Камен Донев е роден през 1971 г. в гр. Русе, завършва специалност “актьорско майсторство” в НАТФИЗ “Кръстю Сарафов” в класа на проф. Крикор Азарян. Стана популярен с участието си в музикалния тандем със Стефан Вълдобрев и Мая Бежанска. Той е една от звездите на Театър “Българска армия”. Освен като актьор, е познат и като филмов сценарист, режисьор и талантлив драматург – негови пиеси са поставяни на различни сцени в страната, носител е на престижни награди. Героите му са едновременно абсурдни и реалистични, “луди глави”, които търсят щастието си сред хаоса на ежедневието, болката и мизерията, опиянени от бурните си мечти и копнежи.
С Камен Донев се запознах случайно. Няколко месеца преди това бях гледала първата му постановка “Обърнете внимание”, която ми се видя изключително свежа. Камен Донев вече бе популярен като актьор и поп-изпълнител.
Той напълно ме изненада, защото се оказа много земен, искрен, интелигентен и разговорлив. Гледала съм повечето му пиеси и голяма част от актьорските му превъплъщения от последните години. Веднъж се шегувахме, че сигурно един ден ще напиша и книга за него. Признавам, че е сред любимите ми актьори, както и че неговите текстове ме предизвикаха да гледам на драматургията като увлекателен и пълноценен литературен жанр.
Интервюто направих в стаята за “чакащи актьори” до сцената на Театър “Българска армия”. Хаосът в обстановката, интересният събеседник и желанието ми да се получи нещо хубаво, създадоха това приятно за мен интервю. Има само една корекция – в оригинала въпросите си задавам на “Вие”, но поради последвалото ми познанство с Камен, реших, че ще бъде по-достоверно да си говорим неформално.
Защо се насочи към театъра?
Камен Донев: От осем години работя активно в театъра. Имах големия късмет да попадна в класа на професор Азарян и започнах да играя още от първи курс – първо на сцената на ВИТИЗ, след това той ме взе в негова постановка в Театъра на армията. Не съм предполагал, че ще се насоча към театъра, защото първоначално кандидатствах кинорежисура при Георги Дюлгеров. Но съдбата направи така, че да не си видя името в списъка. В последствие разбрах, че Георги Дюлгеров е искал да ме вземе и са ме търсили на другия ден. Така че за сега се разминах с кинорежисурата и попаднах в театъра. Явно съдбата така е решила. Но съм й благодарен, защото театърът развива различни качества в актьора, каквито киното по-скоро само използва, консумира. Театърът създава актьора, докато киното повече го експлоатира. Разбира се, това е мое мнение. А и в момента в България активно не се прави кино, няма кино в истинския смисъл на думата. Докато театър се работи доста. Покрай професор Азарян, покрай работата ми с други известни режисьори като Иван Добчев, Леон Даниел, Краси Спасов, Галин Стоев, с такива хубави колеги като Стефан Вълдобрев, Мариус Куркински, успях по някакъв начин да намеря своето място. Много съм щастлив, защото театърът е изкуство, което постоянно преоткриваш и това ти доставя голямо удоволствие, не те натоварва, не се бориш с някаква бюрокрация или закони, каквито има в другите области на живота. В театърът всичко е свободно, той е един неизследван Космос и можеш да правиш неща, които са дълбоко съкровени или за които може би някога само си мечтал.
В едно свое интервю казваш: “Театърът е моят живот”. Мечтал ли си си за театър като малък? Сега осъществи ли напълно тази си мечта?
Като малък мечтаех киното да е моят живот. Обаче стана така, че наистина театърът е моят живот. Знам защо стана така. Защото като малък, като всяко момче от провинцията, виждах повече кино, отколкото театър. Театърът е нещо по-специфично и когато си в тази възраст по-рядко имаш срещи с него. Но когато дойдох тук видях, че това изкуство по нищо не отстъпва на киното и има друг чар. Да, наистина театърът е моят живот. Аз не се виждам в нищо друго. Има още три професии, които мога да упражнявам – професионален шофьор на камион, стругар, шлосер, също така танцьор, мога и да пея. Имам какво да правя, няма да остана без работа. Но съм се посветил на театъра и няма да се занимавам с друго. Поне не искам.
В НАТФИЗ си завършил при проф. Крикор Азарян. Оказва ли ти някакво влияние, както и това, което си научил от него? Сега вече работиш и професионално с него.
