Маргарита Младенова е родена през 1947 г. в гр. Свищов. Работила е в Русенския театър, в Сатиричния и Народния театър. Преподава в НАТФИЗ, където разработва съвместно с Иван Добчев алтернативна програма на обучение. В нея студентите изучават предмети като история и практика на фолклора, обреди и основи на православната религия, възпитание на родовата памет.
Иван Добчев е роден през 1947 г. в гр. Харманли. Работил е в театрите в Димитровград, Пловдив, Театър “Българска армия”, Сатиричния и Народния театър. През 1988 г. заедно с Маргарита Младенова, Иван Добчев основава театрална работилница “Сфумато”. Театралната работилница има множество участия и награди от световни и наши фестивали. Критаката и публиката винаги възторжено посрещат техните творчески експерименти.
Признавам, че Маргарита Младенова и Иван Добчев са едни от любимите ми режисьори. Самите те се определят като средновековни алхимици и аз наистина мисля, че в малкото пространство на тяхната театрална работилница има нещо тайнствено, магическо, което ако го почувстваш, те завладява завинаги.
Според Маргарита Младенова и Иван Добчев акцентът в работата на “Сфумато” е върху репетицията, върху процеса и на своя зрител актьорите поднасят не резултати, а самия процес. Всеки от техните спектакли е повод, начин, подтик да се вгледаме в себе си, в това, което носим, в усещанията си и да открием, а защо не и прозрем, поне една от големите тайни – независимо дали уникална или чисто лична. Затова смятам, че техните спектакли трябва да се гледат с повод. Аз все още си спомням моето докосване до “Апокриф” няколко дни преди Великден и провиждането към Господа, религиозността, персоналната обредност, които получих. Няма да скрия, че обичам да ги интервюирам – дали заради очарованието към тях като личности и като творци, дали защото думите им ме провокират, а може би и заради професионалното удовлетворение, което получавам след поредното интересно интервю. Това е първото от поредица записи, които направих с тях. Записано е във вече бившата сграда на ТР “Сфумато” на ул. “Цар Освободител”.
В едно свое интервю казвате, че Театрална работилница “Сфумато” не е театър, а по-скоро път, който трябва да бъде извървян”. Какво е определението ви за “Сфумато”?
Иван Добчев: “Сфумато” е театър-лаборатория, място, където не се правят спектакли с цел конфекция, спектакли, които забавляват, репродуцират модела на конвенционалния театър, като място за отмора, забавление, развлечение, отпускане, а е театър, който се занимава с изследване на човешкия дух, на националните проблеми. В този смисъл ние много се отличаваме от приетото за театър понятие. Самото заглавие на театъра – “Сфумато” – е взето от термин, който определя техниката на Леонардо да Винчи за рисуване и буквално означава “техника за рисуване на въздух”.
Това връщане към националното намира ли приложение в края на 20 век, когато повече говорим за космополитизъм?
Иван Добчев: Според нас това е най-важното – в този голям процес на интеграция на държави, нации, култури, всеки да влезе в големия Европейски съюз, в големия европейски дом със своята идентичност, своето лице, своя корен, да донесе нещо различно. Той не може да влезе само, защото иска да прилича на някого. Според мен, за тази интеграция е хубаво, интересно и полезно, когато се събират хора, които държат на своето различие и същевременно имат доброто желание да бъдат заедно.
Маргарита Младенова: Понеже през годините много пъти сме се опитвали да изричаме какво е “Сфумато”, донякъде сме в ситуацията на хора, които стават проповедници на собствените си намерения, което не ни е цел и не е съзнателно. От друга страна, човек трябва да се опитва да изрече това, което иска и прави щом то е свързано с хора, щом държи да привлича любопитството на сродни хора. Според мен, като първи импулс, като нагон, през цялото това време за нас най-важно е било да създадем място, в което да има малко по-нормални условия за спонтанно творчество. Защото гледаме на театъра не толкова като на културна акция, на културна поръчка, на гражданска отговорност, колкото като на спонтанно творчество, на изкуство. Тук някъде е нашето любопитство към една или друга тема, или човешка територия. Например, любопитството ни към корените, към праобразите на живеене не са се появили след като сме се огледали за какво има смисъл да говорим сега, те не са културна поръка, а са по-дълбока вътрешна необходимост да се вгледаме в нещата, които ни липсват сега, които могат по-трудно да бъдат обяснени, по-трудно се връзват с конюнктурата на деня, тъй като не са утилитарни, не могат да бъдат употребени веднага, днес, от когото и да било по предназначение, но същевременно без тях на човека и на неговия живот нещо липсва.
Какво разбирате под “спонтанно творчество”?
Маргарита Младенова: Под “спонтанно творчество” разбирам това, което се случват и по време на репетиция, и вътре в представлението – не просто нещата да се имитират, да се изобразят, илюстрират или да бъдат обяснени, а да се случват. Има неща в живеенето, които са тайна за съзнанието, но пък са силно живеене. Те не се състоят само в това, което може да се види или чуе по време на едно представление, във фотографския му пласт на живеене, а са невидими, но човек знае, че ги има и разпознава, когато те се случват – по енергията. Затова, както каза Иван, сме нарекли театъра си “Сфумато”. Опитваме се да постигнем този въздух и неговата температура, които с нищо не се виждат, но човек ги усеща щом присъстават.
