Красимир Спасов е роден е през 1941 г. в гр. Варна в семейство на актьори. Завършва НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов” в класа на проф. Сашо Стоянов, заедно с други известни наши режисьори като Крикор Азарян и Николай Поляков. Обикновено поставя “трудни”, по неговите думи, автори. Професионалната си кариера започва в Добричкия театър, но се представя и в много от театрите в столицата и страната. Работи като режисьор в Народния театър, театър “Сълза и смях”, в Театър “Българска армия”.
Поводът за срещата ми с Красимир Спасов бяха няколкото интересни спектакъла, които гледах на сцената на театър “Българска армия”.
Полюбопитствах какво се крие зад диманика, многопластовост и зрителски интерес към постановките на Красимир Спасов, защото режисьорът обикновено остава скрит зад завесите, потопен в мъчителния репетиционен период и окрилен от зрителските аплодисменти. Срешнах гостоприемност, отзивчивост и искреност. Интервюто се получи дълго, плътно, като че ли точно улавящо философията на един зрял творец, който тепърва ще си отговаря на въпросите, които въображението и битието поставят, но който вече знае отговорите на много от терзанията на по-младите си колеги. Теорията на театъра, подобно на повечето изкуства, се гради от биографията на хората, които участват в него, които изграждат неговата представа. Докосването до мъдростта на твореца винаги носи удовлетворение, още повече ако е съчетана с фантазия и личностен финес. Едва по-късно си дадох сметка колко много от разбиранията на Красимир Спасов се споделят и от по-младите му и амбициозни колеги.
Взех интервюто в кабинета на режисьора в театър “Българска армия”.
Вие сте от артистично семейство. Естествено е да ви попитам защо се насочихте към режисурата, още повече след като разбрах, че сте искали да станете журналист?
Красимир Спасов: Действително моята юношеска мечта бе да стана журналист. Но се случи така, че когато завърших гимназия, Факултетът по журналистика бе закрит. Влязох в казармата. След като завърших военната си служба, се оказа, че тази специалност все още не е открита. Тогава се оказах на кръстопът – на къде да поема, каква професия да избера. Може би от немайкъде кандидатствах режисура във ВИТИЗ. Не бях подготвен за нищо друго, а и си въобразявах, че съм добре подготвен за изпитите по режисура, тъй като съм син на актьори и за разлика от моите съученици, съм гледал малко повече театрални представления. Това се оказа поредната ми заблуда. Бях скъсан още на първия кръг. И едва тогава, вероятно амбициран от тази своя неудача, сериозно се замислих какво изобщо представлява професията “режисьор”. Мога да кажа, че за да си отговоря на този въпрос, да имам някакъв разбираем за мен самият отговор, ми помогнаха спектаклите по това време (началото на 60-те години) на Вили Цанков в Младежкия театър в София и на Димитрина Гюрова във Варненския театър. Започнах да разбирам, че театралният спектакъл не е просто и само акт от по-добро или по-малко добро актьорско поведение, оттам и на актьорско дарование, а е цялостна концептуална система на един нов свят – свят, който наричаме художествен – светът на третата реалност. Именно създателят на този свят, на това художествено пространство е режисьорът. Той е призван да интерпретира драматургичните текстове и да създаде сложна партитура от визии, които имат свое определено звучене, своя логика, да разположи тези визии в сценичното пространство и да ги превърне в занимателна и смислена история, която хората с интерес, любопитство и вълнение да гледат.
Казвате, че режисурата е участ. А също, че режисьорът трябва да бъде упорит и търпелив, решителен и целенасочен. Какво означава това и по какъв начин то се отразява върху вашите постановки?
Не знам дали режисурата се учи. Учат се определени професионални умения. Учат се теория на професията режисура, на театралното изкуство. Изучава се опитът на предходниците, на съвременниците, на най-интересните режисьори в националния театър или в европейския театър, доколкото той е еталон за добър театър в света. И все пак твърдя, че режисурата е особена професия. Човек или има този божи дар, този талант, способност да концептуализира различни светове, или го няма. Аз говора за режисьора, който е творец, демиург на художествени светове. Е, има и постановчици – дизайнери, които биха могли да усвоят определени умения и да правят някакви спектакли, които са трета ръка театрални актове. По силата на това, че режисьорът се явява и главен мениджър на целия постановачен екип, той трябва да работи с живи автори или с текстовете на мъртвите класици, с художници – сценографи, костюмографи, с композитори, трябва да работи с актьори, с цялата производствено – техническа част от театралната дейност – всички онези производствени ателиета и технически звена, които обслужват един спектакъл и правят възможно провеждането на театралното представление. Можем да си представим, че режисьорът стои начело на доста хора и трябва да определя техните действия, да ги насочва, регулира, координира взаимоотношенията между тези хора. Може би и заради това той носи най-голямата отговорност за театралния продукт, подписвайки се под афиша на спектакъла. Ето защо абсолютно необходимо е режисьорът да има силен характер, да бъде волеви, решителен, организиран и да знае, че в тази своя дейност, не може да има почивен ден, не може да разчита на разграфена справедливост на протичането на неговия живот.
