Румен Шомов е роден през 1951 г. в гр.София. Завършва Всесъюзния държавен институт по кинематография в Москва. Дълги години работив Българската национална телевизия като редактор в направление “Детски екран” и ръководител на “Драматургични програми”. А също и като драматург в Габровския вариатетно – сатиричен театър. Автор е на книгите за деца “Котаракът Тилилей”, “Сънуващият трамвай”, “Кукувицата заеква”, на стихосбирката “Огънят на зимата”, на романа “Ускорителят на растежа” и сборника разкази “Спомен за алчната душа”. Има написани няколко пиеси: “Сизиф, Сизиф”, “Дипломатическа хроника”, “Гилотина за еднократна употреба”, “Лов на малка моруна”, “Густоджийница “Амалия” или посещението на месечината”, “Шаранът”. Пиесата му “Гълъбът” бе отличен на Националния конкурс “Нова българска драматургия” и на Международния фестивал за нова драматургия на “Уеърхаус тиътър”, Лондон.
Румен умее да разказва увлекателно в текстовете си, героите му са чувствителни, мечтателни, реалистично-абсурдни. При него в много голяма степен успях да усетя колко изначално лесно е да бъдеш творец и същевременно навярно колко трудно понякога идват точните думи.
Запознах се с Румен Шомов, отразявайки втория Национален конкурс “Нова българска драматургия” на фондация “Концепция за театър”, където той спечели втора награда. Няколко месеца по-късно реших, че ще ми е интересно да надникна в света на творец, поставил себе си на тънката граница между литературата и театъра. Година по-късно, непосредствено след успеха на “Гълъбът” в Лондон и току след премиерата му в София, отново се срещнах с него. Представям откъси и от двете интервюта, защото смятам, че те по-пълно могат да разкрият твореца. Има само една промяна – смяната на обръщението “вие” в първото интервю.
Мисля, че Румен Шомов знае цената на успеха и цената на отхърлянето и може би затова е така предизвикателно деликатен в общуването си с хората. Героите му са проекция на самия него с въображението да се докоснеш до недостижимото.
Иначе първото интервю е направено в дома му, а второто е осъществено в репетиционна зала в Сатиричния театър, където режисьорът Николай Поляков постави “Гълъбът”.
Трудно или лесно е и въобще какво е в днешно време човек да се занимава с литература?
Румен Шомов: Поетът Николай Кънчев казва, че писането не е доброволен акт. Може би е прав, защото в момента да се занимаваш с литература и с писане значи или да имаш материална възможност, или да са малко луд. Май аз спадам към втория случай.
А как се насочи към писането?
Всъщност като ученик не обичах литературата. Не попаднах, с едно малко изключение, на добри учители по литература. За мен литературата беше много скучно нещо. В студентските години, още първи курс (следвах “Икономика на киното” в ГИК в Москва) попаднах на книги на Стефан Цанев и на Висоцки. Мога да кажа, че те обърнаха представите ми за литература. Може би сега това звучи смешно, но тогава, за мен, беше нещо, което обърна живота ми. Разбира се, не твърдя, че не съм писал и преди това – в ученическите години. Винаги съм драскал по нещо. Но след като не съм го показвал, то не е било важно, а е било по-скоро някакъв вътрешен потик, който не е водил до никъде.
Доколко личността на автора присъства в работите му? Какво от теб самия, от характера ти могат да видят читателите?
Може би въображението. Не знам, човек никога не може да каже какво от него отива в текстовете. Смятам, че съм напълно обикновен човек, който е може би малко по-чувствителен от другите. Сядайки пред белия лист, до мен достига нещо или аз препредавам нещо, които понякога лично мен ме учудва. Особено когато мине време и отварям отново нещо старо. Например стиховете ми. Старанно е когато се чудиш ти ли си го направил. Струва ми се, че има известна разлика между човека, който живее и човека, който пише.
А влагаш ли някакви автобиографични моменти в творчеството си?
Понякога да, но не винаги. Може би в някои от стиховете ми има такива елементи. През живота си съм писал различни неща. В началото започнах с приказки, после продължих с поезия. След това написах първите пиеси, разкази, един роман и отново се връщам към това, което мисля, че е основната ми същност – драматургията.
С какво те привлича всеки от тези жанрове?
