Станислав Памукчиев е роден през 1953 г. в гр. София. Завършва специалност “стенопис” при проф. Димо Заимов в Художествената академия, където сега самият той преподава. Картините му са притежание на престижни обществени и частни колекции като Националната художествена галерия в София, колекцията “Петер Лудвиг” в Германия, “Арт диалог” във Франция, а също и в Гърция, Русия, Италия, Швейцария, Холандия, Белгия, Австрия, САЩ, Канада. Носител е на множество награди като например Голямата награда на Международното триенале на живописта в София през 1996 г.
Мисля, че интересът ми към изкуството на Станислав Памукчиев е следствие от интереса ми към неконвенционалните форми. Това е творчество, което надскача илюстративното, битовото и се стреми да формира някакви философски възгледи, нравствени и етични позиции.
Несъмнено изкуството на Станислав Памукчиев провокира със своята интравертност, обобщеност, крайна индивидуалност – независимо дали става дума за оригиналните му психологически пейзажи или за своеобразните пространствени инсталации, които създава. Още по-любопитно е, че независимо от акцента върху духовността, това е “веществено” изкуството, при което, в художествената плът, са вмъкнати нетрадиционни художествени материали като пепел, пръст, восък, тензух, смоли, мрежи. Сякаш необичайните фрагменти отключват забравени или подтиснати подсъзнателни нива, подтикват те да се взреш в символите, в знаците на времето и историята, да дълбаеш в себе си с надеждата да извадиш нещо ценно.
Срещата ми с него осъществих в един от кабинетите на Съюза на българските художници на ул.”Шипка” №6.
В едно свое интервю казвате, че като творец се вълнувате от “сладката мъка да дълбаеш във себе си, да успяваш да извадиш нещо ценно”. Кои са за вас важните образи или теми, които ви вълнуват като творец?
Станислав Памукчиев: Съвременното изкуство изведе като свое основно качество личностното, крайно субективното. Изкуството винаги е било трансформация на субективни отражения, субективни тези за света като цяло и за света на идеите. Така че нашата работа, нашата лаборатория, вътрешна психическа и интелектуална природа е в това. Ние ежедневно пребиваме във вътрешните си пространства, мъчейки се да проникнем до тъмните, прашни кюшета, търсейки някакъв свръхценен материал, забравен или подтиснат във времето. Търсим да изплуват от дълбинните нива на подсъзнанието видения, фикции.
Направи ми впечатление, че се интересувате именно от тези вътрешни психологически пластове в човека, от архетипите. Затова ли в последните си работи се насочихте към автентичната българска традиция?
В последните 10-15 години, когато нашият разговор със света стана по-реален и когато светът започна много усилено да говори за глобализация, отново тема на българското изкуство, а и на всички малки култури и нации, стана темата за идентичността. Ако до преди това за мен бе изключително важно да бъда като големите европейски и американска художници, т.е. да прихвана повече от глобалните идеи и форми, то сега все повече ме вълнува самоидентифицирането – като природа, национални белези. (Може би това е и особен признак на остаряване.) Но не самоидентификация в тесния, местно- патриотарски аспект, а като търсене на верния тон, вибрацията, вярната температура. Изключително държа да бъде актуален, съвременен и в същото време, като чувствителност, топлота, да запазя балканските си вибрации. Защото смятам, че нашият шанс да разговаряме със света не е като говорим на техния език и за техните неща, а като говорим с тях за нашите неща. С това което е наше достижение и за това, което може да обогати тяхната природа. Така както те разговарят с нас. Разликата е, че те имат самочувствието да са напред във времето, имат по-дълго историческо време в съвременната култура.
В последните си работи много активно експериментирате с формата, използвате нетрадиционни материали. Разкажете ми малко повече за това!