Но може би режисьорът получава и най-големите похвали от публиката за своята работа? Наистина той се явява главното действащо лице в една постановка, макар и седейки зад кулисите.
Боя се, че в практиката на българския театър това не е съвсем така. В световния, европейския театър в известен смисъл е така. И театралната критика, и журналистите, и всички, които се занимават с театралното дело, знаят каква е професията на режисьора и какво е неговото място в цялостното сътворяване на театралния акт. Колкото и да е странно в българското театрално пространство все още се водят малко дилетански и безмислени спорове кой е по-важният в театъра – актьорът или режисьорът, какво е място на режисьора и т.н. Оттук произтича и логиката, че не винаги по достойнство се оценява онова, което той извършва. Да, той се споменава, но любимци на публиката са актьорите. Това е и в природата на тяхната професия. В крайна сметка, те са на осветеното сценично пространство, тяхно е ходенето по мъките в един спектакъл и естествено много директно и бързо е правото им да получат аплодисментите на публиката, да получат веднага наградата за положените усилия. При режисьора тази награда идва по – късно, по заобиколен начин. Ако трябва да бъда честен – за българския режисьор същинската награда е радостта на публиката при възприемането на спектакъла, аплодисментите към актьорите, към това, което се получава на сцената. Не бих твърдял, че режисьорът е лишено от суета същество. Но българският режисьор е по-дисциплиниран творец. В това отношение той не е разглезен и ми се струва, че по някой път се задоволява и с малко от това, което представляват богатствата на суетата, удоволствията на това да бъдеш творческа и публична личност.
Казвате, че в спектаклите си се интересувате от екзистенциалното, а също че публиката е привлечена от историите, които разказвате и от начина, по който ги разказвате.
От доста време съм загърбил проблемите на конкретно протичащото битие, т. нар. неща от живота. Не защото считам едно такова любопитство към нещата от живота на човека за лекомислено и за недостатъчен повод да се прави театрална история. Правил съм такива спектакли и за себе си съм стигнал до убеждението, че няма какво повече да разкажа като театрална игра. От доста години все по-упорито ме занимават по-универсални въпроси, онези, които наричаме “проклети” въпроси, които обхващат цялостното битие на човешкото същество – за какво живее човек; защо е на този свят; какво означават мъжът и жената; какво е животът и смъртта; какво е протичащото време на едно човешко битие; защо ако човек се ражда, той трябва и да умре; защо всичко от човешкото битие, което представлява един миг от огромното протичащо време, без начало и без край, трябва да е изпълнено с такова жестоко напрежение, да бъде несекваща битка – между половете, между отделните човешки същества, между социалните общности; какво е любовта; защо е най- присъщото на човека явление и т.н. Разбира се, част от тези въпроси се разполагат в пространството на ирационалното, на мистичното, на онова, което не е лесно познаваемо. Смятам, че изкуството и в частност изкуството на театъра е онази възможност не само да поставя подобни въпроси чрез текстовете, които интерпретирам, но и опит да намеря някакви отговори – хипотези, да си представя как биха могли да бъдат те. Както се казва, в духа на шегата: за радост и поука на вечно неучещото се от собствените си грехопадения и от собствените си истории човешко същество. Театралното пространство е място, в което се сътворяват чудеса, може да се спира времето, да се пуска да тече обратно, да се разказват всякакви чудесни, магични истории, в които човекът да се огледа – с респект, със страх, с удивление и с чувството, че да бъдеш човек не е просто празно говорене, че човешкият живот си заслужава да се живее и че човешкото битие е изпълнено не само с напрежение, мъка, страдание, но и с удоволствие от висш порядък, удоволствия, които донасят богатият духовен живот, любовта, приятелството и т.н. Ето как аз разбирам театъра и затова търся текстове, които съдържат възможността да се разказват истории от т.нар. екзистенциален порядък.
Сега сме на границата на два века. Според вас какъв ще бъде театърът на новия век? Как си го представяте? Дали би бил същият както досега или има нещо, което коренно ще го различава?