Поставяте авторски програми – “Чехов”, “Йовков”, “Радичков”, “Митове”. Защо работите именно програми и с какво всяка от тях се отличава?
Иван Добчев: Работенето в програми за нас е принципна позиция. За нас, правенето просто на една заглавие, колкото и да е интересно само по себе си, не изчерпва истинския, големия интерес към една тема. Тя обикновено може да бъде проследена в дълбокото, пространното занимаване с нея, с по-дългото стоене в нея. Например разглеждаме Йовков чрез два негови текста, правим два спектакъла, които вървят паралелно. Идеите и проблемите от единия спектакъл по някакъв начин се отразяват в другия, отзвучават, продължават в него. Така имаме възможност един текст, една тема, един автор, един голям проблем, да го разгледаме много по-обстойно, по-истински, да стигнем много по-далече, отколкото да направим едно представление и след това да преминем към друго нещо. Това е отликата ни от конвенционалния театър, който прави репертоара си като меню, в което има нещо забавно, нещо малко по-сериозно, има нещо като пикантерия и нещо за десерт. Работата в програми означава, че настина сме лаборатория, наистина изследваме нещо – не като научни работници, а като артисти.
Защо се насочихте именно към тези автори?
Иван Добчев: За нас всички тези автори, по които сме правили програми, имат важно, съществено значение за това кои сме сега, от къде идваме и накъде отиваме. Такъв е случаят с Радичов, с Йовков, Чехов, с който сме започнали и който е предопределил гледната ни точка за света, за това как стоят нещата от живота. Последните ни занимания с “Апокриф” и с “Митове” са в посока на това да видим от къде е почнало всичко, къде е грешката, закодирана в самото начало на цивилизацията, такава, каквато я познаваме сега. В това е нащата мисия, нещото, което считаме за своя отговорност като творци.
Маргарита Младенова: Опитваме се колкото може по-дълго да стоим в нещата, които ценим, защото един авторов свят има свои закони на живеене и те трябва да бъдат открити и после изречени на театрален език. Това лесно прескачане от Шекспир към Йовков и след това към Пирандело отнема шансовете на театрала, на хората, които прави театър – имам предвид и актьори, и режисьора, и останалите хора от екипа, да потънат в този свят, да го проумеят истински, да натрупат достатъчно вътре в него, за да имат право да застанат срещу хората, които идват за тази среща и настина да им поднесат нещо като постижение, постигане на този свят. Нашето стоене дълго време в едни авторови светове не е просто артистичен каприз или хрумване, желание да бъдем интересни, а именно мярка за дълбоката ни сериозност към мащаба на тези светове.
Последната ви програма се казва “Митове”. Успяхте ли да откриете българския архетип, това културно наследство, което стои в нашето съзнание, в нашия ген и според вас, с какво то се отличава?
Маргарита Младенова: Ако счетем, че сме успели да го открием, трябва да спрем. Това е пространство, в което човек може да стои докато е жив и да има какво още да се открива и след него. Продължаваме и даже бъдещото ни намерение –проектът “Каракачани”, който започваме да работим сега, доказва, че имаме желание да стоим в това пространство. Но, чрез Йовков, Радичков и “Апокриф”, открихме, че в тези първични природи, които са много по-цели от нашите, стои невероятната енергия на едно мощно въображение, което се опитва да освети тайната си и да даде отговор на големите въпроси по начин, който може да се види - чрез видения, картини, а не чрез умозрителни заключения. Това е много спонтанен и детински начин, който е близък до природата на творчеството. Тези хора са творци, те са творчески природи. Самите им, успоредни на Библията, легенди, апокрифи, виденията им имат нещо общо с базата, която трябва да има един творец, за да създава, да прави театър или музика, да рисува картини или каквото и да било. Затова считаме, че театърът има какво да прави там. Театралният език може да изрече по-крайно техните видения, техните енергии, от колкото само словото, литературата или само чистата наука.
Разкажете ми по-подробно за спектаклите, които включва програма “Митове” и за този, който сега подготвяте – “Каракачани”.
Иван Добчев: Програма “Митове” съдържа три спектакъла. Хронологически първият - “Сънят на Одисей” е на нашия ученик Явор Гърдев и представя мита за Одисей. Ползва текстове на Хайнер Мюлер (негова преработка на мита за Филоктет). Другият спектакъл е “Тирезий слепият”. Той се занимава с един по-периферен, маргинален образ от цялата древногръцка митология. Това е един сляп прорицател, който стои в периферията на мита за Едип, на мита за Антигона, дори и на Одисей. Спектакълът е за този персонаж, за мита за неговата слепота, метафората на неговото виждане без очи. Другият спектакъл е “Антигона смъртната”. Това е спектакъл на Маргарита Младенова. Той представя мита за Антигона и е единственият от спектаклите, който ползва автентичен античен материал - текст на Софокъл, макар че преводът бе направен наново – буквален от древногръцки и поетичен от Кирил Мерджански. Нарекли сме програмата “Митове”, защото кръжи около древногърцки митове, опира се на тях и ползва техните значения.