Всеки жанр позволява да кажеш нещо, което не можеш чрез другия жанр и всеки носи своята сладост и своята болка. Важното е човек да не се ограничава само с един жанр, защото това, което можеш да кажеш в поезията, където действително си ти и авторът говори от първо лице, единствено число, е съвсем различно при белестристиката, където имаш правото на вътрешн монолог, на обяснение на постъпките на героите. От друга страна при драматургията авторът не трябва да присъства или поне не видимо. Там трябва да създадеш характери и, за разлика от белетристиката, няма авторски обяснения. Всичко се състои в репликата и действието на героя, от взаимодействието между отделните герои. Това са различни начини на изказ, подходи, за да представиш нещата, които носиш в себе си, нещата, които виждаш или се пречупват през теб.
В една своя мисъл казваш: “Пиша само тогава, когато почувствам, че в себе си нося нещо, което ако премълча ще ме побърка.” За какво обикновено пишеш и в какви моменти?
Тук по-скоро става дума за едно набъбващо чувство, а не за конкретна мисъл. Това натрупано напрежение крие в себе си мисълта, която подсъзнателно искристализира. Не все път авторът и аз специално, разбира какво точно пиша. Но чувствам непреодолимата необходимост да го кажа, да го напиша, да го погледна, да го дооформя, а и то мен да ме оформи.
С какво мислиш, че впечатляваш читателите си и с какво искаш да ги впечатлиш?
Наистина не знам, въпреки че имаше един поразителен случай в моя живот. В театър “София”, развълнуван зрител, след спектакъл по моята пиеса “Лов на малка моруна”, е занесъл голяма сума пари с думите: “Оставям тези пари за театъра, поставил такава пиеса”. Първият подтик на човек е да изрази себе си. И разбира се е много важно да намериш общ език с тези, които те гледат, слушат, четат. Бих искал колкото се може повече хора да ме разберат. Най-вече искам да повярват, че просто нямам друг шанс, друга възможност да не напиша този текст. Той е искрен и би трябвало да стигне до тях.
Четох, че романът ти “Ускорителят на растежа” преставлява своеобразна митология. Даже казваш: “Животът ни е достоен за митология”. Какво означи това?
Наистина е достоен за митология. Ние не сме вторични същества, в каквито искат да ни превърнат, показвайки ни единствено чужди филми и програми. Ние сме и съществуваме, и живеем в изключително интересно време. Имаме големи натрупвания, защото например в Стария Пловдив същестува цивилизация от 6-7 хилядолетия. Не може всичко бъде заменено със сладникави сапунени опери и това да бъде истината за живота, който живеем. Имаме право да същестуваме на екрана такива каквито сме или такива каквито ни вижда някой от нас. Това е изключително важно, защото ако не виждаме себе си на екрана, това действа доста подтискащо, сякаш сме без значение за света, за живота въобще.
Разбрах, че историята около написването на романа, както и самата история на романа е доста интересна.
Бях започнал да пиша романа преди 10 ноември 1989 г. Трябваше да визира тогавашните отношения и ситуации, дори бях написал първите 50 страници и ги изнесох тайно в Германия при едно пътуване. После дълго време не можех да се върна към този текст. Имах ангажименти като продуцент в телевизията и като ръководител на направлението за драматургични програми. И фактически когато след приключването на договора ми останах без работа, моментално се хвърлих към романа. За мен беше като спасителен остров. Но се наложи да преработя първите страници. Мисля, че това е книгата ми с най-щастлива съдба. Беше голямо удовлетворение за мен, когато излезе, защото си доказах, че мога да живея и по друг начин – не като държавен служител, който расте в административната обстановка, а като човек, който може да се себедоказва чрез писането.
Напоследък нашумя като драматург. Има ли някакъв общ сюжет, обща тема, която третират тестовете ти – нещо, което да ги обвързва една с друга и с твоето име?
Обвързва ги езикът и стилът на героите, над които работя изключително много. Както и чувството за ненужност, което, като че ли, е особено характерно за България. Сякош нещата са така устроени, че всички се чувстват ненужни – от политика до обикновения човек, който се рови в кофите за боклук. Мисля, че това чувство е резултат от собственото ни неуважение към човека до нас. Нещо, което е пагубно. Опитано е да се правиш на велик чрез насилие. Опитано е да твърдиш, че няма човек, няма проблем. Оказа се, че човека може да го няма, но пробемът остава и остава за този, който е премахнал човека. Като че ли единственият път, който все още не е опитан – две хилядолетия след Христа – е пътят на любовта, на човешкото разбиране.