Струва ми се, че театърът ще се нарича “театър” докато има сцена, режисьори, художници, композитори, актьори, които да играят, докато има игра на тази дъсчена сцена и има зрители, които непосредствено да следят и съпреживяват тази игра. Независимо дали харесват или отхвърлят тази игра, дали одобрявайки седят в театралния салон или го напускат, ядосано тръшвайки вратата след себе си. Може би малко семпло описвам това изкуство, но то е от преди не знам колко века. В неговата природа има нещо консервативно, задължително, за да бъде наричано това изкуство “театър”. Разбира се, в третото хилядолетие може да се очаква невероятен технологичен бум, такива технологични постижения, които моето и на повечето хора въображение не би стигнало, за да си ги представят – ето вече се говори за виртуалната реалност. И това не е научна фантастика, а своеобразна действителност. Някои прибързват да свързават театралното изкуство с виртуална реалност. Аз се безпокоя, че това би могло да се нарече нещо друго, но не и театър. Вероятно в третото хилядолетие тези, които ще живеят тогава – следващите поколения – ще бъдат свидетели на нов вид изкуство. Така, както поколенията от края на миналия век и началото на този, бяха свидетели на създаването на киното като изкуство. А няколко десетилетия след това и на появата на телевизора и възможностите на тази медиа да създава своя зрителна аудитория – медиа, която също се превръща в своеобразно изкуство, в която има и от киното, и от театъра и т.н. Навярно технологичните постижения ще доведат до създаването на ново визуално изкуство, което не мога да назова какво ще бъде. Но театърът, такъв, какъвто го знаем, ще има място сред визуалните изкуства. Сигурно хората от по-следващите поколения ще изпитват потребност от него. Или ще имат носталгия към театъра като изкуство на непосредственото участие в ставащата тук и сега игра.
Казвате, че се стремите към високо професионален театър. Какво е мястото на театъра в България в момента и по какъв начин нашият театър се вписва в световните тенденции? Дали допринася нещо ново със своята визия, игра?
Мисля, че театърът ни в най-добрите си изяви, съвсем успешно се вписва в общото европейско театрално пространство. Според мен, няма никакви основания българският театър да има комплекси за провинциализъм, за културна или артистична недостатъчност. Това особено важи за последното десетилетие, когато паднаха бариерите, които ограничаваха диалога, съприкосновението на театралната култура от Изток и Запад. Тогава имаше ограничаване на информацията и театралите от източните страни не можеха да пътуват, да гледат, да четат и разбират какво става в театралния свят, какво занимава техните колеги от западния театрален свят. Сега българските театрални творци са много добре информирани. Макар че и преди намираха начин да се информират. Такава беше и нагласата им – малко опозиционна, да правят театър въпреки ограниченията, въпреки всичко, да се занимават с кръг от проблеми и културни явления, които същестуват в европейското театрално пространство. Разбира се, средствата, с които трябваше да изричат всичко това, бях по-особени. Често пъти и Езопови. Но основната позитивна, съграждаща енергия на българските театрални творци е част от причината българският театър да не е в окаяно състояние и да не изостава на светлинни години от театъра в Европа и по света. Безпокоя се, че в това десетилетие, чиято най-отличителна черта е преостройването, огромната метаморфоза, която преживява обществото, във всички негови направление, включително и в културата, създава трудни и често мъчителни ситуации за изкуствата. Става ясно, че театралното изкуство не е евтино. Един интересен, атрактивен театрален спектакъл изисква много средства. Боя се, че в момента българската култура и театър не разполагат с достатъчно такива, за осъществяването на интересни проекти. От друга страна, не е тайна, че българските театрални творци са ниско заплатени хора. Разликите в заплащането ни в сравнение с колегите ни от Европа и даже с някои близки страни, като например Словения, са потискащо големи. Животът на българския театрален деец е труден. Той не е много мотивиран.
Все пак се появиха ново поколение и актьори, и режисьори. Вашата дъщеря също е актриса.
Да, но аз съм свидетел на проблемите, които имат и моята дъщеря, и нейните колеги. Свидетел съм на какво изпитание са подложени мои бивши студенти, вече млади режисьори. На това как трудно достигат до възможността да осъществят един или друг свои театрален проект. Това означава да работят постоянно, за да могат, от една страна да подържат професионалната си кондиция, и от друга – откритията на тяхното въображение, на техния душевен взор, мисъл, бързо да се превръщат в театрална история. А това става доста трудно. Това, което, в края на крайщата, поддържа в мен някакъв умерен оптимизъм, е, че българските театрални дейци са някаква особена издържлива порада хора и са майстори – знаят две и двеста, могат от нищото да направят нещо. Най-малко това е една от причините да могат да работят активно и да правят сериозни спектакли, които правят впечатление не само на българската публика, но и на театралните хора в Европа. И това не са голословни, патриотични приказки. Достатъчно е да си припомним, че почти всяка година спектакли, включително и на млади режисьори, току-що завършили обучението си в нашата Театрална академия, вече пътешестват по значими театрални фестивали и печелят аплодисментите на театралната публика и на специализираната театрална критика. Но се безпокоя, че тази издържливост, това факирство, този гол ентусиазъм да се работи за каузата на изкуството, не биха могли да продължат дълго време. И ако в следващите няколко години не се подобрят предимно икономическите условия, в които живеят и работят театралните ни дейци, българският театър може да понесе много сериозни поражения. Може да бъде завладян от апатия, каквито симптоми вече има, да започне емиграция на най-талантливите ни хора и то не непременно навън, в чужбина, в развитите страни, а да се превърне във вътрешна емиграция, в нежеланието на хората да се занимават с театрално изкуство и обръщане към други дейности и професии. Това безпокойство не е само мое, а и на голяма част от хората, които работят в българския театър, хора от различни поколения, но свързани с любовта си към театралното изкуство и с това, че за тях то е кауза, която трябва да бъде отстоявана, в името, на която човек принася много жертви.
