Галин Стоев е роден през 1969 г. в гр. Варна. Завършва НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов” – “актьорско майсторство” и “режисура” при проф. Крикор Азарян. Работи като режисьор в различни театри в столицата и страна, включително и Народния театър, а също и в чужбина – Русия, Словения, Великобритания, Германия. Запомящи са изпълненията му и в българските филми “Куршум за рая” на режисьора Сергей Комитски и “Вагнер” на Андрей Слабаков. Възхищава се от Бергман и Тарковски и цитира мисълта на Ролан Барт, че не той избира пиесите си, а те го избират.
В спектаклите на Галин Стоев винаги се усеща твърде голяма осъзнатост спрямо текста, ироничност, странно заиграване със зрителите и възможностите им за възприятие и най – вече особена лекот.
Срещата с Галин Стоев се състоя в театър “София”, където той репетираше поредния си спектакъл. В известна степен бях притеснена дали ще успея да го предразположа, но и доста заинтригувана от личността му. Причината да реша да правя интервю с него бе режисьорската му интерпретация на пиесата на Камен Донев, която се появи като постановка под името “Самолетът-беглец” – самото заглавие е измислено от Галин. Оказа се много интелигентен, доста разговорлив и забавен. Навярно за доброто интервю влияние имат и звездите, предвид това, че го записах на 29 февруари 2000 г. – ден, който според астрологията, се повтаря веднъж на 400 години.
Мисля, че Галин Стоев е от онези режисьори, които умеят да се разтворят в постановките си, в жестовете на актьорите, в начина на произнасяне на думите, в мълчанието между репликите – всичко изглежда завършено, плътно и същевременно ненатрапчиво, игриво. Радвам се, че тази игривост присъства и в самото интервю.
Може да започнем от последната ти премиера на “Самолетът – беглец”. В свое интервю от 1994 г. казваш, че ако посегнеш към български текст, това ще е на класически писател. Кое сега те накара се насочи към един съвсем млад драматург?
Галин Стоев: През 1994 г. нямах понятие какво представлява съвременната драматургия, какво е технология на писане на пиесата, какво е културна стратегия за развитие на съвременна национална драматургия и като млад, нагъл и току – що започващ режисьор си въобразявах, че ако посегна към български текст ще е нещо много тежко, класическо, много голямо. Така се получи през годините, че не срещнах текст от нашата драматургия, на който да мога да реагирам адекватно. Дори в един момент бях решил, че въобще няма да поставям българска пиеса. Което е доста печално, защото, независимо какви текстове правиш, идва момент, в който, за да бъдеш адекватна част от контекста, трябва да поставиш съответно българска пиеса. С пиесата на Камен Донев се получи съвсем случайно. С него сме учили заедно, работили сме заедно, познаваме се много добре. Той прописа през последните години и мисля, че текстовете му имат силни качества що се отнася до това, че поставят въпроса за българската идентификация – какво е да си българин днес, тук и сега.
А какво е да си българин днес, тук и сега?
За мен, това е такава загадка, каквато е и защо Хамлет не убива лошия цар от самото начало, а си блъска главата цяла пиеса. Това в кръга на шегата. Посегнах към този текст, защото той се основава на бита ни, на прозата, на ежедневието ни, т.е. на всички смазващи неща, за които аз предпочитам да не говоря и даже в живота се опитвам да се правя, че ги няма. Но те са тук и ме формират по същия начин, по който и аз ги формирам. Т. е. избрах да говоря за неща, които ненавиждам с някакъв респект и с някаква нежност. Това е опит да се помиря с незнанието какво е да си българин тук и сега.
Добре, но според мен в текста на Камен има и един друг момент – за мечтите, за това, че човек се опитва да бъде различен от това, което е в действителност. Самият той да играе в живота някаква роля – някакъв масов герой, който поднасят масмедиите.
Да, това е друг детайл, който аз отново отнасям към българската народопсихология. Това е (не знам дали не е малко цинично) изконното желание на българина да не бъде българин, т.е. да бъде чужденец. В една от миниатюрите, в която един истински български юнак отвлича самолет само, защото е влюбен в стюардесата има реплика, в която той казва: “Колко е хубаво да си чужденец, защото чужденците ги третират с уважение и респект!”. Явно българинът, защото не може да третира сам себе си с уважение и респект, прибягва до малкия трик да бъде чужденец и тогава, ако може някой друг да се отнесе с уважение и респект към него. Но това е доста затворен и порочен кръг, защото светът се отнася към теб така, както ти се отнасяш към себе си. Това е условие, което не можем да пренебрегнем.
Каза, че в България няма национална стратегия да се представят нови български текстове.
Това е едно от безкрайния списък неща, които няма в България. Донякъде затова е виновно и самото театрално съсловие, защото от дълги години сме приучени да ни се казва какво да правим, да ни се дават пари за театър, да ни се дават зали, публиката да идва на театър и да не държи сметка какво й представяме. Театърът като тип мислене беше доста институционализирано. И до сега този механизъм работи в главите ни. А в крайна сметка театърът е такъв, какъвто го правим ние. Ако новата стратегия за събиране на данъци досъсипва театралното съсловие, би трябвало съсловието не да чака някой да промени това, а, не знам, да затвори вратите на всички театри и тогава да видим – има ли нужда българинът от театър или не. Ако не – да си търсим друг вид занятие.
Доста радикална реакция!
Ако сега не реагирам радикално, не се сещам кога да реагирам. Другото са закъснели радикални реакции на закъснели хора. Това е печална гледка. Мисля, че по някакъв начин трябва да се самоосъзнаем и да си дадем сметка каква е истинската ни стойност и до колко тя представлява нещо в очите на публиката. Време е да поемем някакви отговорности към публиката, към данъкоплатеца, към този, който плаща някакви пари в началото на представлението, взема някаква хартийка, която му скъсват на входа и с подписването на този негласен договор получава в замяна нещо. Ние още не знаем какво даваме на публиката в замяна. Това е свързано с отговорността.