Аз започнах с живопис и правя живопис. Последите години реших, че мога да използвам друга форма като начин на изразяване, като език. Започнах да правя обекти, пространствени композиции, инсталационни форми – едни постмодернистични смесвания на кодовете. От неформалното изкуство навлезе едно желание за изразяване с нетрадиционни материали, както на територията на картината, така и на обекта. Основен материал са ми пепел, сажди, трици, първични структури, материи, които ми дават този дълбинен като звучене, пласт, връщане назад към първичното, силното, към природата, естественото. По някакъв начин това е реакция спрямо посоките, по които се движи сега светът, спрямо това огрубяване на ценностната система. Всичко е в дискурса на успеха, материалното успяване, всичко се комерсиализира. При мен се породи естествената реакция със средствата на изкуството да компенсирам тази носталгия по забравените ценности, по предисторията, по тази предпамет на нещата. Мисля, че колкото и сега да сме различни, в колкото и различни обстоятелства да живеем, начинът да се разберем, да се срещнем – аз и вие - може да стане като върнем лентата назад. Потъвайки дълбоко в природата си, потъвайки в архетипите, можем да намерим общото и за двама ни. На това първично ниво имаме шанса да се усетим и разберем помежду си и съответно всеки сам себе си. Затова тези обекти, този материал, с които са направени работите ми, начинът, по който са обработвани – защото те са горени, опушвани, самият акт на правене по някакъв начин е ритуализиран - връща към едно предисторично, митично съзнание и се мъчи да остане там по-дълго време.
Съвременната цивилизация е истерична от това, че времето тече, че не може да хване времето. Съвременният човек изпитва ужас от това, че е краен. Той иска да забрави за смъртта. Билдингира, тича, прави всичко възможно да бъде млад, а всъщност няма спасение. Биологичното време е крайно. Единствените шансове да бъдем в дългото време, в голямото време, е да живеем в света на идеите. Моите неща искат да догонят голямото, абсолютното време.
Вие имате изключително характерен творчески почерк. Как го изградихте и до колко тази разпознаваемост на работите ви е важна за вас?
Всеки художник се стреми към себеизява и намиране на свой език. Както казах в началото, съвременното изкуство превърна личния свят в свое водещо качество. В постмодерната епоха това отчасти се разруши, донякъде се изгуби остротата на тази фокусираност, на изключителността на личността. Но това е изкуството – отражение в субективно съзнание и визуализация на вътрешните фикции, които се пораждат. Това беше създадено като модел от модернистите – да се субективизира изкуството, да се стигне до крайни субективни изяви. Затова личният свят, личният почерк, стил се превърнаха в особено качество. Добре е ако съм направил нещо в тази посока. Мисля, че нещата ми са разпознаваеми. Имат свой пластичен подпис.
Според вас кое е по-важно или може би по-вълнуващо – зараждането на идеята за едно произведение и процесът на неговата реализация или постигнатият краен резултат?
Интересен въпрос. Едното е свързано с едни изкушения и преживявания, другото – с друго. Общо взето за интензивно работещия тези мигове се сливат. Откритията са едно след друго и често една реализация дава материал и провокация за нови идеи. Този възторг сменя едното с друго, сменя се с мъката по зараждането на идеята и формата и решенията да се изразиш по някакъв начин. Това е амплитудата – между творческата мъка и творческия екстаз, и твореческото удовлетворение, което е изключително рядко. Но затова когато дойде е толкова богато и силно като усещане, че не би могло да бъде заменено с никое друго чувство. Затова по един особен, наш начин, ние сме много щастливи и много нещастни. Знаете за толкова нещастни от към житейска, битова страна съдби на художници и толкова възторг и еуфория около нас. Това е различие, от което аз лично съм много поласкан. Доволен съм, че съм в това пространство.
За какво мечтаете? Какви цели си поставяте като творец?
Аз искам да съм в пространството на културата, в пространството на изкуството. То е паралелно и в същото време коригира нещо от реалния живот, в който живеем. Моята мечта е ако може това нещо да се превърне в поведение, в съдба на колкото се може повече хора. Не само на тези, които са вътре и го правят, не само на изкушените, които са докоснати от него и умеята да го четат, а на възможно повече хора. За съжаление прагматиката на съвремието прави хората раздвоени, шизоидни, истерични и все по-отдалечени от културата.
Любопитно ми е как се насочихте към изобразителното изкуство? Кога за първи път осъзнахте, че искате да станете именно художник?