Оказа ми изключително влияние. Професор Азарян е човек, който умее да те провокира по много тънък начин. То е от тези преподаватели, които те карат сам да навлезеш в това, което казват. Не ти го казват пряко или назидателно, а те оставят сам да се полуташ малко. Ако имаш очи, ако имаш уши да го слушаш добре, ще разбереш за какво става дума. Другият такъв човек, който много ме научи е Леон Даниел. Имах щастието да работя с него и искам отново да работя. Той е от режисьорите, които разцепват човешката психика на най-малки частици и ти ги изваждат под микроскоп. Това са живи учебници. Това са хора, които предават щафетата и те са изключително ценни. Аз съм научил много от тях. Да, професор Азарян ми повлия много и продължава да го прави. Като работя с него постоянно научавам нещо. Виждам, че в училище съм научил някаква много малка част. В процеса на работа, понеже всяка пиеса е специфична и разкрива съвсем различни светове от предишната, той, като един гмуркач, те хваща и те хвърля заедно със себе си в бездната и ти плуваш, плуваш и виждаш други неща, други морета. В следващата пиеса пък виждаш съвсем различни… Но той ми влияе дори косвено. По някой път се улавям как си казвам: “Е, сега, професор Азарян дали ще хареса това нещо?”.
Стана известен като актьор още като студент в НАТФИЗ – в пиесата “Градът на ангелите” по Сам Шепард с режисьор Галин Стоев, участва и в неговата постановка “Агмемнон”. Имаш номинация за театралната награда “Аскеер” на Театъра на армията за ролята си на Нягол в “Грехът Куцар” по разказа “Албена” на Йовков. Тези успехи оказват ли влияние върху теб или по-скоро са някакъв стимул при работата ти?
Определено ми влияят, защото актьорът живее и твори благодарение на това как го оценява публиката. Работа е там, че в България, подкрепата е единствено в морален план, в чисто духовно отношение. Тук не може да се говори за звезди в истинския смисъл на думата, защото никой от нас не получава милиони долари за работата си. От друга страна, не бива да се примиряваме с това. Аз съм “за” театърът и въобще изкуството в България да бъде продаваемо. Не говоря за комерсиално. Но няма нищо лошо в това да си продаван, да те търгуват и да имаш материални облаги от това. Факт е, че много от актьорите мизерстват.
Т. е. ти си “за” театралната реформа, която се провежда сега?
Според мен театралната реформа стана от самосебе си. Хората сами виждат кое е хубаво и кое не е, а дори и да не бъда толкова краен – хората сами оценяват кое би им харесало и кое не и ходят на неща, които са им интересни. На други неща ходят други хора и въобще палитрата от театрални събития е много богата. В това отношение реформата си стана сама. Сега обаче трябва да последва и интеграцията. Много е важно да намерим своето място в Европа и в света, защото например румънците, поляците, чехите отдавна го направиха, а ние някакси си останахме затворени. Понякога отиваме на някой фестивал и това е. Не сме позиция в европейската театрална култура. За изобразителното изкуство, музиката - там сме “здраво”, няма спор. Но театърът много изостава в това отношение. Мисля си, че някой ден, ако може българският театър да се продава навън, това би станало събитие в Европа. Все още сме много късогледи, живеем в илюзорен свят, въобразяваме си, че така може да продължава. А не може да продължава така! Светът, Европа е много голяма. Не може да се самозалъгваме, че това, което правим е достатъчно.
Кои са тази начини? Какво трябва да направим, за да преодолеем тази изолация?
Това е много дълъг процес. Нямам формула за него. Най-елементарното, което можем да направим е да се поучим от това, което направиха нашите съседни страни. По принцип е много трудно, защото трябва да влезем в едно колело, в един европейски оборот, да ни знаят. А ние още не сме го направили. Например ако един спектакъл трябва да отиде в чужбина, изведнъж се появяват куп бюрократични проблеми от рода на: “Колко души трябва да отидат?”, “Колко командировки трябва да се изплатят?”. А чужденците казват: “Съжаляваме, обаче, ние не може да платим невъзможни суми, защото нашите възможности не са такива”. И вината е в нас, защото сме свикнали по стария начин на живот. Свикнали сме да бъдем разглезени, да ни се угажда. Ако може да минем метър някои неща. Нямаме идеали, нямаме цели. Живеем ден за ден. Станали сме интересчии. Разбира се, това не се отнася за болшинството, но и да има няколко такива случая, те веднага създават мнение в хората.
Развалят атмосферата.
Да, например в Германия и въобще в Европа гледат с недобро око на българите, защото, да речем, отива някаква циганска тумба или гастарбайтери, да работят като строители. Правят страшни зулуми – престъпления, държат се свински, крадат коли и т.н. И хората там си създават негативно мнение за България. После как да отидеш при тези хора и да им кажеш: “Аз съм българин. Аз правя театър. Аз свиря Брамс.” Или как да им кажеш, че ние не сме такива, когато те са видели вече цялата трагична история. Много е лошо, защото сами си прекъсваме пътя. Не знам, явно сме такава нация. Сами не се цениме и не си правим живота по–добър. А то няма кой да ни го направи, трябва ние да си го направим.