Няма ли възможност да се почерпим от някакъв чужд опит? Самият ти си имал изяви и в чужбина. Как тази ситуация стои там и по какъв начин те гледат на съвременния български театър?
Навън няма понятие “съвременен български театър”. Хората имат много малко информация и много не се вълнуват от това, макар че напоследък през Европа тръгна една мода за вглеждане в източноевропейския театър и ние се вместваме в тази графа. Въпросът е до колко продукцията, която представяме навън, значи нещо там, т.е. до колко е локална и до колко е космополитна. Убеден съм, че в нашия театър има изключително стойностни театрални практици. Проблемът е, че те работят донякъде извън контекста. В смисъл, че имаме някаква ценност, но липсват ценители. Обаче ако продължа в този дух, ще започна пак да се оплаквам. Иначе навън хората има много проблеми що се отнася до театър. Първото е, че никъде парите не достигат. Ако обаче приемем това златно правило, че парите за театър никога не стигат и не са стигали, тогава започваме да разсъждаваме в конкретен контекст – колко пари имаме тук и колко в Англия. В Англия механизмите, които са измислени, работят, за да бъдат откривани пари и да се развива динамичен процес. Днес, театърът не е такъв, какъвто е бил вчера. Той се изменя непрекъснато. Затова е много важно да си адекватен в него. Това, което прави впечатление навън е, че когато демонстрираш качества, те винаги биват оценявани. Тук това не е задължително.
По какъв начин ти си адекватен? Случвало ли ти се и на теб да казваш: “Колко хубаво е да си чужденец!”?
Да, през цялото време, особено когато имам сериозен договор за голяма продукция и когато например хонорарът ми там за три месеца е такъв, какъвто тук получавам за три години. Има определени и доста конкретни моменти в биографията ти, когато си казваш: “Ех, колко е хубаво да си чужденец или да си някакъв екзотичен плод, попаднал в центъра на събитията някъде другаде и всички са вперили поглед в теб!”. Но това, от друга страна, има своите огромни минуси, защото тогава влизаш в едно чудовищно състезание, при което си длъжен напрекъснато да поддържаш интереса към себе си и не се концентрираш толкова върху процеса, върху това, заради което си започнал да се занимаваш с театър, а по-скоро върху трикове, финтове, фокуси, така че да продължи да се шуми около теб. В този смисъл в големите и богати европейски страни, състезанието е доста кошмарно и в един момент, човек може да достигне до въпроса за какво е цялата тази история. Но на мен това ми върши работа дотолкова, доколкото, пътувайки през цялото време, имам достатъчно провокации, неща, които ме държат буден. Иначе не мога да си представя да се закова на едно място, да създам своя малък свят, да си правя нещата и да не ме интересува какво става навън.
Минаваш за един от провокативните ни режисьори, поне според нещата, които изчетох за теб. С какво се опитваш да провокираш публиката си?
Най-смешното е, че аз не съм скандална личност. Според мен това е повече журналистически шум, от колкото сериозна реакция на работите ми. Факт е, че през 1994 – 95 г., когато започвах работа на професионална сцена, в театрите в България имаше голям глад за свежа кръв, едно желание да се появи нещо ново, да влезе чист въздух, нещо да се случи. Моето поколение влезе доста масирано и от чисто журналистическа гледна точка изигра тази роля. В смисъл, че около нас се шумеше. Например беше достатъчно да пия кафе някъде и това да предизвика скандал. От друга страна, мисля че точно това поколение внесе едно мислене, светоусещане и чувстване на сцената. Може би за първи път театърът ни не беше политически, както политическия театър преди промените – представяш “Макбет” като антикомунистическа пиеса и когато ти кажат нещо, отговоряш, че не си го написал ти – това е Шекспир. Театърът беше начин да се изпращат скрити послания към зрителя. В момента, когато врагът стана невидим или изчезна, се оказа, че това вече не работи. Голяма част от по-зрелите режисьори имаха период на мълчание и тогава влезе това ново поколение, което не се срамуваше да говори за най-интимните си неща. По някакъв начин това се стори скандално. Аз мисля, че беше съвсем естествено. Това бяха млади хора със широко отворени очи, хора, които мислеха, че тепърва всичко им предстои и трябваше да минат няколко години, за да се усетим, че не е точно така.
Казваш, че не искаш да бъдеш част от поколение, което идва да измести друго. Какво означава това?
Темата за войната на поколенията в театъра беше много силно раздухана в средата на 90 – те години. Моето име също се развяваше по разни статии, измисляха се скандали, създаваше си допълнително напрежение между по-възрастните театрали и по-младите. Факт е, че имаше отпор, но той не беше просто, защото едните са добри, а другите – лоши, а защото нито ние познавахме по – възрастните достатъчно добре, нито те познаваха тези млади сили, които тепърва се качваха на сцената. На мен ми беше писнало да пишат за мен, че съм скандален, че съм дошъл и ще заровя всички останки и ще играя канкан на гроба им. Някои хора са имали нужда от това, но нямам представя защо са го приписали на мен. Мисля, че основното в правенето на театър е любопитството и това, че се събираш с някакви други хора и любопитството ви един към друг води до процес с определена продължителност. Ако този процес е качествен, тогава и резултатът е качествен – това е верижна реакция. Разбира се, участвал съм и в скандали. Бяхме още студенти, когато една млада група ни назначиха в Младежкия театър. Но след 4 – 5 месеца бързо ни изхвърлиха, защото не се стигна до намирането на общ език. И това беше заради двете страни – нито аз имах особено любопитство към “нафталина” там, нито “нафталинът” имаше особено любопитство към моите “парфюми”. Това са естествени неща. Мисля, че сега хората са се успокоили относно войната на поколенията, но са се озверили относно липсата на пари и перспективи.