Има една страхотна притча, вероятно е будистка, за един човек, който поискал да отиде в рая и в ада. Завели го в ада и там видял огромен казан, пълен с храна и хора, които обикаляли около него с огромни лъжици. Опитвали да гребнат от храната, но понеже дръжките на лъжиците били много дълги, не можели да достигнат устата си и храната се разливала отстрани. Били изнервени, измъчени, тъжни и озлобени. Човекът поискал да го заведат в рая, където видял същото – огромен казан, в който вряла храна и хора около него. Но те били усмихнати, щастливи и по всичко личало, че са сити. Лъжиците им били същите – с твърде дълги дръжки. Ала те се хранели един друг. Ето това е притчата. Виждаш ли колко е мъдра – мъдра като човешките идеи за хуманизъм, който са родени на Изток и са много велики.
Наскоро четох интервю на Крикор Азарян, който казваше, че това, което липсва на съвременната ни драматургия е Факултет по драматургия към Театралната академия. Нещо, което го имало в другите държави. Би ли преподавал в такъв факултет? Смяташ ли, че драматургията може да се преподава?
Бих искал да преподавам драматургия. Сигурно няма да ми е лесно, но имам какво да кажа. Мисля, че разбирам теоретически нещата. Трудно е да се каже до колко човек може да научи другите на драматургия, но има неща, които са азбучна истина. Пиесата прилича на математическа задача – в началото се поставя условие, което трябва да бъде решено до края. Какви решения и драматургически закони ще използва авторът е негов проблем. Мисля, че драматургията е много близка до цялостния код на живота, защото по същия начин е създаден и човека, и рибата. Не може риба без гръбнак или ако без гръбнак, същестуването й ще се гради на някакъв друг важен свързващ елемент. Така че ще ми бъде много интересно да преподавам.
Това би ли те ограничило като творец или по-скоро ще те провокира с нови идеи?
В контакта с младите хора е импулсът и надеждата, че нещо ще се промени. Мисля, че повече ще ме обогати, отколкото ще ми отнеме времето.
5 юли 1999 г., София
Писал си стихове, разкази, имаш издаден роман, доста пиеси. Сега продължаваш да се занимаваш само с пиеси. С какво те привлича драматургията, този тип творчески изразяване?
Румен Шомов: Наистина напоследък пиша само пиеси и къси хумористични разкази. През различни периоди от своя живот съм писал различни неща. Когато човек е по-млад, в него е по-силно егото и тогава поезията е най-близка, защото в нея гледната точка на автора е централна. Удоволствието да боравиш със словото и мисълта на героите присъства в белетристиката, която се проявява на един по-зрял период. Докато при драматургията трябва да постигнеш всичко само чрез репликите, което е трудно, защото обикновено човек е прикрит, често не казва това, което мисли. В драматургията съществуват различни гледни точки, а и всяка истина може да бъде погледната от много посоки.
Мислиш ли, че съвременният автор трябва да пише само на съвременни теми? Например пиесата ти “Гълъбът”, която нашума напоследък и бе поставена в Лондон, третира проблем, с който всеки от нас се сблъсква в ежедневието си. Това характерно ли е за работите на повечето съвременни автори в България?
Аз съм човек, който пише на съвременни теми. Изглежда малко съм се прераждал и не знам как е било в миналото. Разбира се, изключително много уважавам и ценя хора, които могат да съживят миналото. Но независима дали съживява миналото или пише за действителността, авторът задължително пречупва нещата през съвременното мислене, през съвременната гледна точка. Не можеш да пишеш като Яворов или като Вазов. Можеш да пишеш на същата тема, дори да разкажеш същия сюжет, но не можеш да имаш същата гледна точка.
Кои са темите, който те вълнуват, които се стараеш винаги да присъстват в твоите работи, които до някаква степен може би отразяват и твоята собствена личност?
Привлича ме нещо много несъвременно каквото е духовността. Както има изкуство на тялото, на ума, така се опитвам да правя изкуство на сърцето, на душата, на чувствата, на усещането за света, за хората около нас. Вълнува ме разединението, това, че хората не могат да си подадат ръка, да се разберат един друг – всички онези неща, които остават скрити зад високия дувар на българската къща.
По някакъв начин се опитваш да надникнеш в това, което е в сърцето и душата ни и до което трудно допускаме хората да видят?
Мога да съдя за тях единствено по своите усещания. Струва ми се, че на писателя не можа да се позира, както на художника и той просто да гледа и описва. Творецът трябва да пропусне впечатленията през себе си. Разбира се, думи, изречения, изрази, реплики можат да се вземат от действителността.