Нека се върнем на театъра. Как смяташ, че въздействаш като актьор върху публиката. На едно място казваш, че “за да си убедителен като Хамлет, трябва да започнеш да мислиш като Хамлет.” Какво означава това?
Винаги съм бягал от стереотипа за актьорско майсторство, от евтините смешки, от посредственото присъствие на сцената. За мен театърът наистина е свещено място и това предполага друг начин на духовно и енергийно присъствие. Мога да кажа, че когато подхождам към някаква роля я слагам като хирург на масата и изучавам всяка клетка и всяка фибра, всеки мускул. Изградил съм си мой начин на работа, който е много изследователски. Имам предварителна работа с биографични бележи, история, събития около даденото представление и т.н. В този смисъл, когато казвам за Хамлет – смятам, че за да изиграеш един човек написан от друг, трябва максимално да дадеш от себе си, да го проучиш и той да стане твой, да стане твоя същност. Аз мисля, че това се отнася и за киното, и дори за литературата. Например, когато работиш с много персонажи, сядайки да пишеш за един човек, трябва преди това да си го разнищил, да знаеш какъв е, да познаваш неговите реакции, да предвиждаш как той би мислил в една определена ситуация. Всичко това е аналитична работа. Такава аналитична работа имам и аз към ролите. Мисля, че това се харесва. Много хора го оценяват. Естествено има и такава страна, която аз ненавиждам в актьорската природа – това е да угодиш на публиката. Това е много разпространена черта между актьорите. Когато направят някаква смешка и видят, че долу някой се засмее, до края на преставлението ще се съдерат да правят простотии. А това, че тези простотии и тези смешки не се вписват - не го интересува. Важното е той да блестне, да стане център на вниманието. Аз съм против тези неща и гледам да работя с подобни на мен хора.
Нека да поговорим и за пиесата, която постави преди няколко месец – “Обърнете внимание”. Това е твоя авторска работа – ти си драматург, режисьор, участваш в една от ролите. За героите си казваш, че са на ръба между истерията и абсурда. Разкажи ми малко повече за пиесата!
Спектакълът е направен от две едноактни пиеси, между които има три монолога. Материалите са без всякаква сюжетна връзка. Това, което съм се постарал да извадя на повърхността е, че всички ние живеем в един смело заявен абсурд. Когато си казваме, че се обичаме, ние го казваме през плач. Когато се веселим, то е с мъка, защото знаем какво ще стане след това. Или когато убиваме някой, го правим от любов към него. Когато затваряш една врата, ти я затваряш, за да се отвори след това. Цялата пиеса се занимава с едни хора, които нямат реална представа за себе си. Те не се самоанализират. Живеят абсолютно спонтанно и се движат един към друг, без да искат да се докоснат. Това, според мен, е болестта на нашето време – неразбирането, това, за което говори още Чехов. Но сега неразбирането е достигнало до някакви апокалиптични размери. Хората си говорят един на друг, но не се разбират. Искат от другия да ги разбере, но самите те не правят така, че да бъдат разбрани. Има едно тотално самозатваряне, има един нихилизъм, който не е обърнат навътре към човека, а е умишлен. Той е като някаква защитна реакция. В “Обърнете внимание” аз използвам театрална форма, която е много атрактивна и забавна. Хората пряко не се занимават с философските проблеми на цялото представление. Но много се радвам когато след спектакъла, някой ми каже: “Камене, ти там нали си искал това да кажеш?” И аз казвам: “Да, бе да!” Радвам ме, когато хората откриват скритите неща, защото аз съм прикрил много от посланията, които има вътре.
Защо се насочи към драматургията?
Драматургията е нещо прекрасно. Както казва Умберто Еко, драматургията и въобще писателството е да създаваш светове. Това е божествена работа. Господ ми е дал дарбата, за да я използвам и аз съм щастлив, че мога да създавам някакви светове, че мога да правя нещо, което е само мое, уникално и никой друг не го прави. Когато успееш да го направиш, да го извадиш от себе си е изключителна наслада. В този смисъл, драматургията ще ме държи прав и силен, може би докато умра, докато си отида от този свят, защото тя дава смисъл на нещата. Драматургията не е само да напиша нещо и някой да го прочете и да ми каже: “Браво, Камене, много е хубаво!” Това е да покажа на теб, или на който е да е било друг, моя начин за виждането на света. Това е, както казва Чаплин, способността да разкажеш една история по особен начин, т.е. да покажеш, че ти виждаш света по еди-как-си. Това се прави, защото ти имаш нужда, това е вътре в теб, то е природа. Ако се откажеш от това, значи доброволно се отказваш от едно божие дарение. Все едно да си добър музикант и да не искаш да имаш инструмент, да не искаш да свириш на него. То се превръща в начин на живот.