Разбрах, че работиш много внимателно с актьорите, търсиш създаването на съмишленици към идеята, а не налагането й.
Да, това е вярно. Аз не мога да работя по друг начин, защото съм убеден, че когато съм в акция, когато съм на репетиция и когато тече един активен обмен между мен и актьорите се раждат много по-интересни неща, отколкото бих измислил сам, седейки си в къщи. Но това е мое мнение. Има режисьори, които имат готовото представление в главата си и това, което трябва да направят е да отидат на репетиция и да го поставят. Аз така и не се научих да работя по този начин, може би защото в мен има определен процент фриволност или безотговорност. Това е нещо чаровно, на което държа и което смятам за част от себе си, и с която все още не мога да се разделя.
В момента рапетираш нова пиеса. Четох, че не ти избираш пиесите си, те сами те избират.
Това беше нещо, за което се бях сетил още като студент. Когато ти избираш пиесата, пиесата те избира и теб. После се оказа, че един много по-умен човек от мен, го е формулирал по същия начин. Става дума за Ролан Барт. Но това го разбрах в последствие. Случаят в момента не е такъв. За първи път ми се случва това, което става в този процес. Става дума за група актьори, неформално събрани, които са си избрали пиеса, разпределили са се и са решили да я работят. Започнали са, но са решили, че е хубаво все пак някой да ги поглежда отдолу. След това са решили, че е хубаво това да бъде млад режисьор. Дойдоха при мен и за не можах да откажа. Казах си: “Можеш ли, като например млад британски режисьор, да отидеш и да свършиш режисьорската работа.” Невярвах, че ще се справя, защото това изисква определен тип умения, които се култивират. В това отношение аз съм доста мързелив и доста често разчитам на такива глупости като природен талант, чар и т.н. за сметка на сериозния занаят. Така че за мен е голяма авантюра. Не съжалявам. Чувствам се много добре, защото тази емоционална нервност, която ме съпътства винаги по време на репетиции, тук е доста уталожена. Оказа се, че може би за първи път не съм принуден да мотивирам никой от актьорите и те откликват на всеки импулс, който им подавам отдолу. Така се работи много по-лесно и много по-спокойно. Дадох си сметка, че в страни, където почти всичките актьори са изхвърлени на улицата, както например е в Англия, всички са много мотивирани още отначало. Те не са на заплата, не се опитват да се измъкнат от отговорност, напротив – живеят от това и заради това. Тогава животът и работата стават много по-поносими.
Каква е мечтата ти за театъра, за този театър, който самият ти би искал да правиш? Имаш ли такава мечта?
Интересното е, че с годините мечтите ми се променят. Преди време исках да имам свой театър, своя трупа и да правя своите гениални или не чак толкова неща. Мисля, че в момента това вече не ме интересува чак толкова много. На чисто концептуално ниво бих искал да открия нетеатрални перспективи на театъра. Бих искал да работя с непрофесионалисти, със сираци, бездомни, да правя представления не по пиеси, а по обяви за запознанства от Интернет. Бих искал да стигна до момента да правя представление и никой да не знае дали това наистина е представление или не е. Мисля, че вече се занимавам с театър не толкова от егоцентирични подбуди, колкото от истеричното желание да стигнем до по-добро качество на общуване, до изчистени проводници, които да прекарват информацията и триенето да бъде максимално редуцирано. Нетеатралното в театъра все повече ме занимава. Вместо репликите ме интересува паузата между тях, вместо сцените – ремарките, които ги свързват. Все неща, които оспорват театралната щампа, условността. Не мога точно да опиша какъв би бил театърът на мечтите ми, но той би се случвал в клубове или в разрушени фабрики, в мазета, на улицата. Иска ми се и на себе си да докажа, че театърът е тотално изкуство – той може да същестува дори в открития Космос.
А в личен план за какво мечтаеш?
Имам много и разнородни мечти. Искам да имам лек и приятен живот, да спечеля зелена карта, с която да не знам какво да правя, да намеря гадже, с което да не ми е скучно повече от три месеца. Ще ми се да мога да ходя по-често да Варна да виждам родители си и кучето Чара, племенниците, които се месят да живеят в друга държава и няма да ги виждам толкова често. Иска ми се да направя филм… Ама това вече не е в личен план. Ето, аз съм абсолютно изкривен и пак тръгвам на професионални… Да, много ми се иска да направя филм, да работя с интернационална трупа. Ще ми се да работя с някое племе в Азия или в Австралия, или в Африка. Ще ми се да изляза в открития Космос за малко, но преди това ще трябва да скоча с бънджи, а още не мога да се наканя. И ми се ще сега да е топло и да си карам ролерите, а не да репетирам като… идиот.
За човек, който не е виждал нито една твоя работа в киното или като режисьор, или актьор – как би се представил?
Това е много хубав въпрос. Как бих се представил? Ами,… на 30 години, “Овен”, понякога толкова интелегентен, че чак оглупява от това, прави едни странни представления, които понякога са много смешни, но след това става нещо и решаваш, че този, които ги е направил сигурно не е наред, има едно ковчеже с много положителни качества и абсолютно не знае какво да ги направи. Всичко, което ще кажа наистина ще прилича на обява за запознанства в Интернет, но това е другото, което много ме вълнува – виртуалното общуване: едно бяло, чисто въображаемо пространство, в което можеш да спекулираш при представянето си, защото има огромно пространство, в което не да представяш себе си, а да се представиш такъв, какъвто искаш да си.
Цитираш Сартр.