Новият проект, който подготвяме се нарича “Каракачани”. За него няма писани текстове и навлизаме в културата и митологията, до колкото тя същестувува само като устно творчество – песни, предания, предавани от уста на уста, от ръка на ръка – като умението да правиш сирене, да стрижеш руното, да тъчеш на древен, първобитен стан. Каракачаните са номадски народ, който идва от много далече, никой не знае от къде точно, защото те нямат своя писменост, който е населявал нашите земи, минавал е през тях, стоял е тук, нещо е дал, нещо е взел от уседналите. Според нас, този народ има много важно значение и за това какво сме ние, с кого сме, част от какво сме. Предположенията на учените са, че това е народ, който идва от траките. Това е тракийско племе. Другото, което е важно и интересно за нас при изследване модела на живеене на каракачаните е, че това е модел на живеене на свят без граници, в който свободно можеш да преминаваш от едно пространство в друго. Нещо, което е патос на европейската интеграция и въобще на желанието на хората, на интелектуалците в Европа да започнат да живеят в свят без граници и да могат свободно да се придвиждат на Юг и на Север, на Изток и на Запад.
Маргарита Младенова: Има някаква невероятна, велика скромност в модела на живеене на тези хора, които буквално изтръгват всеки миг живот от враждебното ни битие наоколо, нещо, което ние отдавна сме загубили. Те не считат, че живота им дължи, те просто отслужват живеенето си без да се щадят. Това е друга философия на живеене, макар и сетивна, която т.нар. модерен човек е загубил в претенциите си за живеене, от както се е взел за Бог и е въвел други ценностни системи, мерки за нещата. Като я възкресяваме чрез представлението, ние придаваме духовен принос към неща, които не бива да бъдат забравяни.
По какъв начин публиката възприема вашите спектакли? Имате наблюдение и в чужбина, защото сте работи ли и там.
Маргарита Младенова: Публиката възприема различно нашите спектакли. Обикновено хората, които идват на наше представление, идват отново. Но има и хора, които не идват на представленията на “Сфумато” - някои, защото не знаят, че има такъв театър-лаборатория, а повечето, защото това, което правим не ги интересува. Според мен, това отваряне на ножицата, избистране на предпочитанията, макар и да е жестоко, е добро. Нека да е ясно кой какво предпочита и да ходи там, където предпочита. В това отношение имаме кръг от зрители, почитатели, от съучастници, в това, което се опитваме да правим, на който много държим и който се опитваме да разширяваме. Най-хубавото е, че при нас идват предимно млади хора, студенти, предимно хуманитаристи, художници, музиканти. Това, което ни изненада в работата ни, да речем във Франция, в чужбина, е че когато там се опитваме да правим същото, което тук правим, то, без предварителна подготовка и без велико търпение да мине време, веднага приобщава много по-широки кръгове от зрители. Вероятно контекстът там или подготовката на човека за изкуство е на по-друго ниво и има много повече хора, които се интересуват от по-духовни, по-нелесни за смилане, по-сетивни присъствия в изкуството. Направихме Чехов, както го правихме и тук, и играехме в огромни, пълни зали – от около 800 човека. След това имахме срещи с млади хора, които са чели Чехов, учат го в училище. Тази предварителна подготвеност на душата, на сетивата за една по-истинска култура и нейните феномени е разликата, която се набива на очи.
Какво ви дава работата в чужбина?
Иван Добчев: Работата в чужбина е допълнително добиване на кураж и самочувствие, че това, което правим не е просто с регионално значение, че това, което мислим и с което се занимаваме, в което въвличаме актьорите и след това и зрителите, е нещо значимо не само за нашия кръг хора, само за нашата котловина, а е наистина значимо за света. Когато работим в чужбина ние се изживяваме и усещаме като граждани на планетата Земя, като граждани на света, като хора, които имат какво да кажат на този свят, които имат своя гледна точка и тя може да прикове вниманието, да заинтригува, да изненада и да респектира. Освен това, когато общуваме с хора от друга културна среда, друг контекст, ние проверяваме собствените си натрупвания, собствените си позиции, мислене. Това е най-добрият начин да разбереш кой си, къде си, кое настина е стойностно, уникално и кое в момента е културна конфекция, която сателитите разнасят по целия свят.
С какво се характеризират новите художествени тенденции в европейския театър и според вас, по какъв начин българският театър и българската драматургия се вписват в тях?
Иван Добчев: В момента никой не може да каже, че има само една тенденция. От Гротовски насам в театъра няма нищо ново, друго, провокативно. Има най-различни тенденции – постмодерниска тенденция, тенденция, от която се инспирира поколението, захранено от телевизията, от МТV естетиката, има реалистичен театър, психологически театър, булеварден театър, театър-мюзикъл, която е една от най-известните форми на правене на театър. Но по света и в почти всяка европейска страна има хора, които правят лабораторен театър, който се занимава с много по-съществените неща, не просто с индустрия за забавление. Има различни форми, които помагат на този театър да съществува, защото в Европа има хора, които знаят, че това е шансът, театърът да оцелее като такъв, да остане верен на себе си, да не се превърне в нещо друго, нещо, което не е чистият театър.