Сега подготвяш още един свои спектакъл “Средиземноморци”. В него също ли ще търсиш и представяш абсурда?
Там абсурдът е на друго ниво. Както казва Еразъм Ротердамски, ако погледеш от много високо, хората представляват един рояк мушици, които постоянно се борят, лъжат се, убиват се, подиграват се една друга. Ако се замислиш малко по сериозно, удивление предизвиква това как едни толкова жалки и нещастни създания могат да произвеждат такива трагедии, въпреки че са обречени на гибел. Всеки момент човек може умре и реално погледнато, би трябвало да е щастлив, че е жив. Защо през целия си живот човек се занимава с всичко друго, но не и с това да е щастлив? Един известен философ разказва, че ако го попитат: “Ако се появиш на земята за един ден, какво би правил?”, той би отговорил: “Ако можех да живея само един ден на земята, щях само да се усмихвам”. И е много прав, защото какво можеш да направиш за един ден - кариера ли, печка ли ще си купиш или кола? Ако живееш за един ден на тази земя, трябва да си щастлив от това, че си жив. Всичко друго са глупости.
Т. е. трябва да търсим удоволствието в обикновените неща?
Разбира се. Удоволствието е в нас. А това, че понякога не можем да го открием или че направо го забравяме, е изцяло наша вина. Според едно твърдение, човешкият живот представлява жена разкрачена над гроб, която ражда. Т.е. раждаш се и имаш няколко мига по пътя си преди да паднеш в гроба. Виждаш света и край, няма те. В “Средиземноморци” се занимавам главно с това, че смъртта и животът са едно и също нещо - смъртта може да бъде живот и обратното. Моите персонажи живеят и в двете нива. Те живеят в името на своите мечти и бленуват деня, в които тези мечти ще бъдат осъществени. Те не се занимават с бита. Има само два персонажа, които се занимават с бита и те първи умират. Най-много се интересувам от способността на човек да разкрива колко е красиво всичко около него. Това, което прави например Маркес. Той проследява една обикновена любовна история, но в нея прочиташ библейски неща. Той ти разкрива истината за света и неговата красота в нещо много просто – влизане в една църква и описане какво има в нея. Насочил съм усилията си именно в тази област, а не в това да ставам хитов драматург или писател.
Драматургията ме привлича, защото тя е нещо различно от романистиката, прозата, поезията. В драматургията има действие, драматургията е живот. Когато пиша една реплика, аз си представям как тя ще оживее на сцената, как за актьора ще бъде най-добре да я изиграе, да я вкара в сценичното действие. В този смисъл драматургията събира в себе си две неща: реалния, действения живот и поетичния, иреалния живот, този, който е в нашите души, мисли.
Може би да си поговорим малко и за музиката. Стана известен именно с нея, особено сред младите хора, с албумите, които направи съвместно със Стефан Вълдобрев и Мая Бежанска. Каква част от живота ти е музиката?
За мен музиката е нещо много ценно. Имам някои идеи, не съм спрял да се занимавам с нея. Много ми се иска да режисирам опера. Със Стефан Вълдобрев имаме разни идеи за мюзикъл. Но още е рано, може би в един по-късен етап, когато се поуспокоя, защото за музиката трябва друга концентрация, трябва да си по-отдаден.
Много обичам музиката, даже си купих саксофон да се уча. Когато хванеш инструмент и почнеш да свириш на него, забравяш за собственото си аз, забравяш какво е мимика, какво е говор, думи, интонация. Цялата ти енергия, творческа същност се пренася върху десетте ти пръста и това, които ще направиш с инструмента. Дори и да не станеш добър музикант, дори и да не си виртуоз, много помага, защото откриваш в себе си други черти, виждаш се друг човек.
Би ли ми изпълнил нещо от “Средиземноморци”.
“Вечер, под лунната светлина Симо и Детелин пушат лули. В дъното на сцената се разхожда кучето Арчи, което след време идва при тях. Симо казва: “И капитанът чул някаква мелодия. Обърнал се. Лулата му застинала въпреки морските ветрове. И капитанът видял светлина, която заслепявала, но продължавал да гледа, а коръбът тихо превземал вълните по посока към Север и се отдалечавал с всяко морско дихание от мелодията. Но тя звучала необикновено възвишено и с най-пълно откровение. А капитанът гледал онемял от възхищение. Забравил, че е човек, капитанът излетял от палубата в посоката на своя поглед и дълго плакал от щастие. Тогава мелодията отстъпила, тъй както нощта отстъпва на дневната светлина, а делфините пеели своите песни необезпокоявани. Видял всичко това, капитанът разперил ръце, затворил очи и също така необезпокояван забравил цялото си нищожно минало.”