Да. Един мой колега и много добър приятел веднъж беше казала за мен, че съм изключително лекомислен човек. Това лекомислие има своите добри и лоши страни. Може би добрите са, че все още продължавам да се надявам, че има формула за по-добър тип общуване от този, които ние използваме в момента. Има една научнофантастична книга, обикновено аз не чета такива, но в тази има нещо хубаво, което запомних. Героят отива на друга планета, на която му обясняват, че освен да си говорят, хората изполват и мисловна реч, т.е. предават си съобщения без да си предават текст. Казват му, че и той трябва да се науча. Той ги пита: “Защо?”, а те му отговорят, че когато човек използва мисловна реч не може да излъже. На мен много ми хареса тази формула. Не съм сигурен дали театърът потенциално носи в себе си възможността да акумулираме в себе си мисловна реч, но ми се ще да е така.
А сигурен ли си, че чрез мисълта човек не може да излъже?
Да, мисълта винаги идва от корема, тя е природен продукт. Това е импулс на нашата скрита същност, която никога не лъже. Ние лъжем, когато се опитваме да транслираме тази мисъл в текст, т.е. да я направим достъпна за всички. Но и това някой друг го беше казал някъде. Аз съм едно дрънкало, което само цитира, без дори да казва кого точно.
Болен си от болестта на Алф.
Да, понякога си мисля, че съм извънземно, но се надявам, че изглеждам малко по-добре от Алф.
Добре, може би да продължим с това, което трябваше да започна. Разбрах, че влизането ти в театъра е било доста драматично, един вид метод да те успокоят, да не си толкова палав.
Родителите ми явно са се видели в чудо. Не съм си давал сметка за това. Аз мислех, че всичко, което правя е в реда на нещата и е нормално. Но в училище явно не са мислили така. Родителите ми ме заведоха в Пионерския дом във Варна, в театралната трупа “Златното ключе”, която водеше Катя Папазова – един наистина енергичен и неуморим човек, на когото дължа първото си осъзнаване в измислената реалност, каквато е театърът. Това, което ме впечатли тогава беше, че има един измислен свят, който хората създават и в който те могат да бъдат други. Могат да бъдат много по-горди, по-красиви, по-добри или откровено лоши, но всичко това е много по-различно от ежедневието. Това абсолютно ме вцепени. Бях готов да дам 20 години от живота си само, за да бъда част от това нещо. На една сравнително ранна възраст – може би съм бил на 14 или 15 години, започнах да осъзнавам какво е да си режисьор и колко по-интересно е да си режисьор, отколкото просто някакъв актьор, защото открих сладката манипулация, която режисьорът упражнява върху актьорите. Доста по-късно си дадох сметка, че този тип манипулация предполага и една морална отговорност, която поемаш към хората, с които работиш. Това го смятам за част от моето порастване. Това е процес, която започна доста отдавна и който е доста динамичен. Понякога имам чувството, че седя отстрани и се наблюдавам с нескрит интерес каква ще бъде следващата ми стъпка. Понякога скоростта нараства толкова много и приключението става толкова неудържимо, че ме хваща страх, че някой ден ще си разбия главата в стената – така от любопитство. Но това са рисковете на професията.
Разбрах, че за малко си щял да станеш журналист, но си се отказал.
О, да. Това беше някъде 1987 или 1989 г. – не си спомням преди или след казармата. Тогава, по една щастлива случайност, бях приет във Факултета по журналистика, в който тогава се влизаше много трудно. Аз влязох, защото бях изкарал много висока оценка на национален кръг по литература, пак случайно. В последствие се оказа, че с тази оценка минавам изпита по литература в Софийския университет. След това се оказа, че момчетата, които са минали този изпит в журналистиката са по-малко дори от предвидените бройки, така че изпитите по-нататък бяха една приятна условност. Бях приет, но в същото време в главата на едно 18 – годишно момче вече се бяха зародили чисто дисидентски вълнения. Имах много добри преподаватели по литература във Варна – г-н Ефендулов, г-н Панчев и г-жа Гроздева – трима учители, на който дължа много. Единият от тях много сериозно ни занимаваше с религиозна, средновековна българска литература. Дори веднъж донесе Библия, което беше абсолютно невъзможно тогава. Спомням си, че в една сериозна разправия с родителите си заявих, че не искам да упражнявам професия подобна на тази на жриците на любовта. Знаех, че журналистиката е възможна при условие, че има свобода на словото. Докато тогава нямаше такава – имаше три вестника. Журналистите бяха един обслужващ персонал. В последствие ние получихме свободата си, но тогава изникна сериозният въпрос готови ли сме ние за тази свобода и въобще “що е то свобода и има ли тя почва у нас?”. Така бързо се разделих с журналистиката и кандидатствах отново във ВИТИЗ. И така се започна.
Учил си актьорско майсторство и режисура. Някога изпитвал ли си раздвоение какво точно си – актьор или режисьор, или играещ режисьор или обратно?
Винаги съм гледал на себе си като на режисьор. Когато кандидатствах беше нулева година за режисурата и за да не отида в тази журналистика, отидох на изпити за актьорско майсторство. Приеха ме и дори в първи курс минавах за един доста приличен актьор, почти обещаващ. Когато започнах по-късно да се занимавам с режисура, това ми попречи да играя. Винаги имаше един момент когато ставах умозрителен и започвах да се наблюдавам отстрани. След това обаче попаднах в киното и във втория сериозен филм, който снимах – “Вагнер” на Андрей Слабаков (според мен един много интересен филм и аз съм щастлив, че бях част от него), усетих колко е приятно да си актьор, защото огромна част от отговорностите, които лежат на главата и плещите на режисьора, моментално отпадат когато се превърнеш в актьор. Тогава трябва да изиграеш своето нещо, да го направиш максимално добре и точно и до тук приключва. А как това ще се монтира, как ще се проведе основната мисъл, как от това ще излезе цялостно произведение, не е твоя грижа. В същото време, особено в киното, около теб непрекъснато има я гримьорки, я някой, който ти носи чай, кафе, винаги някой се грижи за теб, защото ти си в центъра на кадъра. Този тип глезене на мен много ми допадна. Сега бих издържал такова нещо за кратко време, може би ще ми стане скучно и ще тръгна аз да правя филм или представление. Но лично моят щанс е в смяната на кодовете, в смяната на ролята през цялото време, защото иначе много бързо ме хващат дяволите, а тогава съм неприятна гледка, уверявам те.