Маргарита Младенова: Мисля, че краят на 20 век възроди, не мога да кажа откри и доведе до много високи образци, т. нар. “физически” театър в резултат от само говоренето на сцената, който обаче има и много епигони. За мен, по-важното е това, за което Анатолий Василев писа преди десетина години, че в театъра няма да настъпи криза на формата, но ще настъпи криза на съдържанията. В момента театралната практика доказва това. Има какви ли не чисто формални търсения, упражнения и в това отношение техниката на актьора се развива, той става все по-голям перфекционист, но кризата на съдържанието няма как и къде да се скрие. Според мен, ако в последните години на века чрез тези, макар и спорадични, търсения, за които говори Иван, театърът успее да прекрачи това буксуване на място, това упражняване само на формата, той ще намери изход.
Даже в едно свое интервю казвате, че в момента съществува криза да духа.
Маргарита Младенова: Кризата на съдържанията и кризата на духа са неотделими. Съществува криза да духа, защото цялата ценностна система на този етап на цивилизацията, която фетишизира предмета, материалното – аз мисля, че ние сме в първобитното състояние да фетишизираме предмети и да робуваме на това в живеенето си – е едната голяма беда, която предизвиква липса на интерес към духовното. Другата е т.нар. “философия на успеха”, която дойде от Америка и на която Европа, за съжаление, също сваля шапка. Тази “философия на успеха” е убийствена. Имало е времена, векове, когато изключителните личности са увличали след себе си същестуване върху един друг патос – патосът на откривателството, на ликуването от откриването. Всичко това сега е заменено с успех на всяка цена и вие много добре знаете, че точно то абсолютно отрича търсенето и откриването, защото там има риск, а успехът изисква да се вписваш в механизми и модели, точно като не рискуваш. Успехът има свои правила, свои катехизис и това, че всички ние прекрасно научихме този урок говори много лошо за нас, за състоянието на духа ни.
Какво ви дава работата в тандем? Как успявате да съчетаете своите творчески индивидуалности?
Маргарита Младенова: Замислям се над този въпрос само, когато ни го зададат, което е добър симптом. Това ми дава едно отказване от необходимостта вътре в себе си да имам редактор, докато репетирам, защото тогава този редактор е изведен извън мен. Това е вторият човек. Вероятно за него и аз съм такъв редактор. Парадоксът е, че когато друг те отразява, ти си много по-свободен и краен, отколкото когато се редактираш сам и внимаваш какво правиш. На мен ми дава голяма творческа свобода и, разбира се, провокацията винаги има една друга, неочаквана за мен гледна точка, която не ме оставя да заспя върху собствените си инерции.
Иван Добчев: Това е още един локатор, все едно имаш още един чифт сетива. Когато правим нещо заедно, ние се превръщаме в някакво митично същество, което има две глави, две сърца, четири чифта очи. По някакъв свръхначин увеличаваме усещането, хвърляме много повече усещане и сетивна информация към актьора, друго е проявяването, проучването, вглеждането в материала, който работим. Вероятно се получава нещо, което, когато си сам, е по-индивидуално, по-лично, затворено и по-малко.
Смятате ли, че сте изградили собствен път в изкуството?
Иван Добчев: Мисля, че по принцип всеки път в изкуството е индивидуален, личен, уникален. Можеш да избереш пътя на успеха, непрекъснато да репродуцираш този успех и да считаш, че това е твоят път. Той може да те изведе до там да вземеш статуетката “Оскар” или “Златна мечка”, но това не значи, че си много голям, че това е уникалният, твоят истински път. Струва ми се, че истинският път е някъде винаги малко оттатък. Тези понятия, видими формули на “Ти си добре, ти си наред, ти си известен, ти си най-великият, най-признатият” винаги подвеждат, подхлъзват. Мисля, че нашият път си е наш. Не знам до колко той наистина има някакво голямо, огромно значение за някой друг, за изкуството въобще – за световното или българското изкуство. Но той е нещо, което се мъчим да опазим от това да повтаря, имитира някого, да бъде адекватен на някаква мода. Мъчим се да бъдем честни към това, което ни е дал Бог, което ни е дала природата като талант, някаква уникална възможност да усещаме и да бъдем верни на него, верни да отразяваме таланта си в това, което правим. Без да приличаме на някой, защото така е по-добре, защото това е добре вписано в конюнктурата на правене на театър и изкуство.
Маргарита Младенова: Ние не измисляме театъра, който се опитваме да правим, не го съчиняваме. По-скоро се чувстваме като средновековните алхимици, които имат някаква много стара рецепта, която някой им е дал или са я преписали. Чрез нея надали ще се получи злато, но ние опитваме, свещенодействаме като я изпълняваме, все с надеждата да получим злато. В този смисъл имам чувството, че сме звено от една верига, която нито започва с нас, нито ще свърши с нас. По-скоро работим за някой, който ще постигне по свой си начин, но и върху тези рецепти това, което ние се опитваме да постигнем. Може би това е най-хубавото.