28 октомври 1998 г., София
С Камен Донев се запознах случайно. Няколко месеца преди това бях гледала първата му постановка “Обърнете внимание”, която ми се видя изключително свежа. Камен Донев вече бе популярен като актьор и поп-изпълнител.
Той напълно ме изненада, защото се оказа много земен, искрен, интелигентен и разговорлив. Гледала съм повечето му пиеси и голяма част от актьорските му превъплъщения от последните години. Веднъж се шегувахме, че сигурно един ден ще напиша и книга за него. Признавам, че е сред любимите ми актьори, както и че неговите текстове ме предизвикаха да гледам на драматургията като увлекателен и пълноценен литературен жанр.
Интервюто направих в стаята за “чакащи актьори” до сцената на Театър “Българска армия”. Хаосът в обстановката, интересният събеседник и желанието ми да се получи нещо хубаво, създадоха това приятно за мен интервю. Има само една корекция – в оригинала въпросите си задавам на “Вие”, но поради последвалото ми познанство с Камен, реших, че ще бъде по-достоверно да си говорим неформално.
Защо се насочи към театъра?
Камен Донев: От осем години работя активно в театъра. Имах големия късмет да попадна в класа на професор Азарян и започнах да играя още от първи курс – първо на сцената на ВИТИЗ, след това той ме взе в негова постановка в Театъра на армията. Не съм предполагал, че ще се насоча към театъра, защото първоначално кандидатствах кинорежисура при Георги Дюлгеров. Но съдбата направи така, че да не си видя името в списъка. В последствие разбрах, че Георги Дюлгеров е искал да ме вземе и са ме търсили на другия ден. Така че за сега се разминах с кинорежисурата и попаднах в театъра. Явно съдбата така е решила. Но съм й благодарен, защото театърът развива различни качества в актьора, каквито киното по-скоро само използва, консумира. Театърът създава актьора, докато киното повече го експлоатира. Разбира се, това е мое мнение. А и в момента в България активно не се прави кино, няма кино в истинския смисъл на думата. Докато театър се работи доста. Покрай професор Азарян, покрай работата ми с други известни режисьори като Иван Добчев, Леон Даниел, Краси Спасов, Галин Стоев, с такива хубави колеги като Стефан Вълдобрев, Мариус Куркински, успях по някакъв начин да намеря своето място. Много съм щастлив, защото театърът е изкуство, което постоянно преоткриваш и това ти доставя голямо удоволствие, не те натоварва, не се бориш с някаква бюрокрация или закони, каквито има в другите области на живота. В театърът всичко е свободно, той е един неизследван Космос и можеш да правиш неща, които са дълбоко съкровени или за които може би някога само си мечтал.
В едно свое интервю казваш: “Театърът е моят живот”. Мечтал ли си си за театър като малък? Сега осъществи ли напълно тази си мечта?
Като малък мечтаех киното да е моят живот. Обаче стана така, че наистина театърът е моят живот. Знам защо стана така. Защото като малък, като всяко момче от провинцията, виждах повече кино, отколкото театър. Театърът е нещо по-специфично и когато си в тази възраст по-рядко имаш срещи с него. Но когато дойдох тук видях, че това изкуство по нищо не отстъпва на киното и има друг чар. Да, наистина театърът е моят живот. Аз не се виждам в нищо друго. Има още три професии, които мога да упражнявам – професионален шофьор на камион, стругар, шлосер, също така танцьор, мога и да пея. Имам какво да правя, няма да остана без работа. Но съм се посветил на театъра и няма да се занимавам с друго. Поне не искам.
В НАТФИЗ си завършил при проф. Крикор Азарян. Оказва ли ти някакво влияние, както и това, което си научил от него? Сега вече работиш и професионално с него.
Оказа ми изключително влияние. Професор Азарян е човек, който умее да те провокира по много тънък начин. То е от тези преподаватели, които те карат сам да навлезеш в това, което казват. Не ти го казват пряко или назидателно, а те оставят сам да се полуташ малко. Ако имаш очи, ако имаш уши да го слушаш добре, ще разбереш за какво става дума. Другият такъв човек, който много ме научи е Леон Даниел. Имах щастието да работя с него и искам отново да работя. Той е от режисьорите, които разцепват човешката психика на най-малки частици и ти ги изваждат под микроскоп. Това са живи учебници. Това са хора, които предават щафетата и те са изключително ценни. Аз съм научил много от тях. Да, професор Азарян ми повлия много и продължава да го прави. Като работя с него постоянно научавам нещо. Виждам, че в училище съм научил някаква много малка част. В процеса на работа, понеже всяка пиеса е специфична и разкрива съвсем различни светове от предишната, той, като един гмуркач, те хваща и те хвърля заедно със себе си в бездната и ти плуваш, плуваш и виждаш други неща, други морета. В следващата пиеса пък виждаш съвсем различни… Но той ми влияе дори косвено. По някой път се улавям как си казвам: “Е, сега, професор Азарян дали ще хареса това нещо?”.