Човек не си го избира. Това е вътрешна тяга, приобщеност към нещо без да знаеш как. То е като любовното чувство – поражда се без да знаеш кога, към кога, защо точно към този човек – стечение на обстоятелства и неща, за които аз не съм отговорен. Интересна е, че много рано го открих, много отрано се насладих и ми се прииска да живея чрез рисуване. От там преминах през всичките пътеки на професионалното развитие – Художествена гимназия, Художествена академия. Сега пак съм в Художествената академия като преподавател.
Какво искате да дадете на студентите си?
Освен занаята, искам да им дам и този възторг от докосването до света на идеите, от движението в тези паралелни пространства и от свободното движение на художника между тях, от способността му да прехвърля сигнали от едното към другото. Стремя се да им дам това настроение, този дълбоко съзерцателен поглед и копнеж по другостта – да се мъчат да гледат зад видимата, описателна страна на нещата и да проникнат в тяхната сърцевина.
Може би и този стремеж към себевглеждане?
Да, това е да откриеш онези безценни зрънца, дълбоко скритите неща, които могат да бъдат усетени не като бъдат видяни, разбрани, мислени, упонятени, разказани. Това са онези неназовани, невидяни неща, до които се докосваме интуитивно и като художници настройваме едно друго свръхсетиво. Когато започнеш да четеш света така, сякаш четеш между редовете на книга, да виждаш различни неща, тогава това се превръща в изключителна, безумно интересна игра.
Разбрах, че разделяте времето си между преподаването в Академията и работата в ателието. Но все пак имате ли си някакви свои занимания, някакъв вид хоби?
Другите хора, инженерно подредените хора имат хобита. На художника не му прилича да е например филателист. Ние сме щастливи хора, защото това, което ни е професия, в същото време ни е и любов, живот, ежедневно занимание. Аз съм щастлив, че моята работа включва ежедневното престояване в пространството на изкуството. Това ми обема цялото съзнание. Стремя се да се задържам колкото може по-дълго в това блаженно състояние на приповдигнатост и не изпитвам никакво удоволствие от допълнителни занимания. Ако нещо е извън професията, то пак ще е свързано с култура – да отида на театър, кино, да слушам музика, да почета поезия. Също обичам спорта – да упражнявам и да гледам.
30 май 2001 г., София
Мисля, че интересът ми към изкуството на Станислав Памукчиев е следствие от интереса ми към неконвенционалните форми. Това е творчество, което надскача илюстративното, битовото и се стреми да формира някакви философски възгледи, нравствени и етични позиции.
Несъмнено изкуството на Станислав Памукчиев провокира със своята интравертност, обобщеност, крайна индивидуалност – независимо дали става дума за оригиналните му психологически пейзажи или за своеобразните пространствени инсталации, които създава. Още по-любопитно е, че независимо от акцента върху духовността, това е “веществено” изкуството, при което, в художествената плът, са вмъкнати нетрадиционни художествени материали като пепел, пръст, восък, тензух, смоли, мрежи. Сякаш необичайните фрагменти отключват забравени или подтиснати подсъзнателни нива, подтикват те да се взреш в символите, в знаците на времето и историята, да дълбаеш в себе си с надеждата да извадиш нещо ценно.
Срещата ми с него осъществих в един от кабинетите на Съюза на българските художници на ул.”Шипка” №6.
В едно свое интервю казвате, че като творец се вълнувате от “сладката мъка да дълбаеш във себе си, да успяваш да извадиш нещо ценно”. Кои са за вас важните образи или теми, които ви вълнуват като творец?
Станислав Памукчиев: Съвременното изкуство изведе като свое основно качество личностното, крайно субективното. Изкуството винаги е било трансформация на субективни отражения, субективни тези за света като цяло и за света на идеите. Така че нашата работа, нашата лаборатория, вътрешна психическа и интелектуална природа е в това. Ние ежедневно пребиваме във вътрешните си пространства, мъчейки се да проникнем до тъмните, прашни кюшета, търсейки някакъв свръхценен материал, забравен или подтиснат във времето. Търсим да изплуват от дълбинните нива на подсъзнанието видения, фикции.