Коя е най-голямата жертва, която вие сте принесли в името на театъра?
Режисурата е самотно занимание. Това се предполага и е заложено в природата на самата професия. Режисьорът е човек, който добре познава мъките на творчеството, на сътворяването, на измислянето. Той добре познава и мъките на това да обединиш усилията на много хора и интереси, които в повечето случаи са много разнопосочни. Той познава и мъката от това как във въображението му се изгражда идеалният образ на бъдещия спектакъл и как, когато той започне да се реализира, минавайки през реалностите, които се наричат постановачен процес и субектите, които участват в него, от този идеален образ понякога остава твърде малко. Самата професия диктува на режисьора да бъде самотник, да не си позволява това, което всички останали биха могли да си позволят. Винаги в името на работата, на създаването на спектакъла, той е задължен да поддържа дистанция с тези, с които работи, включително и с актьорите. По правило, режисьорът няма много приятели в театъра. Ще спомена нещо, което е анекдотично – режисьорът не може да си позволява често да се влюбва и разлюбва с актрисите и колежките от театъра. Общо взето, неговата природа трябва да бъде особена – горещо–студена емоционална сплав. Казвам това, защото режисьорът ръководи една общност и е длъжен да го прави така умело, че да я доведе до успех. Красиви приказки за голямо изкуство могат да обаят актьора един път, два пъти, три пъти…Но ако на третия път не получи успех, вече е склонен да забрави съществуването на този режисьор и да потърси друг, който ще го доведе до успех. В известен смисъл, режисьорът трябва да дава професионален и морален пример, защото в него се оглеждат всички интереси, стремежи. Това никак не е леко. Така че някак си изначално, по силата на тази професия, режисьорът е обречен на известна самота. Тя е и човешка самота.
Може би в случая е много важна ролята на семейството.
О, да, разбира се. Лично за мен семейството, моят дом е моят малък остров, моята малка щастлива Аркадия. Там бих могъл да споделям не само проблемите от протичащото ми професионално битие, но и своите мечти за театър. И същевременно и тук трябва да бъда внимателен – да не се прекрачва определена граница, когато започваш прекалено много да натоварваш близките си с проблемите на собствената професия. Изходът, разбира се, са всички онези възможни дейности, които режисьорът би могъл да упражнява извън театъра – онези мили занимания, които наричаме хобита.
Какви са вашите хобита?
Моето е да чета най-различни книги. Но когато съм много преуморен най-много обичам да чета криминалета, трилъри и научна фантастика. Иначе, когато съм по-спокоен, в по-добра физическа кондиция, когато сетивата ми са свежи, се занимавам с по-сложна художествена литература, теоретична литература. Обичам да пиша малки студии, които имат теоретичен характер и които са свързани с моята работа върху един или друг спектакъл.
Четох, че като млад сте се занимавали и с баскетбол. Сега може би сте се отказали от спорта или нямате достатъчно време?
Да, навремето бях доста добър баскетболист, една от гордостите на моя роден град Варна. Но за жалост, когато бях втори или трети курс в Театралната академия, постепенно загърбих този спорт. Не защото нямах желание да го упражнявам, даже имаше и възможност – в спортно дружество “Академик”, но нямах време и сили. Още в академията започнах да проумявам, че за онази всеобемаща съществото на човека игра, каквато е театралната, понякога 24 часа са малко. Тя е като един своеобразен Молох – поглъща те изцяло. И тук няма никакви сантименталности. Както пее Слави Трифонов: “Няма не мога, няма не искам”. Или се занимаваш с театър, или почваш да се разпиляваш и тогава не биха ти се случили онези добри мигове, каквито са един добър театрален спектакъл с една добра съдба сред публиката. Иначе обичам да гледам и баскетбол, футболен запалянко съм, понякога ходя на мачове и пряко съпричаствам в този особен вид спектакъл, какъвто е спортната игра. Опитвам се да поддържам физическа кондиция като правя нормалните физически упражнения, разходки из природата заедно с моето семейство. Есенно време ние обикаляме горичките и поляните край парка “Камбаните”, където живея – в края на града и сме съвсем близо до природата, до Витоша. Обичаме да берем шипки, глогинки, кленови листа и т.н. Природата е много красива и полягам усилия, заедно със семейството си, да се възползваме от тези мигове, които действително просветляват душата на човека, когато усети възможност да се слее с нея, с нейното спокойствие, равновесие и с нейната своеобразна мъдрост и чистота.