Стана известен като актьор още като студент в НАТФИЗ – в пиесата “Градът на ангелите” по Сам Шепард с режисьор Галин Стоев, участва и в неговата постановка “Агмемнон”. Имаш номинация за театралната награда “Аскеер” на Театъра на армията за ролята си на Нягол в “Грехът Куцар” по разказа “Албена” на Йовков. Тези успехи оказват ли влияние върху теб или по-скоро са някакъв стимул при работата ти?
Определено ми влияят, защото актьорът живее и твори благодарение на това как го оценява публиката. Работа е там, че в България, подкрепата е единствено в морален план, в чисто духовно отношение. Тук не може да се говори за звезди в истинския смисъл на думата, защото никой от нас не получава милиони долари за работата си. От друга страна, не бива да се примиряваме с това. Аз съм “за” театърът и въобще изкуството в България да бъде продаваемо. Не говоря за комерсиално. Но няма нищо лошо в това да си продаван, да те търгуват и да имаш материални облаги от това. Факт е, че много от актьорите мизерстват.
Т. е. ти си “за” театралната реформа, която се провежда сега?
Според мен театралната реформа стана от самосебе си. Хората сами виждат кое е хубаво и кое не е, а дори и да не бъда толкова краен – хората сами оценяват кое би им харесало и кое не и ходят на неща, които са им интересни. На други неща ходят други хора и въобще палитрата от театрални събития е много богата. В това отношение реформата си стана сама. Сега обаче трябва да последва и интеграцията. Много е важно да намерим своето място в Европа и в света, защото например румънците, поляците, чехите отдавна го направиха, а ние някакси си останахме затворени. Понякога отиваме на някой фестивал и това е. Не сме позиция в европейската театрална култура. За изобразителното изкуство, музиката - там сме “здраво”, няма спор. Но театърът много изостава в това отношение. Мисля си, че някой ден, ако може българският театър да се продава навън, това би станало събитие в Европа. Все още сме много късогледи, живеем в илюзорен свят, въобразяваме си, че така може да продължава. А не може да продължава така! Светът, Европа е много голяма. Не може да се самозалъгваме, че това, което правим е достатъчно.
Кои са тази начини? Какво трябва да направим, за да преодолеем тази изолация?
Това е много дълъг процес. Нямам формула за него. Най-елементарното, което можем да направим е да се поучим от това, което направиха нашите съседни страни. По принцип е много трудно, защото трябва да влезем в едно колело, в един европейски оборот, да ни знаят. А ние още не сме го направили. Например ако един спектакъл трябва да отиде в чужбина, изведнъж се появяват куп бюрократични проблеми от рода на: “Колко души трябва да отидат?”, “Колко командировки трябва да се изплатят?”. А чужденците казват: “Съжаляваме, обаче, ние не може да платим невъзможни суми, защото нашите възможности не са такива”. И вината е в нас, защото сме свикнали по стария начин на живот. Свикнали сме да бъдем разглезени, да ни се угажда. Ако може да минем метър някои неща. Нямаме идеали, нямаме цели. Живеем ден за ден. Станали сме интересчии. Разбира се, това не се отнася за болшинството, но и да има няколко такива случая, те веднага създават мнение в хората.
Развалят атмосферата.
Да, например в Германия и въобще в Европа гледат с недобро око на българите, защото, да речем, отива някаква циганска тумба или гастарбайтери, да работят като строители. Правят страшни зулуми – престъпления, държат се свински, крадат коли и т.н. И хората там си създават негативно мнение за България. После как да отидеш при тези хора и да им кажеш: “Аз съм българин. Аз правя театър. Аз свиря Брамс.” Или как да им кажеш, че ние не сме такива, когато те са видели вече цялата трагична история. Много е лошо, защото сами си прекъсваме пътя. Не знам, явно сме такава нация. Сами не се цениме и не си правим живота по–добър. А то няма кой да ни го направи, трябва ние да си го направим.
Нека се върнем на театъра. Как смяташ, че въздействаш като актьор върху публиката. На едно място казваш, че “за да си убедителен като Хамлет, трябва да започнеш да мислиш като Хамлет.” Какво означава това?