Направи ми впечатление, че се интересувате именно от тези вътрешни психологически пластове в човека, от архетипите. Затова ли в последните си работи се насочихте към автентичната българска традиция?
В последните 10-15 години, когато нашият разговор със света стана по-реален и когато светът започна много усилено да говори за глобализация, отново тема на българското изкуство, а и на всички малки култури и нации, стана темата за идентичността. Ако до преди това за мен бе изключително важно да бъда като големите европейски и американска художници, т.е. да прихвана повече от глобалните идеи и форми, то сега все повече ме вълнува самоидентифицирането – като природа, национални белези. (Може би това е и особен признак на остаряване.) Но не самоидентификация в тесния, местно- патриотарски аспект, а като търсене на верния тон, вибрацията, вярната температура. Изключително държа да бъде актуален, съвременен и в същото време, като чувствителност, топлота, да запазя балканските си вибрации. Защото смятам, че нашият шанс да разговаряме със света не е като говорим на техния език и за техните неща, а като говорим с тях за нашите неща. С това което е наше достижение и за това, което може да обогати тяхната природа. Така както те разговарят с нас. Разликата е, че те имат самочувствието да са напред във времето, имат по-дълго историческо време в съвременната култура.
В последните си работи много активно експериментирате с формата, използвате нетрадиционни материали. Разкажете ми малко повече за това!
Аз започнах с живопис и правя живопис. Последите години реших, че мога да използвам друга форма като начин на изразяване, като език. Започнах да правя обекти, пространствени композиции, инсталационни форми – едни постмодернистични смесвания на кодовете. От неформалното изкуство навлезе едно желание за изразяване с нетрадиционни материали, както на територията на картината, така и на обекта. Основен материал са ми пепел, сажди, трици, първични структури, материи, които ми дават този дълбинен като звучене, пласт, връщане назад към първичното, силното, към природата, естественото. По някакъв начин това е реакция спрямо посоките, по които се движи сега светът, спрямо това огрубяване на ценностната система. Всичко е в дискурса на успеха, материалното успяване, всичко се комерсиализира. При мен се породи естествената реакция със средствата на изкуството да компенсирам тази носталгия по забравените ценности, по предисторията, по тази предпамет на нещата. Мисля, че колкото и сега да сме различни, в колкото и различни обстоятелства да живеем, начинът да се разберем, да се срещнем – аз и вие - може да стане като върнем лентата назад. Потъвайки дълбоко в природата си, потъвайки в архетипите, можем да намерим общото и за двама ни. На това първично ниво имаме шанса да се усетим и разберем помежду си и съответно всеки сам себе си. Затова тези обекти, този материал, с които са направени работите ми, начинът, по който са обработвани – защото те са горени, опушвани, самият акт на правене по някакъв начин е ритуализиран - връща към едно предисторично, митично съзнание и се мъчи да остане там по-дълго време.
Съвременната цивилизация е истерична от това, че времето тече, че не може да хване времето. Съвременният човек изпитва ужас от това, че е краен. Той иска да забрави за смъртта. Билдингира, тича, прави всичко възможно да бъде млад, а всъщност няма спасение. Биологичното време е крайно. Единствените шансове да бъдем в дългото време, в голямото време, е да живеем в света на идеите. Моите неща искат да догонят голямото, абсолютното време.
Вие имате изключително характерен творчески почерк. Как го изградихте и до колко тази разпознаваемост на работите ви е важна за вас?
Всеки художник се стреми към себеизява и намиране на свой език. Както казах в началото, съвременното изкуство превърна личния свят в свое водещо качество. В постмодерната епоха това отчасти се разруши, донякъде се изгуби остротата на тази фокусираност, на изключителността на личността. Но това е изкуството – отражение в субективно съзнание и визуализация на вътрешните фикции, които се пораждат. Това беше създадено като модел от модернистите – да се субективизира изкуството, да се стигне до крайни субективни изяви. Затова личният свят, личният почерк, стил се превърнаха в особено качество. Добре е ако съм направил нещо в тази посока. Мисля, че нещата ми са разпознаваеми. Имат свой пластичен подпис.
