка. След 10 книги, каква е равносметката, която вие си правите?
По-добре е човек да не си прави равносметка. Всеки ден е едно стъпало. След време може би ще се обърна назад, но сега гледам всеки ден да започва с добро, с нещо хубаво, положително, а и да завършва така. Не се притеснявам от ежедневието, въпреки че и аз си вадя хляба по различни начини и накак не ми е лесно. Когато човек напише нещо, върху което е работил 2-3 години и то излезе, чувства, че от него все пак е имало някаква полза, оставил е някаква следа.
Разбрах, че пишете по малко на ден, по-трудно, по-бавно?
По една книга на 2-3 години е много, даже трябва да се пише още по-бавно. Едно време беше инерция да се пише, а после да се чака десет години да се издаде. Сега не се печели от писане, даже и слава няма. По-добре седни си напиши това, което смяташ, че трябва да напишеш. Ако не става хубаво – недей го писа или недей го издава. Но не трябва да се бърза.
Във ваше интревю казвате, че единствено свободният човек може да пише свободно. Тогава вие за какво мечтаете да пишете?
Никога не съм си поставял предварителни теми, които да напиша или разработя. Нещата се трупат постепенно. Например от написването на тази книга минаха почти две години. Почнах малко по-малко следващата, но реших да изчакам, защото виждам, че не е това, което трябва. Уповавам се на тези неща и на Божията помощ, защото най-лесното, а и най-доходно, е да съставиш схема с герои, за да се получи някакъв сюжет. Това е и най-високо оценено, защото публиката, не само у нас, е такава – има една огромна средна прослойка, който обича средната литература. Аз се стремя да се получи нещо по-добро и ако стане съм доволен.
Как се зараждат сюжетите ви, героите? Има ли нещо, което конкретно ви вдъхновява?
Някой път идват сами, повече пъти не идв. Айнщайн бе казал, че великите идеи идват толкова рядко, че лесно се запомнят. Ако дойде нещо действително интересно, то се запомня, влиза ти в съзнанието, започва да те човърка и рано или късно го използваш.
Според вас каква трябва да бъде ролята на съвременния творец в обществото, за какво трябва да пише, как трябва да привлича своите читатели?
Ако започна да мисля как да привлека читателите или какво трябва да напиша, значи работата е провалена. Получава се някаква паралитература, сериал, криминале. Не ти ли дойде обаче нещо интересна, нещо, което не си прочел, няма да напишеш нито “Война и мир”, нито “Братя Карамазови”. Трябва да се стремим таланта, който ни е даден, силите, които имаме, да ги използваме по предназначение, а не да създаваме утилитарна литература. Дали ще дойде нещо е Божа работа.
9 февруари 2001 г., София
Настоятелното предложение да интервюирам Коста Радев дойде от редакторката ми, а поводът бе появата на последния му роман, носител на наградата “Развитие”.
Признава, че до този момент не бях чувала името на Коста Радев и доста заинтригувана потърсих негови текстове. Попаднах в света на един интересен автор с фино чувство за детайла, увличащ психологизъм и богати емоционално герои, които живееха живота си сякаш свършва днес, мечтаейки неистово за утре и свързваха безвъзвратността на отминалото време с копнежа по други светове, красиви мигове и духовни стремежи. Впечатлена от подобна изказност се изненадах от скромността и стеснителността на Коста Радев при срещата си с него. Създаваше впечатление за спокоен човек, който обича морето, изкарва прехраната си с направата на камини и бавно създава магнетични светове, в които необикновените му герои и увлечените му читатели търсят малко повече топлина и познание за самите себе си.
Стилът му е лек, запленяващ, играещ между директността на фразата и красивата метафоричност. Навярно затова книгите му се четат на един дъх.
Интервюто с него направих в една от редакциите на БНР.
Последният ви роман “Лунни коници” спечели голямата награда на конкурса “Развитие”. Как се чувствате след това признание?
Коста Радев: Естествено приятно, хубаво е, задължаващо, а и е радостно, че в тази обстановка се намират издатели, спонсори, както и читатели. Много хора се оплакват, че българите не четат, но това не е вярно. Вече минава насищането на чужди книги. Започват да се издават и хубави наши книги. Полека-лека читателят се връща към своето. Разбира се, това е бавен процес, но все пак голямата инерция към посредствени, западни автори изчезва. Аз съм оптимист в тази област – не само за мен, но и въобще за българската книга.
Разкажете ми малко повече за романа! Разбрах, че по интересен начин смесвате поезия с проза.
На този принцип изграждам вече трета книга. Смятам да продължа така и за напред. Всичко тръгна може би малко на шега от книгата ми “Остров Маргарита”, където главният герой беше поет и ми се искаше да вплета нещо поетично. Дълго време не бях писал стихове, но опитах и се получи. В следващата си книга “Сенките на Вавилон” поетичните части вече бяха оформени като отделни глави, свързани със сюжета и героите. А в “Лунни коници” героят е преводач от мъртви езици и поезията присъства като отделен герой, като осезаема връзка между божественото и човешкото, между небето и човека.
В текстовете си използвате монологичната форма или смесването на първо с трето лице. Смятате ли, че чрез монолога успявате да представите това, което обществото дискутира?