В този смисъл може ли да се каже, че в някаква степен писателят е душевен ексхибиционист?
Сигурно е така. Кой друг би се занимавал с нещо, които не се цени, уважава, не се заплаща и поне на пръв поглед не води до много добри неща. Трябва да има някаква сила у теб, която да е в повече, която да те подчинява, да те превръща в някакъв проводник, на определени сили, чувства, духовни ветрове, урагани и т.н.
17 август 2000 г., София
Румен умее да разказва увлекателно в текстовете си, героите му са чувствителни, мечтателни, реалистично-абсурдни. При него в много голяма степен успях да усетя колко изначално лесно е да бъдеш творец и същевременно навярно колко трудно понякога идват точните думи.
Запознах се с Румен Шомов, отразявайки втория Национален конкурс “Нова българска драматургия” на фондация “Концепция за театър”, където той спечели втора награда. Няколко месеца по-късно реших, че ще ми е интересно да надникна в света на творец, поставил себе си на тънката граница между литературата и театъра. Година по-късно, непосредствено след успеха на “Гълъбът” в Лондон и току след премиерата му в София, отново се срещнах с него. Представям откъси и от двете интервюта, защото смятам, че те по-пълно могат да разкрият твореца. Има само една промяна – смяната на обръщението “вие” в първото интервю.
Мисля, че Румен Шомов знае цената на успеха и цената на отхърлянето и може би затова е така предизвикателно деликатен в общуването си с хората. Героите му са проекция на самия него с въображението да се докоснеш до недостижимото.
Иначе първото интервю е направено в дома му, а второто е осъществено в репетиционна зала в Сатиричния театър, където режисьорът Николай Поляков постави “Гълъбът”.
Трудно или лесно е и въобще какво е в днешно време човек да се занимава с литература?
Румен Шомов: Поетът Николай Кънчев казва, че писането не е доброволен акт. Може би е прав, защото в момента да се занимаваш с литература и с писане значи или да имаш материална възможност, или да са малко луд. Май аз спадам към втория случай.
А как се насочи към писането?
Всъщност като ученик не обичах литературата. Не попаднах, с едно малко изключение, на добри учители по литература. За мен литературата беше много скучно нещо. В студентските години, още първи курс (следвах “Икономика на киното” в ГИК в Москва) попаднах на книги на Стефан Цанев и на Висоцки. Мога да кажа, че те обърнаха представите ми за литература. Може би сега това звучи смешно, но тогава, за мен, беше нещо, което обърна живота ми. Разбира се, не твърдя, че не съм писал и преди това – в ученическите години. Винаги съм драскал по нещо. Но след като не съм го показвал, то не е било важно, а е било по-скоро някакъв вътрешен потик, който не е водил до никъде.
Доколко личността на автора присъства в работите му? Какво от теб самия, от характера ти могат да видят читателите?
Може би въображението. Не знам, човек никога не може да каже какво от него отива в текстовете. Смятам, че съм напълно обикновен човек, който е може би малко по-чувствителен от другите. Сядайки пред белия лист, до мен достига нещо или аз препредавам нещо, които понякога лично мен ме учудва. Особено когато мине време и отварям отново нещо старо. Например стиховете ми. Старанно е когато се чудиш ти ли си го направил. Струва ми се, че има известна разлика между човека, който живее и човека, който пише.
А влагаш ли някакви автобиографични моменти в творчеството си?
Понякога да, но не винаги. Може би в някои от стиховете ми има такива елементи. През живота си съм писал различни неща. В началото започнах с приказки, после продължих с поезия. След това написах първите пиеси, разкази, един роман и отново се връщам към това, което мисля, че е основната ми същност – драматургията.
С какво те привлича всеки от тези жанрове?
Всеки жанр позволява да кажеш нещо, което не можеш чрез другия жанр и всеки носи своята сладост и своята болка. Важното е човек да не се ограничава само с един жанр, защото това, което можеш да кажеш в поезията, където действително си ти и авторът говори от първо лице, единствено число, е съвсем различно при белестристиката, където имаш правото на вътрешн монолог, на обяснение на постъпките на героите. От друга страна при драматургията авторът не трябва да присъства или поне не видимо. Там трябва да създадеш характери и, за разлика от белетристиката, няма авторски обяснения. Всичко се състои в репликата и действието на героя, от взаимодействието между отделните герои. Това са различни начини на изказ, подходи, за да представиш нещата, които носиш в себе си, нещата, които виждаш или се пречупват през теб.