17 февруари 1999 г., София
Иван Добчев е роден през 1947 г. в гр. Харманли. Работил е в театрите в Димитровград, Пловдив, Театър “Българска армия”, Сатиричния и Народния театър. През 1988 г. заедно с Маргарита Младенова, Иван Добчев основава театрална работилница “Сфумато”. Театралната работилница има множество участия и награди от световни и наши фестивали. Критаката и публиката винаги възторжено посрещат техните творчески експерименти.
Признавам, че Маргарита Младенова и Иван Добчев са едни от любимите ми режисьори. Самите те се определят като средновековни алхимици и аз наистина мисля, че в малкото пространство на тяхната театрална работилница има нещо тайнствено, магическо, което ако го почувстваш, те завладява завинаги.
Според Маргарита Младенова и Иван Добчев акцентът в работата на “Сфумато” е върху репетицията, върху процеса и на своя зрител актьорите поднасят не резултати, а самия процес. Всеки от техните спектакли е повод, начин, подтик да се вгледаме в себе си, в това, което носим, в усещанията си и да открием, а защо не и прозрем, поне една от големите тайни – независимо дали уникална или чисто лична. Затова смятам, че техните спектакли трябва да се гледат с повод. Аз все още си спомням моето докосване до “Апокриф” няколко дни преди Великден и провиждането към Господа, религиозността, персоналната обредност, които получих. Няма да скрия, че обичам да ги интервюирам – дали заради очарованието към тях като личности и като творци, дали защото думите им ме провокират, а може би и заради професионалното удовлетворение, което получавам след поредното интересно интервю. Това е първото от поредица записи, които направих с тях. Записано е във вече бившата сграда на ТР “Сфумато” на ул. “Цар Освободител”.
В едно свое интервю казвате, че Театрална работилница “Сфумато” не е театър, а по-скоро път, който трябва да бъде извървян”. Какво е определението ви за “Сфумато”?
Иван Добчев: “Сфумато” е театър-лаборатория, място, където не се правят спектакли с цел конфекция, спектакли, които забавляват, репродуцират модела на конвенционалния театър, като място за отмора, забавление, развлечение, отпускане, а е театър, който се занимава с изследване на човешкия дух, на националните проблеми. В този смисъл ние много се отличаваме от приетото за театър понятие. Самото заглавие на театъра – “Сфумато” – е взето от термин, който определя техниката на Леонардо да Винчи за рисуване и буквално означава “техника за рисуване на въздух”.
Това връщане към националното намира ли приложение в края на 20 век, когато повече говорим за космополитизъм?
Иван Добчев: Според нас това е най-важното – в този голям процес на интеграция на държави, нации, култури, всеки да влезе в големия Европейски съюз, в големия европейски дом със своята идентичност, своето лице, своя корен, да донесе нещо различно. Той не може да влезе само, защото иска да прилича на някого. Според мен, за тази интеграция е хубаво, интересно и полезно, когато се събират хора, които държат на своето различие и същевременно имат доброто желание да бъдат заедно.
Маргарита Младенова: Понеже през годините много пъти сме се опитвали да изричаме какво е “Сфумато”, донякъде сме в ситуацията на хора, които стават проповедници на собствените си намерения, което не ни е цел и не е съзнателно. От друга страна, човек трябва да се опитва да изрече това, което иска и прави щом то е свързано с хора, щом държи да привлича любопитството на сродни хора. Според мен, като първи импулс, като нагон, през цялото това време за нас най-важно е било да създадем място, в което да има малко по-нормални условия за спонтанно творчество. Защото гледаме на театъра не толкова като на културна акция, на културна поръчка, на гражданска отговорност, колкото като на спонтанно творчество, на изкуство. Тук някъде е нашето любопитство към една или друга тема, или човешка територия. Например, любопитството ни към корените, към праобразите на живеене не са се появили след като сме се огледали за какво има смисъл да говорим сега, те не са културна поръка, а са по-дълбока вътрешна необходимост да се вгледаме в нещата, които ни липсват сега, които могат по-трудно да бъдат обяснени, по-трудно се връзват с конюнктурата на деня, тъй като не са утилитарни, не могат да бъдат употребени веднага, днес, от когото и да било по предназначение, но същевременно без тях на човека и на неговия живот нещо липсва.
Какво разбирате под “спонтанно творчество”?
Маргарита Младенова: Под “спонтанно творчество” разбирам това, което се случват и по време на репетиция, и вътре в представлението – не просто нещата да се имитират, да се изобразят, илюстрират или да бъдат обяснени, а да се случват. Има неща в живеенето, които са тайна за съзнанието, но пък са силно живеене. Те не се състоят само в това, което може да се види или чуе по време на едно представление, във фотографския му пласт на живеене, а са невидими, но човек знае, че ги има и разпознава, когато те се случват – по енергията. Затова, както каза Иван, сме нарекли театъра си “Сфумато”. Опитваме се да постигнем този въздух и неговата температура, които с нищо не се виждат, но човек ги усеща щом присъстават.