29 февруари 2000 г., София
В спектаклите на Галин Стоев винаги се усеща твърде голяма осъзнатост спрямо текста, ироничност, странно заиграване със зрителите и възможностите им за възприятие и най – вече особена лекот.
Срещата с Галин Стоев се състоя в театър “София”, където той репетираше поредния си спектакъл. В известна степен бях притеснена дали ще успея да го предразположа, но и доста заинтригувана от личността му. Причината да реша да правя интервю с него бе режисьорската му интерпретация на пиесата на Камен Донев, която се появи като постановка под името “Самолетът-беглец” – самото заглавие е измислено от Галин. Оказа се много интелигентен, доста разговорлив и забавен. Навярно за доброто интервю влияние имат и звездите, предвид това, че го записах на 29 февруари 2000 г. – ден, който според астрологията, се повтаря веднъж на 400 години.
Мисля, че Галин Стоев е от онези режисьори, които умеят да се разтворят в постановките си, в жестовете на актьорите, в начина на произнасяне на думите, в мълчанието между репликите – всичко изглежда завършено, плътно и същевременно ненатрапчиво, игриво. Радвам се, че тази игривост присъства и в самото интервю.
Може да започнем от последната ти премиера на “Самолетът – беглец”. В свое интервю от 1994 г. казваш, че ако посегнеш към български текст, това ще е на класически писател. Кое сега те накара се насочи към един съвсем млад драматург?
Галин Стоев: През 1994 г. нямах понятие какво представлява съвременната драматургия, какво е технология на писане на пиесата, какво е културна стратегия за развитие на съвременна национална драматургия и като млад, нагъл и току – що започващ режисьор си въобразявах, че ако посегна към български текст ще е нещо много тежко, класическо, много голямо. Така се получи през годините, че не срещнах текст от нашата драматургия, на който да мога да реагирам адекватно. Дори в един момент бях решил, че въобще няма да поставям българска пиеса. Което е доста печално, защото, независимо какви текстове правиш, идва момент, в който, за да бъдеш адекватна част от контекста, трябва да поставиш съответно българска пиеса. С пиесата на Камен Донев се получи съвсем случайно. С него сме учили заедно, работили сме заедно, познаваме се много добре. Той прописа през последните години и мисля, че текстовете му имат силни качества що се отнася до това, че поставят въпроса за българската идентификация – какво е да си българин днес, тук и сега.
А какво е да си българин днес, тук и сега?
За мен, това е такава загадка, каквато е и защо Хамлет не убива лошия цар от самото начало, а си блъска главата цяла пиеса. Това в кръга на шегата. Посегнах към този текст, защото той се основава на бита ни, на прозата, на ежедневието ни, т.е. на всички смазващи неща, за които аз предпочитам да не говоря и даже в живота се опитвам да се правя, че ги няма. Но те са тук и ме формират по същия начин, по който и аз ги формирам. Т. е. избрах да говоря за неща, които ненавиждам с някакъв респект и с някаква нежност. Това е опит да се помиря с незнанието какво е да си българин тук и сега.
Добре, но според мен в текста на Камен има и един друг момент – за мечтите, за това, че човек се опитва да бъде различен от това, което е в действителност. Самият той да играе в живота някаква роля – някакъв масов герой, който поднасят масмедиите.
Да, това е друг детайл, който аз отново отнасям към българската народопсихология. Това е (не знам дали не е малко цинично) изконното желание на българина да не бъде българин, т.е. да бъде чужденец. В една от миниатюрите, в която един истински български юнак отвлича самолет само, защото е влюбен в стюардесата има реплика, в която той казва: “Колко е хубаво да си чужденец, защото чужденците ги третират с уважение и респект!”. Явно българинът, защото не може да третира сам себе си с уважение и респект, прибягва до малкия трик да бъде чужденец и тогава, ако може някой друг да се отнесе с уважение и респект към него. Но това е доста затворен и порочен кръг, защото светът се отнася към теб така, както ти се отнасяш към себе си. Това е условие, което не можем да пренебрегнем.
Каза, че в България няма национална стратегия да се представят нови български текстове.
Това е едно от безкрайния списък неща, които няма в България. Донякъде затова е виновно и самото театрално съсловие, защото от дълги години сме приучени да ни се казва какво да правим, да ни се дават пари за театър, да ни се дават зали, публиката да идва на театър и да не държи сметка какво й представяме. Театърът като тип мислене беше доста институционализирано. И до сега този механизъм работи в главите ни. А в крайна сметка театърът е такъв, какъвто го правим ние. Ако новата стратегия за събиране на данъци досъсипва театралното съсловие, би трябвало съсловието не да чака някой да промени това, а, не знам, да затвори вратите на всички театри и тогава да видим – има ли нужда българинът от театър или не. Ако не – да си търсим друг вид занятие.
Доста радикална реакция!
Ако сега не реагирам радикално, не се сещам кога да реагирам. Другото са закъснели радикални реакции на закъснели хора. Това е печална гледка. Мисля, че по някакъв начин трябва да се самоосъзнаем и да си дадем сметка каква е истинската ни стойност и до колко тя представлява нещо в очите на публиката. Време е да поемем някакви отговорности към публиката, към данъкоплатеца, към този, който плаща някакви пари в началото на представлението, взема някаква хартийка, която му скъсват на входа и с подписването на този негласен договор получава в замяна нещо. Ние още не знаем какво даваме на публиката в замяна. Това е свързано с отговорността.
Няма ли възможност да се почерпим от някакъв чужд опит? Самият ти си имал изяви и в чужбина. Как тази ситуация стои там и по какъв начин те гледат на съвременния български театър?