Според вас кое е по-важно или може би по-вълнуващо – зараждането на идеята за едно произведение и процесът на неговата реализация или постигнатият краен резултат?
Интересен въпрос. Едното е свързано с едни изкушения и преживявания, другото – с друго. Общо взето за интензивно работещия тези мигове се сливат. Откритията са едно след друго и често една реализация дава материал и провокация за нови идеи. Този възторг сменя едното с друго, сменя се с мъката по зараждането на идеята и формата и решенията да се изразиш по някакъв начин. Това е амплитудата – между творческата мъка и творческия екстаз, и твореческото удовлетворение, което е изключително рядко. Но затова когато дойде е толкова богато и силно като усещане, че не би могло да бъде заменено с никое друго чувство. Затова по един особен, наш начин, ние сме много щастливи и много нещастни. Знаете за толкова нещастни от към житейска, битова страна съдби на художници и толкова възторг и еуфория около нас. Това е различие, от което аз лично съм много поласкан. Доволен съм, че съм в това пространство.
За какво мечтаете? Какви цели си поставяте като творец?
Аз искам да съм в пространството на културата, в пространството на изкуството. То е паралелно и в същото време коригира нещо от реалния живот, в който живеем. Моята мечта е ако може това нещо да се превърне в поведение, в съдба на колкото се може повече хора. Не само на тези, които са вътре и го правят, не само на изкушените, които са докоснати от него и умеята да го четат, а на възможно повече хора. За съжаление прагматиката на съвремието прави хората раздвоени, шизоидни, истерични и все по-отдалечени от културата.
Любопитно ми е как се насочихте към изобразителното изкуство? Кога за първи път осъзнахте, че искате да станете именно художник?
Човек не си го избира. Това е вътрешна тяга, приобщеност към нещо без да знаеш как. То е като любовното чувство – поражда се без да знаеш кога, към кога, защо точно към този човек – стечение на обстоятелства и неща, за които аз не съм отговорен. Интересна е, че много рано го открих, много отрано се насладих и ми се прииска да живея чрез рисуване. От там преминах през всичките пътеки на професионалното развитие – Художествена гимназия, Художествена академия. Сега пак съм в Художествената академия като преподавател.
Какво искате да дадете на студентите си?
Освен занаята, искам да им дам и този възторг от докосването до света на идеите, от движението в тези паралелни пространства и от свободното движение на художника между тях, от способността му да прехвърля сигнали от едното към другото. Стремя се да им дам това настроение, този дълбоко съзерцателен поглед и копнеж по другостта – да се мъчат да гледат зад видимата, описателна страна на нещата и да проникнат в тяхната сърцевина.
Може би и този стремеж към себевглеждане?
Да, това е да откриеш онези безценни зрънца, дълбоко скритите неща, които могат да бъдат усетени не като бъдат видяни, разбрани, мислени, упонятени, разказани. Това са онези неназовани, невидяни неща, до които се докосваме интуитивно и като художници настройваме едно друго свръхсетиво. Когато започнеш да четеш света така, сякаш четеш между редовете на книга, да виждаш различни неща, тогава това се превръща в изключителна, безумно интересна игра.
Разбрах, че разделяте времето си между преподаването в Академията и работата в ателието. Но все пак имате ли си някакви свои занимания, някакъв вид хоби?
Другите хора, инженерно подредените хора имат хобита. На художника не му прилича да е например филателист. Ние сме щастливи хора, защото това, което ни е професия, в същото време ни е и любов, живот, ежедневно занимание. Аз съм щастлив, че моята работа включва ежедневното престояване в пространството на изкуството. Това ми обема цялото съзнание. Стремя се да се задържам колкото може по-дълго в това блаженно състояние на приповдигнатост и не изпитвам никакво удоволствие от допълнителни занимания. Ако нещо е извън професията, то пак ще е свързано с култура – да отида на театър, кино, да слушам музика, да почета поезия. Също обичам спорта – да упражнявам и да гледам.
30 май 2001 г., София
Коментари
Публикуване на коментар