Поставяте авторски програми – “Чехов”, “Йовков”, “Радичков”, “Митове”. Защо работите именно програми и с какво всяка от тях се отличава?
Иван Добчев: Работенето в програми за нас е принципна позиция. За нас, правенето просто на една заглавие, колкото и да е интересно само по себе си, не изчерпва истинския, големия интерес към една тема. Тя обикновено може да бъде проследена в дълбокото, пространното занимаване с нея, с по-дългото стоене в нея. Например разглеждаме Йовков чрез два негови текста, правим два спектакъла, които вървят паралелно. Идеите и проблемите от единия спектакъл по някакъв начин се отразяват в другия, отзвучават, продължават в него. Така имаме възможност един текст, една тема, един автор, един голям проблем, да го разгледаме много по-обстойно, по-истински, да стигнем много по-далече, отколкото да направим едно представление и след това да преминем към друго нещо. Това е отликата ни от конвенционалния театър, който прави репертоара си като меню, в което има нещо забавно, нещо малко по-сериозно, има нещо като пикантерия и нещо за десерт. Работата в програми означава, че настина сме лаборатория, наистина изследваме нещо – не като научни работници, а като артисти.
Защо се насочихте именно към тези автори?
Иван Добчев: За нас всички тези автори, по които сме правили програми, имат важно, съществено значение за това кои сме сега, от къде идваме и накъде отиваме. Такъв е случаят с Радичов, с Йовков, Чехов, с който сме започнали и който е предопределил гледната ни точка за света, за това как стоят нещата от живота. Последните ни занимания с “Апокриф” и с “Митове” са в посока на това да видим от къде е почнало всичко, къде е грешката, закодирана в самото начало на цивилизацията, такава, каквато я познаваме сега. В това е нащата мисия, нещото, което считаме за своя отговорност като творци.
Маргарита Младенова: Опитваме се колкото може по-дълго да стоим в нещата, които ценим, защото един авторов свят има свои закони на живеене и те трябва да бъдат открити и после изречени на театрален език. Това лесно прескачане от Шекспир към Йовков и след това към Пирандело отнема шансовете на театрала, на хората, които прави театър – имам предвид и актьори, и режисьора, и останалите хора от екипа, да потънат в този свят, да го проумеят истински, да натрупат достатъчно вътре в него, за да имат право да застанат срещу хората, които идват за тази среща и настина да им поднесат нещо като постижение, постигане на този свят. Нашето стоене дълго време в едни авторови светове не е просто артистичен каприз или хрумване, желание да бъдем интересни, а именно мярка за дълбоката ни сериозност към мащаба на тези светове.
Последната ви програма се казва “Митове”. Успяхте ли да откриете българския архетип, това културно наследство, което стои в нашето съзнание, в нашия ген и според вас, с какво то се отличава?
Маргарита Младенова: Ако счетем, че сме успели да го открием, трябва да спрем. Това е пространство, в което човек може да стои докато е жив и да има какво още да се открива и след него. Продължаваме и даже бъдещото ни намерение –проектът “Каракачани”, който започваме да работим сега, доказва, че имаме желание да стоим в това пространство. Но, чрез Йовков, Радичков и “Апокриф”, открихме, че в тези първични природи, които са много по-цели от нашите, стои невероятната енергия на едно мощно въображение, което се опитва да освети тайната си и да даде отговор на големите въпроси по начин, който може да се види - чрез видения, картини, а не чрез умозрителни заключения. Това е много спонтанен и детински начин, който е близък до природата на творчеството. Тези хора са творци, те са творчески природи. Самите им, успоредни на Библията, легенди, апокрифи, виденията им имат нещо общо с базата, която трябва да има един творец, за да създава, да прави театър или музика, да рисува картини или каквото и да било. Затова считаме, че театърът има какво да прави там. Театралният език може да изрече по-крайно техните видения, техните енергии, от колкото само словото, литературата или само чистата наука.
Разкажете ми по-подробно за спектаклите, които включва програма “Митове” и за този, който сега подготвяте – “Каракачани”.
Иван Добчев: Програма “Митове” съдържа три спектакъла. Хронологически първият - “Сънят на Одисей” е на нашия ученик Явор Гърдев и представя мита за Одисей. Ползва текстове на Хайнер Мюлер (негова преработка на мита за Филоктет). Другият спектакъл е “Тирезий слепият”. Той се занимава с един по-периферен, маргинален образ от цялата древногръцка митология. Това е един сляп прорицател, който стои в периферията на мита за Едип, на мита за Антигона, дори и на Одисей. Спектакълът е за този персонаж, за мита за неговата слепота, метафората на неговото виждане без очи. Другият спектакъл е “Антигона смъртната”. Това е спектакъл на Маргарита Младенова. Той представя мита за Антигона и е единственият от спектаклите, който ползва автентичен античен материал - текст на Софокъл, макар че преводът бе направен наново – буквален от древногръцки и поетичен от Кирил Мерджански. Нарекли сме програмата “Митове”, защото кръжи около древногърцки митове, опира се на тях и ползва техните значения.