Навън няма понятие “съвременен български театър”. Хората имат много малко информация и много не се вълнуват от това, макар че напоследък през Европа тръгна една мода за вглеждане в източноевропейския театър и ние се вместваме в тази графа. Въпросът е до колко продукцията, която представяме навън, значи нещо там, т.е. до колко е локална и до колко е космополитна. Убеден съм, че в нашия театър има изключително стойностни театрални практици. Проблемът е, че те работят донякъде извън контекста. В смисъл, че имаме някаква ценност, но липсват ценители. Обаче ако продължа в този дух, ще започна пак да се оплаквам. Иначе навън хората има много проблеми що се отнася до театър. Първото е, че никъде парите не достигат. Ако обаче приемем това златно правило, че парите за театър никога не стигат и не са стигали, тогава започваме да разсъждаваме в конкретен контекст – колко пари имаме тук и колко в Англия. В Англия механизмите, които са измислени, работят, за да бъдат откривани пари и да се развива динамичен процес. Днес, театърът не е такъв, какъвто е бил вчера. Той се изменя непрекъснато. Затова е много важно да си адекватен в него. Това, което прави впечатление навън е, че когато демонстрираш качества, те винаги биват оценявани. Тук това не е задължително.
По какъв начин ти си адекватен? Случвало ли ти се и на теб да казваш: “Колко хубаво е да си чужденец!”?
Да, през цялото време, особено когато имам сериозен договор за голяма продукция и когато например хонорарът ми там за три месеца е такъв, какъвто тук получавам за три години. Има определени и доста конкретни моменти в биографията ти, когато си казваш: “Ех, колко е хубаво да си чужденец или да си някакъв екзотичен плод, попаднал в центъра на събитията някъде другаде и всички са вперили поглед в теб!”. Но това, от друга страна, има своите огромни минуси, защото тогава влизаш в едно чудовищно състезание, при което си длъжен напрекъснато да поддържаш интереса към себе си и не се концентрираш толкова върху процеса, върху това, заради което си започнал да се занимаваш с театър, а по-скоро върху трикове, финтове, фокуси, така че да продължи да се шуми около теб. В този смисъл в големите и богати европейски страни, състезанието е доста кошмарно и в един момент, човек може да достигне до въпроса за какво е цялата тази история. Но на мен това ми върши работа дотолкова, доколкото, пътувайки през цялото време, имам достатъчно провокации, неща, които ме държат буден. Иначе не мога да си представя да се закова на едно място, да създам своя малък свят, да си правя нещата и да не ме интересува какво става навън.
Минаваш за един от провокативните ни режисьори, поне според нещата, които изчетох за теб. С какво се опитваш да провокираш публиката си?
Най-смешното е, че аз не съм скандална личност. Според мен това е повече журналистически шум, от колкото сериозна реакция на работите ми. Факт е, че през 1994 – 95 г., когато започвах работа на професионална сцена, в театрите в България имаше голям глад за свежа кръв, едно желание да се появи нещо ново, да влезе чист въздух, нещо да се случи. Моето поколение влезе доста масирано и от чисто журналистическа гледна точка изигра тази роля. В смисъл, че около нас се шумеше. Например беше достатъчно да пия кафе някъде и това да предизвика скандал. От друга страна, мисля че точно това поколение внесе едно мислене, светоусещане и чувстване на сцената. Може би за първи път театърът ни не беше политически, както политическия театър преди промените – представяш “Макбет” като антикомунистическа пиеса и когато ти кажат нещо, отговоряш, че не си го написал ти – това е Шекспир. Театърът беше начин да се изпращат скрити послания към зрителя. В момента, когато врагът стана невидим или изчезна, се оказа, че това вече не работи. Голяма част от по-зрелите режисьори имаха период на мълчание и тогава влезе това ново поколение, което не се срамуваше да говори за най-интимните си неща. По някакъв начин това се стори скандално. Аз мисля, че беше съвсем естествено. Това бяха млади хора със широко отворени очи, хора, които мислеха, че тепърва всичко им предстои и трябваше да минат няколко години, за да се усетим, че не е точно така.
Казваш, че не искаш да бъдеш част от поколение, което идва да измести друго. Какво означава това?
Темата за войната на поколенията в театъра беше много силно раздухана в средата на 90 – те години. Моето име също се развяваше по разни статии, измисляха се скандали, създаваше си допълнително напрежение между по-възрастните театрали и по-младите. Факт е, че имаше отпор, но той не беше просто, защото едните са добри, а другите – лоши, а защото нито ние познавахме по – възрастните достатъчно добре, нито те познаваха тези млади сили, които тепърва се качваха на сцената. На мен ми беше писнало да пишат за мен, че съм скандален, че съм дошъл и ще заровя всички останки и ще играя канкан на гроба им. Някои хора са имали нужда от това, но нямам представя защо са го приписали на мен. Мисля, че основното в правенето на театър е любопитството и това, че се събираш с някакви други хора и любопитството ви един към друг води до процес с определена продължителност. Ако този процес е качествен, тогава и резултатът е качествен – това е верижна реакция. Разбира се, участвал съм и в скандали. Бяхме още студенти, когато една млада група ни назначиха в Младежкия театър. Но след 4 – 5 месеца бързо ни изхвърлиха, защото не се стигна до намирането на общ език. И това беше заради двете страни – нито аз имах особено любопитство към “нафталина” там, нито “нафталинът” имаше особено любопитство към моите “парфюми”. Това са естествени неща. Мисля, че сега хората са се успокоили относно войната на поколенията, но са се озверили относно липсата на пари и перспективи.
Разбрах, че работиш много внимателно с актьорите, търсиш създаването на съмишленици към идеята, а не налагането й.