3 декември 1999 г., София
Поводът за срещата ми с Красимир Спасов бяха няколкото интересни спектакъла, които гледах на сцената на театър “Българска армия”.
Полюбопитствах какво се крие зад диманика, многопластовост и зрителски интерес към постановките на Красимир Спасов, защото режисьорът обикновено остава скрит зад завесите, потопен в мъчителния репетиционен период и окрилен от зрителските аплодисменти. Срешнах гостоприемност, отзивчивост и искреност. Интервюто се получи дълго, плътно, като че ли точно улавящо философията на един зрял творец, който тепърва ще си отговаря на въпросите, които въображението и битието поставят, но който вече знае отговорите на много от терзанията на по-младите си колеги. Теорията на театъра, подобно на повечето изкуства, се гради от биографията на хората, които участват в него, които изграждат неговата представа. Докосването до мъдростта на твореца винаги носи удовлетворение, още повече ако е съчетана с фантазия и личностен финес. Едва по-късно си дадох сметка колко много от разбиранията на Красимир Спасов се споделят и от по-младите му и амбициозни колеги.
Взех интервюто в кабинета на режисьора в театър “Българска армия”.
Вие сте от артистично семейство. Естествено е да ви попитам защо се насочихте към режисурата, още повече след като разбрах, че сте искали да станете журналист?
Красимир Спасов: Действително моята юношеска мечта бе да стана журналист. Но се случи така, че когато завърших гимназия, Факултетът по журналистика бе закрит. Влязох в казармата. След като завърших военната си служба, се оказа, че тази специалност все още не е открита. Тогава се оказах на кръстопът – на къде да поема, каква професия да избера. Може би от немайкъде кандидатствах режисура във ВИТИЗ. Не бях подготвен за нищо друго, а и си въобразявах, че съм добре подготвен за изпитите по режисура, тъй като съм син на актьори и за разлика от моите съученици, съм гледал малко повече театрални представления. Това се оказа поредната ми заблуда. Бях скъсан още на първия кръг. И едва тогава, вероятно амбициран от тази своя неудача, сериозно се замислих какво изобщо представлява професията “режисьор”. Мога да кажа, че за да си отговоря на този въпрос, да имам някакъв разбираем за мен самият отговор, ми помогнаха спектаклите по това време (началото на 60-те години) на Вили Цанков в Младежкия театър в София и на Димитрина Гюрова във Варненския театър. Започнах да разбирам, че театралният спектакъл не е просто и само акт от по-добро или по-малко добро актьорско поведение, оттам и на актьорско дарование, а е цялостна концептуална система на един нов свят – свят, който наричаме художествен – светът на третата реалност. Именно създателят на този свят, на това художествено пространство е режисьорът. Той е призван да интерпретира драматургичните текстове и да създаде сложна партитура от визии, които имат свое определено звучене, своя логика, да разположи тези визии в сценичното пространство и да ги превърне в занимателна и смислена история, която хората с интерес, любопитство и вълнение да гледат.
Казвате, че режисурата е участ. А също, че режисьорът трябва да бъде упорит и търпелив, решителен и целенасочен. Какво означава това и по какъв начин то се отразява върху вашите постановки?
Не знам дали режисурата се учи. Учат се определени професионални умения. Учат се теория на професията режисура, на театралното изкуство. Изучава се опитът на предходниците, на съвременниците, на най-интересните режисьори в националния театър или в европейския театър, доколкото той е еталон за добър театър в света. И все пак твърдя, че режисурата е особена професия. Човек или има този божи дар, този талант, способност да концептуализира различни светове, или го няма. Аз говора за режисьора, който е творец, демиург на художествени светове. Е, има и постановчици – дизайнери, които биха могли да усвоят определени умения и да правят някакви спектакли, които са трета ръка театрални актове. По силата на това, че режисьорът се явява и главен мениджър на целия постановачен екип, той трябва да работи с живи автори или с текстовете на мъртвите класици, с художници – сценографи, костюмографи, с композитори, трябва да работи с актьори, с цялата производствено – техническа част от театралната дейност – всички онези производствени ателиета и технически звена, които обслужват един спектакъл и правят възможно провеждането на театралното представление. Можем да си представим, че режисьорът стои начело на доста хора и трябва да определя техните действия, да ги насочва, регулира, координира взаимоотношенията между тези хора. Може би и заради това той носи най-голямата отговорност за театралния продукт, подписвайки се под афиша на спектакъла. Ето защо абсолютно необходимо е режисьорът да има силен характер, да бъде волеви, решителен, организиран и да знае, че в тази своя дейност, не може да има почивен ден, не може да разчита на разграфена справедливост на протичането на неговия живот.