Новият проект, който подготвяме се нарича “Каракачани”. За него няма писани текстове и навлизаме в културата и митологията, до колкото тя същестувува само като устно творчество – песни, предания, предавани от уста на уста, от ръка на ръка – като умението да правиш сирене, да стрижеш руното, да тъчеш на древен, първобитен стан. Каракачаните са номадски народ, който идва от много далече, никой не знае от къде точно, защото те нямат своя писменост, който е населявал нашите земи, минавал е през тях, стоял е тук, нещо е дал, нещо е взел от уседналите. Според нас, този народ има много важно значение и за това какво сме ние, с кого сме, част от какво сме. Предположенията на учените са, че това е народ, който идва от траките. Това е тракийско племе. Другото, което е важно и интересно за нас при изследване модела на живеене на каракачаните е, че това е модел на живеене на свят без граници, в който свободно можеш да преминаваш от едно пространство в друго. Нещо, което е патос на европейската интеграция и въобще на желанието на хората, на интелектуалците в Европа да започнат да живеят в свят без граници и да могат свободно да се придвиждат на Юг и на Север, на Изток и на Запад.
Маргарита Младенова: Има някаква невероятна, велика скромност в модела на живеене на тези хора, които буквално изтръгват всеки миг живот от враждебното ни битие наоколо, нещо, което ние отдавна сме загубили. Те не считат, че живота им дължи, те просто отслужват живеенето си без да се щадят. Това е друга философия на живеене, макар и сетивна, която т.нар. модерен човек е загубил в претенциите си за живеене, от както се е взел за Бог и е въвел други ценностни системи, мерки за нещата. Като я възкресяваме чрез представлението, ние придаваме духовен принос към неща, които не бива да бъдат забравяни.
По какъв начин публиката възприема вашите спектакли? Имате наблюдение и в чужбина, защото сте работи ли и там.
Маргарита Младенова: Публиката възприема различно нашите спектакли. Обикновено хората, които идват на наше представление, идват отново. Но има и хора, които не идват на представленията на “Сфумато” - някои, защото не знаят, че има такъв театър-лаборатория, а повечето, защото това, което правим не ги интересува. Според мен, това отваряне на ножицата, избистране на предпочитанията, макар и да е жестоко, е добро. Нека да е ясно кой какво предпочита и да ходи там, където предпочита. В това отношение имаме кръг от зрители, почитатели, от съучастници, в това, което се опитваме да правим, на който много държим и който се опитваме да разширяваме. Най-хубавото е, че при нас идват предимно млади хора, студенти, предимно хуманитаристи, художници, музиканти. Това, което ни изненада в работата ни, да речем във Франция, в чужбина, е че когато там се опитваме да правим същото, което тук правим, то, без предварителна подготовка и без велико търпение да мине време, веднага приобщава много по-широки кръгове от зрители. Вероятно контекстът там или подготовката на човека за изкуство е на по-друго ниво и има много повече хора, които се интересуват от по-духовни, по-нелесни за смилане, по-сетивни присъствия в изкуството. Направихме Чехов, както го правихме и тук, и играехме в огромни, пълни зали – от около 800 човека. След това имахме срещи с млади хора, които са чели Чехов, учат го в училище. Тази предварителна подготвеност на душата, на сетивата за една по-истинска култура и нейните феномени е разликата, която се набива на очи.
Какво ви дава работата в чужбина?
Иван Добчев: Работата в чужбина е допълнително добиване на кураж и самочувствие, че това, което правим не е просто с регионално значение, че това, което мислим и с което се занимаваме, в което въвличаме актьорите и след това и зрителите, е нещо значимо не само за нашия кръг хора, само за нашата котловина, а е наистина значимо за света. Когато работим в чужбина ние се изживяваме и усещаме като граждани на планетата Земя, като граждани на света, като хора, които имат какво да кажат на този свят, които имат своя гледна точка и тя може да прикове вниманието, да заинтригува, да изненада и да респектира. Освен това, когато общуваме с хора от друга културна среда, друг контекст, ние проверяваме собствените си натрупвания, собствените си позиции, мислене. Това е най-добрият начин да разбереш кой си, къде си, кое настина е стойностно, уникално и кое в момента е културна конфекция, която сателитите разнасят по целия свят.
С какво се характеризират новите художествени тенденции в европейския театър и според вас, по какъв начин българският театър и българската драматургия се вписват в тях?
Иван Добчев: В момента никой не може да каже, че има само една тенденция. От Гротовски насам в театъра няма нищо ново, друго, провокативно. Има най-различни тенденции – постмодерниска тенденция, тенденция, от която се инспирира поколението, захранено от телевизията, от МТV естетиката, има реалистичен театър, психологически театър, булеварден театър, театър-мюзикъл, която е една от най-известните форми на правене на театър. Но по света и в почти всяка европейска страна има хора, които правят лабораторен театър, който се занимава с много по-съществените неща, не просто с индустрия за забавление. Има различни форми, които помагат на този театър да съществува, защото в Европа има хора, които знаят, че това е шансът, театърът да оцелее като такъв, да остане верен на себе си, да не се превърне в нещо друго, нещо, което не е чистият театър.