Да, това е вярно. Аз не мога да работя по друг начин, защото съм убеден, че когато съм в акция, когато съм на репетиция и когато тече един активен обмен между мен и актьорите се раждат много по-интересни неща, отколкото бих измислил сам, седейки си в къщи. Но това е мое мнение. Има режисьори, които имат готовото представление в главата си и това, което трябва да направят е да отидат на репетиция и да го поставят. Аз така и не се научих да работя по този начин, може би защото в мен има определен процент фриволност или безотговорност. Това е нещо чаровно, на което държа и което смятам за част от себе си, и с която все още не мога да се разделя.
В момента рапетираш нова пиеса. Четох, че не ти избираш пиесите си, те сами те избират.
Това беше нещо, за което се бях сетил още като студент. Когато ти избираш пиесата, пиесата те избира и теб. После се оказа, че един много по-умен човек от мен, го е формулирал по същия начин. Става дума за Ролан Барт. Но това го разбрах в последствие. Случаят в момента не е такъв. За първи път ми се случва това, което става в този процес. Става дума за група актьори, неформално събрани, които са си избрали пиеса, разпределили са се и са решили да я работят. Започнали са, но са решили, че е хубаво все пак някой да ги поглежда отдолу. След това са решили, че е хубаво това да бъде млад режисьор. Дойдоха при мен и за не можах да откажа. Казах си: “Можеш ли, като например млад британски режисьор, да отидеш и да свършиш режисьорската работа.” Невярвах, че ще се справя, защото това изисква определен тип умения, които се култивират. В това отношение аз съм доста мързелив и доста често разчитам на такива глупости като природен талант, чар и т.н. за сметка на сериозния занаят. Така че за мен е голяма авантюра. Не съжалявам. Чувствам се много добре, защото тази емоционална нервност, която ме съпътства винаги по време на репетиции, тук е доста уталожена. Оказа се, че може би за първи път не съм принуден да мотивирам никой от актьорите и те откликват на всеки импулс, който им подавам отдолу. Така се работи много по-лесно и много по-спокойно. Дадох си сметка, че в страни, където почти всичките актьори са изхвърлени на улицата, както например е в Англия, всички са много мотивирани още отначало. Те не са на заплата, не се опитват да се измъкнат от отговорност, напротив – живеят от това и заради това. Тогава животът и работата стават много по-поносими.
Каква е мечтата ти за театъра, за този театър, който самият ти би искал да правиш? Имаш ли такава мечта?
Интересното е, че с годините мечтите ми се променят. Преди време исках да имам свой театър, своя трупа и да правя своите гениални или не чак толкова неща. Мисля, че в момента това вече не ме интересува чак толкова много. На чисто концептуално ниво бих искал да открия нетеатрални перспективи на театъра. Бих искал да работя с непрофесионалисти, със сираци, бездомни, да правя представления не по пиеси, а по обяви за запознанства от Интернет. Бих искал да стигна до момента да правя представление и никой да не знае дали това наистина е представление или не е. Мисля, че вече се занимавам с театър не толкова от егоцентирични подбуди, колкото от истеричното желание да стигнем до по-добро качество на общуване, до изчистени проводници, които да прекарват информацията и триенето да бъде максимално редуцирано. Нетеатралното в театъра все повече ме занимава. Вместо репликите ме интересува паузата между тях, вместо сцените – ремарките, които ги свързват. Все неща, които оспорват театралната щампа, условността. Не мога точно да опиша какъв би бил театърът на мечтите ми, но той би се случвал в клубове или в разрушени фабрики, в мазета, на улицата. Иска ми се и на себе си да докажа, че театърът е тотално изкуство – той може да същестува дори в открития Космос.
А в личен план за какво мечтаеш?
Имам много и разнородни мечти. Искам да имам лек и приятен живот, да спечеля зелена карта, с която да не знам какво да правя, да намеря гадже, с което да не ми е скучно повече от три месеца. Ще ми се да мога да ходя по-често да Варна да виждам родители си и кучето Чара, племенниците, които се месят да живеят в друга държава и няма да ги виждам толкова често. Иска ми се да направя филм… Ама това вече не е в личен план. Ето, аз съм абсолютно изкривен и пак тръгвам на професионални… Да, много ми се иска да направя филм, да работя с интернационална трупа. Ще ми се да работя с някое племе в Азия или в Австралия, или в Африка. Ще ми се да изляза в открития Космос за малко, но преди това ще трябва да скоча с бънджи, а още не мога да се наканя. И ми се ще сега да е топло и да си карам ролерите, а не да репетирам като… идиот.
За човек, който не е виждал нито една твоя работа в киното или като режисьор, или актьор – как би се представил?
Това е много хубав въпрос. Как бих се представил? Ами,… на 30 години, “Овен”, понякога толкова интелегентен, че чак оглупява от това, прави едни странни представления, които понякога са много смешни, но след това става нещо и решаваш, че този, които ги е направил сигурно не е наред, има едно ковчеже с много положителни качества и абсолютно не знае какво да ги направи. Всичко, което ще кажа наистина ще прилича на обява за запознанства в Интернет, но това е другото, което много ме вълнува – виртуалното общуване: едно бяло, чисто въображаемо пространство, в което можеш да спекулираш при представянето си, защото има огромно пространство, в което не да представяш себе си, а да се представиш такъв, какъвто искаш да си.
Цитираш Сартр.
Да. Един мой колега и много добър приятел веднъж беше казала за мен, че съм изключително лекомислен човек. Това лекомислие има своите добри и лоши страни. Може би добрите са, че все още продължавам да се надявам, че има формула за по-добър тип общуване от този, които ние използваме в момента. Има една научнофантастична книга, обикновено аз не чета такива, но в тази има нещо хубаво, което запомних. Героят отива на друга планета, на която му обясняват, че освен да си говорят, хората изполват и мисловна реч, т.е. предават си съобщения без да си предават текст. Казват му, че и той трябва да се науча. Той ги пита: “Защо?”, а те му отговорят, че когато човек използва мисловна реч не може да излъже. На мен много ми хареса тази формула. Не съм сигурен дали театърът потенциално носи в себе си възможността да акумулираме в себе си мисловна реч, но ми се ще да е така.