Но може би режисьорът получава и най-големите похвали от публиката за своята работа? Наистина той се явява главното действащо лице в една постановка, макар и седейки зад кулисите.
Боя се, че в практиката на българския театър това не е съвсем така. В световния, европейския театър в известен смисъл е така. И театралната критика, и журналистите, и всички, които се занимават с театралното дело, знаят каква е професията на режисьора и какво е неговото място в цялостното сътворяване на театралния акт. Колкото и да е странно в българското театрално пространство все още се водят малко дилетански и безмислени спорове кой е по-важният в театъра – актьорът или режисьорът, какво е място на режисьора и т.н. Оттук произтича и логиката, че не винаги по достойнство се оценява онова, което той извършва. Да, той се споменава, но любимци на публиката са актьорите. Това е и в природата на тяхната професия. В крайна сметка, те са на осветеното сценично пространство, тяхно е ходенето по мъките в един спектакъл и естествено много директно и бързо е правото им да получат аплодисментите на публиката, да получат веднага наградата за положените усилия. При режисьора тази награда идва по – късно, по заобиколен начин. Ако трябва да бъда честен – за българския режисьор същинската награда е радостта на публиката при възприемането на спектакъла, аплодисментите към актьорите, към това, което се получава на сцената. Не бих твърдял, че режисьорът е лишено от суета същество. Но българският режисьор е по-дисциплиниран творец. В това отношение той не е разглезен и ми се струва, че по някой път се задоволява и с малко от това, което представляват богатствата на суетата, удоволствията на това да бъдеш творческа и публична личност.
Казвате, че в спектаклите си се интересувате от екзистенциалното, а също че публиката е привлечена от историите, които разказвате и от начина, по който ги разказвате.
От доста време съм загърбил проблемите на конкретно протичащото битие, т. нар. неща от живота. Не защото считам едно такова любопитство към нещата от живота на човека за лекомислено и за недостатъчен повод да се прави театрална история. Правил съм такива спектакли и за себе си съм стигнал до убеждението, че няма какво повече да разкажа като театрална игра. От доста години все по-упорито ме занимават по-универсални въпроси, онези, които наричаме “проклети” въпроси, които обхващат цялостното битие на човешкото същество – за какво живее човек; защо е на този свят; какво означават мъжът и жената; какво е животът и смъртта; какво е протичащото време на едно човешко битие; защо ако човек се ражда, той трябва и да умре; защо всичко от човешкото битие, което представлява един миг от огромното протичащо време, без начало и без край, трябва да е изпълнено с такова жестоко напрежение, да бъде несекваща битка – между половете, между отделните човешки същества, между социалните общности; какво е любовта; защо е най- присъщото на човека явление и т.н. Разбира се, част от тези въпроси се разполагат в пространството на ирационалното, на мистичното, на онова, което не е лесно познаваемо. Смятам, че изкуството и в частност изкуството на театъра е онази възможност не само да поставя подобни въпроси чрез текстовете, които интерпретирам, но и опит да намеря някакви отговори – хипотези, да си представя как биха могли да бъдат те. Както се казва, в духа на шегата: за радост и поука на вечно неучещото се от собствените си грехопадения и от собствените си истории човешко същество. Театралното пространство е място, в което се сътворяват чудеса, може да се спира времето, да се пуска да тече обратно, да се разказват всякакви чудесни, магични истории, в които човекът да се огледа – с респект, със страх, с удивление и с чувството, че да бъдеш човек не е просто празно говорене, че човешкият живот си заслужава да се живее и че човешкото битие е изпълнено не само с напрежение, мъка, страдание, но и с удоволствие от висш порядък, удоволствия, които донасят богатият духовен живот, любовта, приятелството и т.н. Ето как аз разбирам театъра и затова търся текстове, които съдържат възможността да се разказват истории от т.нар. екзистенциален порядък.
Сега сме на границата на два века. Според вас какъв ще бъде театърът на новия век? Как си го представяте? Дали би бил същият както досега или има нещо, което коренно ще го различава?