Аз не съм от злободневните автори. Не се интересувам от това какво става в текущия момент, в текущото общество. Интересувам се какво става в човека. Обществото е конгломерат от индивиди и аз се интересувам какво става в един обобщен индивид. Обществото и човекът вървят по различни закони. Когато се разминават се получават социални сътресения, когато се припокриват, нещата вървят на хубаво. Тогава историците казват, че е имало “златни векове”. Въпреки че като личност съм много ангажиран със
съвременността, в творчеството си предпочитам да търся по-дълбоки неща от ежедневието.
Даже в едно свое интервю казвате: “Моята посока винаги е навътре към човека, към силите, които го движат.” Какво откривате вглеждайки се в героите си и в самия себе си?
Търся, не откривам. Ако се отрие нещо, значи сме стигнали до някаква преграда, до някакво дъно. Най-важно е търсенето. Дали ще намериш не е толкова важно. Човешката душа няма дъно, няма стени, прегради. Тя е една Вселена. Да се търсят някакви качества в даден човек, както навремето го правехме – положителни или отрицателни черти - са конюктурни виждания. Човекът е божие творение, божие подобие, въпреки че някои вече не вярват. Не се ли вгледаш в себе си, няма смисъл да поглеждаш на страни. Това е физическото същестуване, оцеляването, как да преживеем дадени 50-60 или 100 години. През житейския пероид, през който си хранил тялото си, е важно как се развива твоята душа, какво е постигнала, до колко има полза от нея.
Доколко героите ви са плод само на въображението ви или имат свои прототипи в реалността?
Изцяло са въображаеми. Не обичам прототипите. За мен, това е документалистика, влияние от посредствената околна сред и, няма нужда от такива неща, поне в моите книги. Иначе обичам и документални книги, и вестници, и всичко, което ми носи някаква информация. Но се стремя да погледна зад нея.
В много от текстовете ви присъства морската тематика. Даже четох ваше изказване, че морето е мястото, където физически чувствате Бога.
Така е, още повече когато съм с лодката си в морето. Има една лодка, която е по-стара и от мен, но като вляза в морето е съвсем друго. Аз съм морски човек. Повечето време живея в една колиба край Варна, хващам си по някоя рибка…
Малко са обаче българските писатели, които предпочитат морската тематика.
България никога не е била сериозна морска страна. Българинът винаги се е страхувал от морето. Даже къщите, които навремето е строил край морето, са обърнати с прозорците си към брега. Не само, за да не духа вятър, но и от някакъв страх. Българинът не е грък, не е островитянин. Той е по-различен човек. А аз съм по-различен от повечето българи. Хората, които са там, около мен, са толкова свързани с морето, че ако изкарат една седмица в провинцията, както казва Хемингуей, според който всичко, което не е море и провинция и аз напълно споделям това твърдение, просто се разсъхваме, не сме същите.
Обикновено героите ви са изправени пред достигането на някаква житейска равносметка. След 10 книги, каква е равносметката, която вие си правите?
По-добре е човек да не си прави равносметка. Всеки ден е едно стъпало. След време може би ще се обърна назад, но сега гледам всеки ден да започва с добро, с нещо хубаво, положително, а и да завършва така. Не се притеснявам от ежедневието, въпреки че и аз си вадя хляба по различни начини и накак не ми е лесно. Когато човек напише нещо, върху което е работил 2-3 години и то излезе, чувства, че от него все пак е имало някаква полза, оставил е някаква следа.
Разбрах, че пишете по малко на ден, по-трудно, по-бавно?
По една книга на 2-3 години е много, даже трябва да се пише още по-бавно. Едно време беше инерция да се пише, а после да се чака десет години да се издаде. Сега не се печели от писане, даже и слава няма. По-добре седни си напиши това, което смяташ, че трябва да напишеш. Ако не става хубаво – недей го писа или недей го издава. Но не трябва да се бърза.
Във ваше интревю казвате, че единствено свободният човек може да пише свободно. Тогава вие за какво мечтаете да пишете?
Никога не съм си поставял предварителни теми, които да напиша или разработя. Нещата се трупат постепенно. Например от написването на тази книга минаха почти две години. Почнах малко по-малко следващата, но реших да изчакам, защото виждам, че не е това, което трябва. Уповавам се на тези неща и на Божията помощ, защото най-лесното, а и най-доходно, е да съставиш схема с герои, за да се получи някакъв сюжет. Това е и най-високо оценено, защото публиката, не само у нас, е такава – има една огромна средна прослойка, който обича средната литература. Аз се стремя да се получи нещо по-добро и ако стане съм доволен.
Как се зараждат сюжетите ви, героите? Има ли нещо, което конкретно ви вдъхновява?
Някой път идват сами, повече пъти не идв. Айнщайн бе казал, че великите идеи идват толкова рядко, че лесно се запомнят. Ако дойде нещо действително интересно, то се запомня, влиза ти в съзнанието, започва да те човърка и рано или късно го използваш.
Според вас каква трябва да бъде ролята на съвременния творец в обществото, за какво трябва да пише, как трябва да привлича своите читатели?
Ако започна да мисля как да привлека читателите или какво трябва да напиша, значи работата е провалена. Получава се някаква паралитература, сериал, криминале. Не ти ли дойде обаче нещо интересна, нещо, което не си прочел, няма да напишеш нито “Война и мир”, нито “Братя Карамазови”. Трябва да се стремим таланта, който ни е даден, силите, които имаме, да ги използваме по предназначение, а не да създаваме утилитарна литература. Дали ще дойде нещо е Божа работа.
9 февруари 2001 г., София
Коментари
Публикуване на коментар