В една своя мисъл казваш: “Пиша само тогава, когато почувствам, че в себе си нося нещо, което ако премълча ще ме побърка.” За какво обикновено пишеш и в какви моменти?
Тук по-скоро става дума за едно набъбващо чувство, а не за конкретна мисъл. Това натрупано напрежение крие в себе си мисълта, която подсъзнателно искристализира. Не все път авторът и аз специално, разбира какво точно пиша. Но чувствам непреодолимата необходимост да го кажа, да го напиша, да го погледна, да го дооформя, а и то мен да ме оформи.
С какво мислиш, че впечатляваш читателите си и с какво искаш да ги впечатлиш?
Наистина не знам, въпреки че имаше един поразителен случай в моя живот. В театър “София”, развълнуван зрител, след спектакъл по моята пиеса “Лов на малка моруна”, е занесъл голяма сума пари с думите: “Оставям тези пари за театъра, поставил такава пиеса”. Първият подтик на човек е да изрази себе си. И разбира се е много важно да намериш общ език с тези, които те гледат, слушат, четат. Бих искал колкото се може повече хора да ме разберат. Най-вече искам да повярват, че просто нямам друг шанс, друга възможност да не напиша този текст. Той е искрен и би трябвало да стигне до тях.
Четох, че романът ти “Ускорителят на растежа” преставлява своеобразна митология. Даже казваш: “Животът ни е достоен за митология”. Какво означи това?
Наистина е достоен за митология. Ние не сме вторични същества, в каквито искат да ни превърнат, показвайки ни единствено чужди филми и програми. Ние сме и съществуваме, и живеем в изключително интересно време. Имаме големи натрупвания, защото например в Стария Пловдив същестува цивилизация от 6-7 хилядолетия. Не може всичко бъде заменено със сладникави сапунени опери и това да бъде истината за живота, който живеем. Имаме право да същестуваме на екрана такива каквито сме или такива каквито ни вижда някой от нас. Това е изключително важно, защото ако не виждаме себе си на екрана, това действа доста подтискащо, сякаш сме без значение за света, за живота въобще.
Разбрах, че историята около написването на романа, както и самата история на романа е доста интересна.
Бях започнал да пиша романа преди 10 ноември 1989 г. Трябваше да визира тогавашните отношения и ситуации, дори бях написал първите 50 страници и ги изнесох тайно в Германия при едно пътуване. После дълго време не можех да се върна към този текст. Имах ангажименти като продуцент в телевизията и като ръководител на направлението за драматургични програми. И фактически когато след приключването на договора ми останах без работа, моментално се хвърлих към романа. За мен беше като спасителен остров. Но се наложи да преработя първите страници. Мисля, че това е книгата ми с най-щастлива съдба. Беше голямо удовлетворение за мен, когато излезе, защото си доказах, че мога да живея и по друг начин – не като държавен служител, който расте в административната обстановка, а като човек, който може да се себедоказва чрез писането.
Напоследък нашумя като драматург. Има ли някакъв общ сюжет, обща тема, която третират тестовете ти – нещо, което да ги обвързва една с друга и с твоето име?
Обвързва ги езикът и стилът на героите, над които работя изключително много. Както и чувството за ненужност, което, като че ли, е особено характерно за България. Сякош нещата са така устроени, че всички се чувстват ненужни – от политика до обикновения човек, който се рови в кофите за боклук. Мисля, че това чувство е резултат от собственото ни неуважение към човека до нас. Нещо, което е пагубно. Опитано е да се правиш на велик чрез насилие. Опитано е да твърдиш, че няма човек, няма проблем. Оказа се, че човека може да го няма, но пробемът остава и остава за този, който е премахнал човека. Като че ли единственият път, който все още не е опитан – две хилядолетия след Христа – е пътят на любовта, на човешкото разбиране.
Има една страхотна притча, вероятно е будистка, за един човек, който поискал да отиде в рая и в ада. Завели го в ада и там видял огромен казан, пълен с храна и хора, които обикаляли около него с огромни лъжици. Опитвали да гребнат от храната, но понеже дръжките на лъжиците били много дълги, не можели да достигнат устата си и храната се разливала отстрани. Били изнервени, измъчени, тъжни и озлобени. Човекът поискал да го заведат в рая, където видял същото – огромен казан, в който вряла храна и хора около него. Но те били усмихнати, щастливи и по всичко личало, че са сити. Лъжиците им били същите – с твърде дълги дръжки. Ала те се хранели един друг. Ето това е притчата. Виждаш ли колко е мъдра – мъдра като човешките идеи за хуманизъм, който са родени на Изток и са много велики.