Струва ми се, че театърът ще се нарича “театър” докато има сцена, режисьори, художници, композитори, актьори, които да играят, докато има игра на тази дъсчена сцена и има зрители, които непосредствено да следят и съпреживяват тази игра. Независимо дали харесват или отхвърлят тази игра, дали одобрявайки седят в театралния салон или го напускат, ядосано тръшвайки вратата след себе си. Може би малко семпло описвам това изкуство, но то е от преди не знам колко века. В неговата природа има нещо консервативно, задължително, за да бъде наричано това изкуство “театър”. Разбира се, в третото хилядолетие може да се очаква невероятен технологичен бум, такива технологични постижения, които моето и на повечето хора въображение не би стигнало, за да си ги представят – ето вече се говори за виртуалната реалност. И това не е научна фантастика, а своеобразна действителност. Някои прибързват да свързават театралното изкуство с виртуална реалност. Аз се безпокоя, че това би могло да се нарече нещо друго, но не и театър. Вероятно в третото хилядолетие тези, които ще живеят тогава – следващите поколения – ще бъдат свидетели на нов вид изкуство. Така, както поколенията от края на миналия век и началото на този, бяха свидетели на създаването на киното като изкуство. А няколко десетилетия след това и на появата на телевизора и възможностите на тази медиа да създава своя зрителна аудитория – медиа, която също се превръща в своеобразно изкуство, в която има и от киното, и от театъра и т.н. Навярно технологичните постижения ще доведат до създаването на ново визуално изкуство, което не мога да назова какво ще бъде. Но театърът, такъв, какъвто го знаем, ще има място сред визуалните изкуства. Сигурно хората от по-следващите поколения ще изпитват потребност от него. Или ще имат носталгия към театъра като изкуство на непосредственото участие в ставащата тук и сега игра.
Казвате, че се стремите към високо професионален театър. Какво е мястото на театъра в България в момента и по какъв начин нашият театър се вписва в световните тенденции? Дали допринася нещо ново със своята визия, игра?
Мисля, че театърът ни в най-добрите си изяви, съвсем успешно се вписва в общото европейско театрално пространство. Според мен, няма никакви основания българският театър да има комплекси за провинциализъм, за културна или артистична недостатъчност. Това особено важи за последното десетилетие, когато паднаха бариерите, които ограничаваха диалога, съприкосновението на театралната култура от Изток и Запад. Тогава имаше ограничаване на информацията и театралите от източните страни не можеха да пътуват, да гледат, да четат и разбират какво става в театралния свят, какво занимава техните колеги от западния театрален свят. Сега българските театрални творци са много добре информирани. Макар че и преди намираха начин да се информират. Такава беше и нагласата им – малко опозиционна, да правят театър въпреки ограниченията, въпреки всичко, да се занимават с кръг от проблеми и културни явления, които същестуват в европейското театрално пространство. Разбира се, средствата, с които трябваше да изричат всичко това, бях по-особени. Често пъти и Езопови. Но основната позитивна, съграждаща енергия на българските театрални творци е част от причината българският театър да не е в окаяно състояние и да не изостава на светлинни години от театъра в Европа и по света. Безпокоя се, че в това десетилетие, чиято най-отличителна черта е преостройването, огромната метаморфоза, която преживява обществото, във всички негови направление, включително и в културата, създава трудни и често мъчителни ситуации за изкуствата. Става ясно, че театралното изкуство не е евтино. Един интересен, атрактивен театрален спектакъл изисква много средства. Боя се, че в момента българската култура и театър не разполагат с достатъчно такива, за осъществяването на интересни проекти. От друга страна, не е тайна, че българските театрални творци са ниско заплатени хора. Разликите в заплащането ни в сравнение с колегите ни от Европа и даже с някои близки страни, като например Словения, са потискащо големи. Животът на българския театрален деец е труден. Той не е много мотивиран.
Все пак се появиха ново поколение и актьори, и режисьори. Вашата дъщеря също е актриса.
Да, но аз съм свидетел на проблемите, които имат и моята дъщеря, и нейните колеги. Свидетел съм на какво изпитание са подложени мои бивши студенти, вече млади режисьори. На това как трудно достигат до възможността да осъществят един или друг свои театрален проект. Това означава да работят постоянно, за да могат, от една страна да подържат професионалната си кондиция, и от друга – откритията на тяхното въображение, на техния душевен взор, мисъл, бързо да се превръщат в театрална история. А това става доста трудно. Това, което, в края на крайщата, поддържа в мен някакъв умерен оптимизъм, е, че българските театрални дейци са някаква особена издържлива порада хора и са майстори – знаят две и двеста, могат от нищото да направят нещо. Най-малко това е една от причините да могат да работят активно и да правят сериозни спектакли, които правят впечатление не само на българската публика, но и на театралните хора в Европа. И това не са голословни, патриотични приказки. Достатъчно е да си припомним, че почти всяка година спектакли, включително и на млади режисьори, току-що завършили обучението си в нашата Театрална академия, вече пътешестват по значими театрални фестивали и печелят аплодисментите на театралната публика и на специализираната театрална критика. Но се безпокоя, че тази издържливост, това факирство, този гол ентусиазъм да се работи за каузата на изкуството, не биха могли да продължат дълго време. И ако в следващите няколко години не се подобрят предимно икономическите условия, в които живеят и работят театралните ни дейци, българският театър може да понесе много сериозни поражения. Може да бъде завладян от апатия, каквито симптоми вече има, да започне емиграция на най-талантливите ни хора и то не непременно навън, в чужбина, в развитите страни, а да се превърне във вътрешна емиграция, в нежеланието на хората да се занимават с театрално изкуство и обръщане към други дейности и професии. Това безпокойство не е само мое, а и на голяма част от хората, които работят в българския театър, хора от различни поколения, но свързани с любовта си към театралното изкуство и с това, че за тях то е кауза, която трябва да бъде отстоявана, в името, на която човек принася много жертви.