Маргарита Младенова: Мисля, че краят на 20 век възроди, не мога да кажа откри и доведе до много високи образци, т. нар. “физически” театър в резултат от само говоренето на сцената, който обаче има и много епигони. За мен, по-важното е това, за което Анатолий Василев писа преди десетина години, че в театъра няма да настъпи криза на формата, но ще настъпи криза на съдържанията. В момента театралната практика доказва това. Има какви ли не чисто формални търсения, упражнения и в това отношение техниката на актьора се развива, той става все по-голям перфекционист, но кризата на съдържанието няма как и къде да се скрие. Според мен, ако в последните години на века чрез тези, макар и спорадични, търсения, за които говори Иван, театърът успее да прекрачи това буксуване на място, това упражняване само на формата, той ще намери изход.
Даже в едно свое интервю казвате, че в момента съществува криза да духа.
Маргарита Младенова: Кризата на съдържанията и кризата на духа са неотделими. Съществува криза да духа, защото цялата ценностна система на този етап на цивилизацията, която фетишизира предмета, материалното – аз мисля, че ние сме в първобитното състояние да фетишизираме предмети и да робуваме на това в живеенето си – е едната голяма беда, която предизвиква липса на интерес към духовното. Другата е т.нар. “философия на успеха”, която дойде от Америка и на която Европа, за съжаление, също сваля шапка. Тази “философия на успеха” е убийствена. Имало е времена, векове, когато изключителните личности са увличали след себе си същестуване върху един друг патос – патосът на откривателството, на ликуването от откриването. Всичко това сега е заменено с успех на всяка цена и вие много добре знаете, че точно то абсолютно отрича търсенето и откриването, защото там има риск, а успехът изисква да се вписваш в механизми и модели, точно като не рискуваш. Успехът има свои правила, свои катехизис и това, че всички ние прекрасно научихме този урок говори много лошо за нас, за състоянието на духа ни.
Какво ви дава работата в тандем? Как успявате да съчетаете своите творчески индивидуалности?
Маргарита Младенова: Замислям се над този въпрос само, когато ни го зададат, което е добър симптом. Това ми дава едно отказване от необходимостта вътре в себе си да имам редактор, докато репетирам, защото тогава този редактор е изведен извън мен. Това е вторият човек. Вероятно за него и аз съм такъв редактор. Парадоксът е, че когато друг те отразява, ти си много по-свободен и краен, отколкото когато се редактираш сам и внимаваш какво правиш. На мен ми дава голяма творческа свобода и, разбира се, провокацията винаги има една друга, неочаквана за мен гледна точка, която не ме оставя да заспя върху собствените си инерции.
Иван Добчев: Това е още един локатор, все едно имаш още един чифт сетива. Когато правим нещо заедно, ние се превръщаме в някакво митично същество, което има две глави, две сърца, четири чифта очи. По някакъв свръхначин увеличаваме усещането, хвърляме много повече усещане и сетивна информация към актьора, друго е проявяването, проучването, вглеждането в материала, който работим. Вероятно се получава нещо, което, когато си сам, е по-индивидуално, по-лично, затворено и по-малко.
Смятате ли, че сте изградили собствен път в изкуството?
Иван Добчев: Мисля, че по принцип всеки път в изкуството е индивидуален, личен, уникален. Можеш да избереш пътя на успеха, непрекъснато да репродуцираш този успех и да считаш, че това е твоят път. Той може да те изведе до там да вземеш статуетката “Оскар” или “Златна мечка”, но това не значи, че си много голям, че това е уникалният, твоят истински път. Струва ми се, че истинският път е някъде винаги малко оттатък. Тези понятия, видими формули на “Ти си добре, ти си наред, ти си известен, ти си най-великият, най-признатият” винаги подвеждат, подхлъзват. Мисля, че нашият път си е наш. Не знам до колко той наистина има някакво голямо, огромно значение за някой друг, за изкуството въобще – за световното или българското изкуство. Но той е нещо, което се мъчим да опазим от това да повтаря, имитира някого, да бъде адекватен на някаква мода. Мъчим се да бъдем честни към това, което ни е дал Бог, което ни е дала природата като талант, някаква уникална възможност да усещаме и да бъдем верни на него, верни да отразяваме таланта си в това, което правим. Без да приличаме на някой, защото така е по-добре, защото това е добре вписано в конюнктурата на правене на театър и изкуство.
Маргарита Младенова: Ние не измисляме театъра, който се опитваме да правим, не го съчиняваме. По-скоро се чувстваме като средновековните алхимици, които имат някаква много стара рецепта, която някой им е дал или са я преписали. Чрез нея надали ще се получи злато, но ние опитваме, свещенодействаме като я изпълняваме, все с надеждата да получим злато. В този смисъл имам чувството, че сме звено от една верига, която нито започва с нас, нито ще свърши с нас. По-скоро работим за някой, който ще постигне по свой си начин, но и върху тези рецепти това, което ние се опитваме да постигнем. Може би това е най-хубавото.
17 февруари 1999 г., София
Коментари
Публикуване на коментар