Винаги съм бягал от стереотипа за актьорско майсторство, от евтините смешки, от посредственото присъствие на сцената. За мен театърът наистина е свещено място и това предполага друг начин на духовно и енергийно присъствие. Мога да кажа, че когато подхождам към някаква роля я слагам като хирург на масата и изучавам всяка клетка и всяка фибра, всеки мускул. Изградил съм си мой начин на работа, който е много изследователски. Имам предварителна работа с биографични бележи, история, събития около даденото представление и т.н. В този смисъл, когато казвам за Хамлет – смятам, че за да изиграеш един човек написан от друг, трябва максимално да дадеш от себе си, да го проучиш и той да стане твой, да стане твоя същност. Аз мисля, че това се отнася и за киното, и дори за литературата. Например, когато работиш с много персонажи, сядайки да пишеш за един човек, трябва преди това да си го разнищил, да знаеш какъв е, да познаваш неговите реакции, да предвиждаш как той би мислил в една определена ситуация. Всичко това е аналитична работа. Такава аналитична работа имам и аз към ролите. Мисля, че това се харесва. Много хора го оценяват. Естествено има и такава страна, която аз ненавиждам в актьорската природа – това е да угодиш на публиката. Това е много разпространена черта между актьорите. Когато направят някаква смешка и видят, че долу някой се засмее, до края на преставлението ще се съдерат да правят простотии. А това, че тези простотии и тези смешки не се вписват - не го интересува. Важното е той да блестне, да стане център на вниманието. Аз съм против тези неща и гледам да работя с подобни на мен хора.
Нека да поговорим и за пиесата, която постави преди няколко месец – “Обърнете внимание”. Това е твоя авторска работа – ти си драматург, режисьор, участваш в една от ролите. За героите си казваш, че са на ръба между истерията и абсурда. Разкажи ми малко повече за пиесата!
Спектакълът е направен от две едноактни пиеси, между които има три монолога. Материалите са без всякаква сюжетна връзка. Това, което съм се постарал да извадя на повърхността е, че всички ние живеем в един смело заявен абсурд. Когато си казваме, че се обичаме, ние го казваме през плач. Когато се веселим, то е с мъка, защото знаем какво ще стане след това. Или когато убиваме някой, го правим от любов към него. Когато затваряш една врата, ти я затваряш, за да се отвори след това. Цялата пиеса се занимава с едни хора, които нямат реална представа за себе си. Те не се самоанализират. Живеят абсолютно спонтанно и се движат един към друг, без да искат да се докоснат. Това, според мен, е болестта на нашето време – неразбирането, това, за което говори още Чехов. Но сега неразбирането е достигнало до някакви апокалиптични размери. Хората си говорят един на друг, но не се разбират. Искат от другия да ги разбере, но самите те не правят така, че да бъдат разбрани. Има едно тотално самозатваряне, има един нихилизъм, който не е обърнат навътре към човека, а е умишлен. Той е като някаква защитна реакция. В “Обърнете внимание” аз използвам театрална форма, която е много атрактивна и забавна. Хората пряко не се занимават с философските проблеми на цялото представление. Но много се радвам когато след спектакъла, някой ми каже: “Камене, ти там нали си искал това да кажеш?” И аз казвам: “Да, бе да!” Радвам ме, когато хората откриват скритите неща, защото аз съм прикрил много от посланията, които има вътре.
Защо се насочи към драматургията?
Драматургията е нещо прекрасно. Както казва Умберто Еко, драматургията и въобще писателството е да създаваш светове. Това е божествена работа. Господ ми е дал дарбата, за да я използвам и аз съм щастлив, че мога да създавам някакви светове, че мога да правя нещо, което е само мое, уникално и никой друг не го прави. Когато успееш да го направиш, да го извадиш от себе си е изключителна наслада. В този смисъл, драматургията ще ме държи прав и силен, може би докато умра, докато си отида от този свят, защото тя дава смисъл на нещата. Драматургията не е само да напиша нещо и някой да го прочете и да ми каже: “Браво, Камене, много е хубаво!” Това е да покажа на теб, или на който е да е било друг, моя начин за виждането на света. Това е, както казва Чаплин, способността да разкажеш една история по особен начин, т.е. да покажеш, че ти виждаш света по еди-как-си. Това се прави, защото ти имаш нужда, това е вътре в теб, то е природа. Ако се откажеш от това, значи доброволно се отказваш от едно божие дарение. Все едно да си добър музикант и да не искаш да имаш инструмент, да не искаш да свириш на него. То се превръща в начин на живот.
Сега подготвяш още един свои спектакъл “Средиземноморци”. В него също ли ще търсиш и представяш абсурда?