Наскоро четох интервю на Крикор Азарян, който казваше, че това, което липсва на съвременната ни драматургия е Факултет по драматургия към Театралната академия. Нещо, което го имало в другите държави. Би ли преподавал в такъв факултет? Смяташ ли, че драматургията може да се преподава?
Бих искал да преподавам драматургия. Сигурно няма да ми е лесно, но имам какво да кажа. Мисля, че разбирам теоретически нещата. Трудно е да се каже до колко човек може да научи другите на драматургия, но има неща, които са азбучна истина. Пиесата прилича на математическа задача – в началото се поставя условие, което трябва да бъде решено до края. Какви решения и драматургически закони ще използва авторът е негов проблем. Мисля, че драматургията е много близка до цялостния код на живота, защото по същия начин е създаден и човека, и рибата. Не може риба без гръбнак или ако без гръбнак, същестуването й ще се гради на някакъв друг важен свързващ елемент. Така че ще ми бъде много интересно да преподавам.
Това би ли те ограничило като творец или по-скоро ще те провокира с нови идеи?
В контакта с младите хора е импулсът и надеждата, че нещо ще се промени. Мисля, че повече ще ме обогати, отколкото ще ми отнеме времето.
5 юли 1999 г., София
Писал си стихове, разкази, имаш издаден роман, доста пиеси. Сега продължаваш да се занимаваш само с пиеси. С какво те привлича драматургията, този тип творчески изразяване?
Румен Шомов: Наистина напоследък пиша само пиеси и къси хумористични разкази. През различни периоди от своя живот съм писал различни неща. Когато човек е по-млад, в него е по-силно егото и тогава поезията е най-близка, защото в нея гледната точка на автора е централна. Удоволствието да боравиш със словото и мисълта на героите присъства в белетристиката, която се проявява на един по-зрял период. Докато при драматургията трябва да постигнеш всичко само чрез репликите, което е трудно, защото обикновено човек е прикрит, често не казва това, което мисли. В драматургията съществуват различни гледни точки, а и всяка истина може да бъде погледната от много посоки.
Мислиш ли, че съвременният автор трябва да пише само на съвременни теми? Например пиесата ти “Гълъбът”, която нашума напоследък и бе поставена в Лондон, третира проблем, с който всеки от нас се сблъсква в ежедневието си. Това характерно ли е за работите на повечето съвременни автори в България?
Аз съм човек, който пише на съвременни теми. Изглежда малко съм се прераждал и не знам как е било в миналото. Разбира се, изключително много уважавам и ценя хора, които могат да съживят миналото. Но независима дали съживява миналото или пише за действителността, авторът задължително пречупва нещата през съвременното мислене, през съвременната гледна точка. Не можеш да пишеш като Яворов или като Вазов. Можеш да пишеш на същата тема, дори да разкажеш същия сюжет, но не можеш да имаш същата гледна точка.
Кои са темите, който те вълнуват, които се стараеш винаги да присъстват в твоите работи, които до някаква степен може би отразяват и твоята собствена личност?
Привлича ме нещо много несъвременно каквото е духовността. Както има изкуство на тялото, на ума, така се опитвам да правя изкуство на сърцето, на душата, на чувствата, на усещането за света, за хората около нас. Вълнува ме разединението, това, че хората не могат да си подадат ръка, да се разберат един друг – всички онези неща, които остават скрити зад високия дувар на българската къща.
По някакъв начин се опитваш да надникнеш в това, което е в сърцето и душата ни и до което трудно допускаме хората да видят?
Мога да съдя за тях единствено по своите усещания. Струва ми се, че на писателя не можа да се позира, както на художника и той просто да гледа и описва. Творецът трябва да пропусне впечатленията през себе си. Разбира се, думи, изречения, изрази, реплики можат да се вземат от действителността.
В този смисъл може ли да се каже, че в някаква степен писателят е душевен ексхибиционист?
Сигурно е така. Кой друг би се занимавал с нещо, които не се цени, уважава, не се заплаща и поне на пръв поглед не води до много добри неща. Трябва да има някаква сила у теб, която да е в повече, която да те подчинява, да те превръща в някакъв проводник, на определени сили, чувства, духовни ветрове, урагани и т.н.
17 август 2000 г., София
Коментари
Публикуване на коментар