Коя е най-голямата жертва, която вие сте принесли в името на театъра?
Режисурата е самотно занимание. Това се предполага и е заложено в природата на самата професия. Режисьорът е човек, който добре познава мъките на творчеството, на сътворяването, на измислянето. Той добре познава и мъките на това да обединиш усилията на много хора и интереси, които в повечето случаи са много разнопосочни. Той познава и мъката от това как във въображението му се изгражда идеалният образ на бъдещия спектакъл и как, когато той започне да се реализира, минавайки през реалностите, които се наричат постановачен процес и субектите, които участват в него, от този идеален образ понякога остава твърде малко. Самата професия диктува на режисьора да бъде самотник, да не си позволява това, което всички останали биха могли да си позволят. Винаги в името на работата, на създаването на спектакъла, той е задължен да поддържа дистанция с тези, с които работи, включително и с актьорите. По правило, режисьорът няма много приятели в театъра. Ще спомена нещо, което е анекдотично – режисьорът не може да си позволява често да се влюбва и разлюбва с актрисите и колежките от театъра. Общо взето, неговата природа трябва да бъде особена – горещо–студена емоционална сплав. Казвам това, защото режисьорът ръководи една общност и е длъжен да го прави така умело, че да я доведе до успех. Красиви приказки за голямо изкуство могат да обаят актьора един път, два пъти, три пъти…Но ако на третия път не получи успех, вече е склонен да забрави съществуването на този режисьор и да потърси друг, който ще го доведе до успех. В известен смисъл, режисьорът трябва да дава професионален и морален пример, защото в него се оглеждат всички интереси, стремежи. Това никак не е леко. Така че някак си изначално, по силата на тази професия, режисьорът е обречен на известна самота. Тя е и човешка самота.
Може би в случая е много важна ролята на семейството.
О, да, разбира се. Лично за мен семейството, моят дом е моят малък остров, моята малка щастлива Аркадия. Там бих могъл да споделям не само проблемите от протичащото ми професионално битие, но и своите мечти за театър. И същевременно и тук трябва да бъда внимателен – да не се прекрачва определена граница, когато започваш прекалено много да натоварваш близките си с проблемите на собствената професия. Изходът, разбира се, са всички онези възможни дейности, които режисьорът би могъл да упражнява извън театъра – онези мили занимания, които наричаме хобита.
Какви са вашите хобита?
Моето е да чета най-различни книги. Но когато съм много преуморен най-много обичам да чета криминалета, трилъри и научна фантастика. Иначе, когато съм по-спокоен, в по-добра физическа кондиция, когато сетивата ми са свежи, се занимавам с по-сложна художествена литература, теоретична литература. Обичам да пиша малки студии, които имат теоретичен характер и които са свързани с моята работа върху един или друг спектакъл.
Четох, че като млад сте се занимавали и с баскетбол. Сега може би сте се отказали от спорта или нямате достатъчно време?
Да, навремето бях доста добър баскетболист, една от гордостите на моя роден град Варна. Но за жалост, когато бях втори или трети курс в Театралната академия, постепенно загърбих този спорт. Не защото нямах желание да го упражнявам, даже имаше и възможност – в спортно дружество “Академик”, но нямах време и сили. Още в академията започнах да проумявам, че за онази всеобемаща съществото на човека игра, каквато е театралната, понякога 24 часа са малко. Тя е като един своеобразен Молох – поглъща те изцяло. И тук няма никакви сантименталности. Както пее Слави Трифонов: “Няма не мога, няма не искам”. Или се занимаваш с театър, или почваш да се разпиляваш и тогава не биха ти се случили онези добри мигове, каквито са един добър театрален спектакъл с една добра съдба сред публиката. Иначе обичам да гледам и баскетбол, футболен запалянко съм, понякога ходя на мачове и пряко съпричаствам в този особен вид спектакъл, какъвто е спортната игра. Опитвам се да поддържам физическа кондиция като правя нормалните физически упражнения, разходки из природата заедно с моето семейство. Есенно време ние обикаляме горичките и поляните край парка “Камбаните”, където живея – в края на града и сме съвсем близо до природата, до Витоша. Обичаме да берем шипки, глогинки, кленови листа и т.н. Природата е много красива и полягам усилия, заедно със семейството си, да се възползваме от тези мигове, които действително просветляват душата на човека, когато усети възможност да се слее с нея, с нейното спокойствие, равновесие и с нейната своеобразна мъдрост и чистота.
3 декември 1999 г., София
Коментари
Публикуване на коментар