Там абсурдът е на друго ниво. Както казва Еразъм Ротердамски, ако погледеш от много високо, хората представляват един рояк мушици, които постоянно се борят, лъжат се, убиват се, подиграват се една друга. Ако се замислиш малко по сериозно, удивление предизвиква това как едни толкова жалки и нещастни създания могат да произвеждат такива трагедии, въпреки че са обречени на гибел. Всеки момент човек може умре и реално погледнато, би трябвало да е щастлив, че е жив. Защо през целия си живот човек се занимава с всичко друго, но не и с това да е щастлив? Един известен философ разказва, че ако го попитат: “Ако се появиш на земята за един ден, какво би правил?”, той би отговорил: “Ако можех да живея само един ден на земята, щях само да се усмихвам”. И е много прав, защото какво можеш да направиш за един ден - кариера ли, печка ли ще си купиш или кола? Ако живееш за един ден на тази земя, трябва да си щастлив от това, че си жив. Всичко друго са глупости.
Т. е. трябва да търсим удоволствието в обикновените неща?
Разбира се. Удоволствието е в нас. А това, че понякога не можем да го открием или че направо го забравяме, е изцяло наша вина. Според едно твърдение, човешкият живот представлява жена разкрачена над гроб, която ражда. Т.е. раждаш се и имаш няколко мига по пътя си преди да паднеш в гроба. Виждаш света и край, няма те. В “Средиземноморци” се занимавам главно с това, че смъртта и животът са едно и също нещо - смъртта може да бъде живот и обратното. Моите персонажи живеят и в двете нива. Те живеят в името на своите мечти и бленуват деня, в които тези мечти ще бъдат осъществени. Те не се занимават с бита. Има само два персонажа, които се занимават с бита и те първи умират. Най-много се интересувам от способността на човек да разкрива колко е красиво всичко около него. Това, което прави например Маркес. Той проследява една обикновена любовна история, но в нея прочиташ библейски неща. Той ти разкрива истината за света и неговата красота в нещо много просто – влизане в една църква и описане какво има в нея. Насочил съм усилията си именно в тази област, а не в това да ставам хитов драматург или писател.
Драматургията ме привлича, защото тя е нещо различно от романистиката, прозата, поезията. В драматургията има действие, драматургията е живот. Когато пиша една реплика, аз си представям как тя ще оживее на сцената, как за актьора ще бъде най-добре да я изиграе, да я вкара в сценичното действие. В този смисъл драматургията събира в себе си две неща: реалния, действения живот и поетичния, иреалния живот, този, който е в нашите души, мисли.
Може би да си поговорим малко и за музиката. Стана известен именно с нея, особено сред младите хора, с албумите, които направи съвместно със Стефан Вълдобрев и Мая Бежанска. Каква част от живота ти е музиката?
За мен музиката е нещо много ценно. Имам някои идеи, не съм спрял да се занимавам с нея. Много ми се иска да режисирам опера. Със Стефан Вълдобрев имаме разни идеи за мюзикъл. Но още е рано, може би в един по-късен етап, когато се поуспокоя, защото за музиката трябва друга концентрация, трябва да си по-отдаден.
Много обичам музиката, даже си купих саксофон да се уча. Когато хванеш инструмент и почнеш да свириш на него, забравяш за собственото си аз, забравяш какво е мимика, какво е говор, думи, интонация. Цялата ти енергия, творческа същност се пренася върху десетте ти пръста и това, които ще направиш с инструмента. Дори и да не станеш добър музикант, дори и да не си виртуоз, много помага, защото откриваш в себе си други черти, виждаш се друг човек.
Би ли ми изпълнил нещо от “Средиземноморци”.
“Вечер, под лунната светлина Симо и Детелин пушат лули. В дъното на сцената се разхожда кучето Арчи, което след време идва при тях. Симо казва: “И капитанът чул някаква мелодия. Обърнал се. Лулата му застинала въпреки морските ветрове. И капитанът видял светлина, която заслепявала, но продължавал да гледа, а коръбът тихо превземал вълните по посока към Север и се отдалечавал с всяко морско дихание от мелодията. Но тя звучала необикновено възвишено и с най-пълно откровение. А капитанът гледал онемял от възхищение. Забравил, че е човек, капитанът излетял от палубата в посоката на своя поглед и дълго плакал от щастие. Тогава мелодията отстъпила, тъй както нощта отстъпва на дневната светлина, а делфините пеели своите песни необезпокоявани. Видял всичко това, капитанът разперил ръце, затворил очи и също така необезпокояван забравил цялото си нищожно минало.”
28 октомври 1998 г., София
Коментари
Публикуване на коментар