А сигурен ли си, че чрез мисълта човек не може да излъже?
Да, мисълта винаги идва от корема, тя е природен продукт. Това е импулс на нашата скрита същност, която никога не лъже. Ние лъжем, когато се опитваме да транслираме тази мисъл в текст, т.е. да я направим достъпна за всички. Но и това някой друг го беше казал някъде. Аз съм едно дрънкало, което само цитира, без дори да казва кого точно.
Болен си от болестта на Алф.
Да, понякога си мисля, че съм извънземно, но се надявам, че изглеждам малко по-добре от Алф.
Добре, може би да продължим с това, което трябваше да започна. Разбрах, че влизането ти в театъра е било доста драматично, един вид метод да те успокоят, да не си толкова палав.
Родителите ми явно са се видели в чудо. Не съм си давал сметка за това. Аз мислех, че всичко, което правя е в реда на нещата и е нормално. Но в училище явно не са мислили така. Родителите ми ме заведоха в Пионерския дом във Варна, в театралната трупа “Златното ключе”, която водеше Катя Папазова – един наистина енергичен и неуморим човек, на когото дължа първото си осъзнаване в измислената реалност, каквато е театърът. Това, което ме впечатли тогава беше, че има един измислен свят, който хората създават и в който те могат да бъдат други. Могат да бъдат много по-горди, по-красиви, по-добри или откровено лоши, но всичко това е много по-различно от ежедневието. Това абсолютно ме вцепени. Бях готов да дам 20 години от живота си само, за да бъда част от това нещо. На една сравнително ранна възраст – може би съм бил на 14 или 15 години, започнах да осъзнавам какво е да си режисьор и колко по-интересно е да си режисьор, отколкото просто някакъв актьор, защото открих сладката манипулация, която режисьорът упражнява върху актьорите. Доста по-късно си дадох сметка, че този тип манипулация предполага и една морална отговорност, която поемаш към хората, с които работиш. Това го смятам за част от моето порастване. Това е процес, която започна доста отдавна и който е доста динамичен. Понякога имам чувството, че седя отстрани и се наблюдавам с нескрит интерес каква ще бъде следващата ми стъпка. Понякога скоростта нараства толкова много и приключението става толкова неудържимо, че ме хваща страх, че някой ден ще си разбия главата в стената – така от любопитство. Но това са рисковете на професията.
Разбрах, че за малко си щял да станеш журналист, но си се отказал.
О, да. Това беше някъде 1987 или 1989 г. – не си спомням преди или след казармата. Тогава, по една щастлива случайност, бях приет във Факултета по журналистика, в който тогава се влизаше много трудно. Аз влязох, защото бях изкарал много висока оценка на национален кръг по литература, пак случайно. В последствие се оказа, че с тази оценка минавам изпита по литература в Софийския университет. След това се оказа, че момчетата, които са минали този изпит в журналистиката са по-малко дори от предвидените бройки, така че изпитите по-нататък бяха една приятна условност. Бях приет, но в същото време в главата на едно 18 – годишно момче вече се бяха зародили чисто дисидентски вълнения. Имах много добри преподаватели по литература във Варна – г-н Ефендулов, г-н Панчев и г-жа Гроздева – трима учители, на който дължа много. Единият от тях много сериозно ни занимаваше с религиозна, средновековна българска литература. Дори веднъж донесе Библия, което беше абсолютно невъзможно тогава. Спомням си, че в една сериозна разправия с родителите си заявих, че не искам да упражнявам професия подобна на тази на жриците на любовта. Знаех, че журналистиката е възможна при условие, че има свобода на словото. Докато тогава нямаше такава – имаше три вестника. Журналистите бяха един обслужващ персонал. В последствие ние получихме свободата си, но тогава изникна сериозният въпрос готови ли сме ние за тази свобода и въобще “що е то свобода и има ли тя почва у нас?”. Така бързо се разделих с журналистиката и кандидатствах отново във ВИТИЗ. И така се започна.
Учил си актьорско майсторство и режисура. Някога изпитвал ли си раздвоение какво точно си – актьор или режисьор, или играещ режисьор или обратно?
Винаги съм гледал на себе си като на режисьор. Когато кандидатствах беше нулева година за режисурата и за да не отида в тази журналистика, отидох на изпити за актьорско майсторство. Приеха ме и дори в първи курс минавах за един доста приличен актьор, почти обещаващ. Когато започнах по-късно да се занимавам с режисура, това ми попречи да играя. Винаги имаше един момент когато ставах умозрителен и започвах да се наблюдавам отстрани. След това обаче попаднах в киното и във втория сериозен филм, който снимах – “Вагнер” на Андрей Слабаков (според мен един много интересен филм и аз съм щастлив, че бях част от него), усетих колко е приятно да си актьор, защото огромна част от отговорностите, които лежат на главата и плещите на режисьора, моментално отпадат когато се превърнеш в актьор. Тогава трябва да изиграеш своето нещо, да го направиш максимално добре и точно и до тук приключва. А как това ще се монтира, как ще се проведе основната мисъл, как от това ще излезе цялостно произведение, не е твоя грижа. В същото време, особено в киното, около теб непрекъснато има я гримьорки, я някой, който ти носи чай, кафе, винаги някой се грижи за теб, защото ти си в центъра на кадъра. Този тип глезене на мен много ми допадна. Сега бих издържал такова нещо за кратко време, може би ще ми стане скучно и ще тръгна аз да правя филм или представление. Но лично моят щанс е в смяната на кодовете, в смяната на ролята през цялото време, защото иначе много бързо ме хващат дяволите, а тогава съм неприятна гледка, уверявам те.
29 февруари 2000 г., София
Коментари
Публикуване на коментар