След НАТФИЗ “Кръсю Сарафов”, където Симеон Владов завършва специалност “актьорско майсторство”, няколко години работи в Пернишкия театър, а след това е на свободна практика. Участва в представления на Свободния театър в София и театър “Инверсия”. Пее в хор “Аква”, а след разпадането му продължава с “Акапелната формация от актьори”, която по-късно носи името “Аспея”. През 1995 г. създава собствена попрок група “СТОБ”, която в последствие се разпада. Той е един от известните актьори, които осъществяват дублажа на филмите в Българска национална телевизия и в други медии.
Със Симеон Владов се запознах през 1995 г. в качеството му на вокалист на група “СТОБ”. През следващите години съм го интервюирала няколко пъти и съм оставала очарована от неговата откровеност и артистичност.
Макар че го наблюдавам от страни, мисля че за това време той не се промени много, може би стана по-целенасочен и по-упорит в преследването на целите, които си поставя. Наистина е хубаво, когато човек вярва в себе си и знае какво иска да постигне, защото тогава рано или късно реализира мечтите си и бива ощастливен. Важно е да знаеш кой си, на къде си тръгнал и какво си готов да дадеш. Ако това е любовта и таланта, то тогава резултатите винаги ще бъдат добри и ще радват много хора.
Самото интервю е направено на втория етаж във вече бившия “К.Е.В.А.” (“Клуб за естетическо възпитание на артиста”) – едно интервю “на бързо”, което, надявам се, успява да изрази “забързания” характер на Симеон Владов.
Как реши да станеш актьор, кое те подтикна, занимаваш се и с музика?
Симеон Владов: От малък мечтаех да стана актьор. Някъде към 10-11-годишен вече бях убеден, че ще стана актьор, т.е., че много го искам и рано или късно ще се опитам да осъществя мечтата си. Естествено никой не знаеш за това. Първият път когато кандидатствах в Театралната академия не ме приеха, защото бях донаборник и тях рядко ги приемаха. Вторият път кандидатствах по време на полагаемия ми се отпуск от казармата. Подготвих се сам. Прие ме проф. Любомир Кабакчиев, Бог да го прости, но той почина месец по късно. Така че приемането си във ВИТИЗ дължа на него – приеме без да ме познава, явно съм показал данни. Беше голяма радост и щастие. Иначе се изявявам от малък, подобно на много други деца. Свирил съм на пиано в читалището в Ботевград, където съм роден. Рецитирах стихове, участвах в училищни продукции и театрални постановки.
А помниш ли първото си стихотворение?
Не, но си спомням първата песничка. Май че беше в детската градина. Звучеше така:
“Мила мой мамо, сладка и добричка,
ай, да знаеш, мамо, колко те обичкам.”
Много ме караха да я пея – както в детската градина, така и в работата на майка ми. Жените ме качваха на една голяма маса и им пеех и ги забавлявах.
Това ли те накара по-късно да се насочих и към музиката?
О, да. Като станах на 15-16 години доста се колебаех дали да не запиша Консерваторията – от доста години свирех на пиано, пеех (явно съм наследил майка си, защото тя като млада се е занимавала с пеене, щяла е да стане народна певица, но са й попречили битови пречки). Избрах ВИТИЗ, защото ако един актьор може да пее професионално, ще му е по-лесно да се занимава като актьор и певец. Докато ако си професионален павец е по-трудно да играеш в театъра и киното.
Ти си актьор на свободна практика. Трудно ли е и какви са ситуациите, в които попадаш?
Общо взето това е ходене по мъките. От четири години съм на свободна практика. След като завърших Театралната академия четири сезона играх в Пернишкия театър. Но през 1995 г. реших да напусна държавния театър и да остана на свободна практика. Просто ето така, без никаква причина. Може би ми писна да стоя в не много здравословната за мен атмосфера в театъра. И изведнъж пред мен се откриха много широки хоризонти, които преди това, в държавния театър, нямах. Започнах да пея в Музикална формация “АКВА”, да се занимавам с дублажи в телевизията, да играя в частния Свободен театър в София, да се занимавам с поп и рок музика в група “СТОБ”. Трудно е, защото днес имаш работа и пари, а утре може и да нямаш. Българинът е свикнал, а и хората така сме устроени, да искаме нещо сигурно. А в цял свят актьорската професия е свободна. Там няма заплати. Държавните театри са малко и 80-90% от актьорите са на свободна практика.
Коя е ролята, с която най-много се гордееш?
Обичам всичките си роли. Май всеки актьор казва това, защото когато си работил върху даден текст, роля, опитал си да се слееш с даден герой, обичаш всичките си роли. Но все пак има няколко, които се открояват. Мисля, че най-много обичам и съм вложил най-много неща от себе си, което и публиката оцени, в ролята на лудия писател във “Фрагменти” на Мари Шисгъл, където играех разстроен човек. Това бяха три отделни герои, слети в една личност. Както и ролята ми на Антифол от Сиракуза и Антифол от Ефес в “Комедия от грешки” на Шексир в Пернишкия театър, режисьор Симеон Димитров, а също и ролята на сляпото момче в пиесата “Пеперудите са свободни” на Слейд.
Разкажи ми повече за хор “АКВА”! Това е много интересен хор, защото в него участват само актьори и пеете преработени народни песни.
За съжаление музикална формация “АКВА” се разпадна. И сега, типично по български, има две формации. Едната остана “АКВА”. А другата, в която продължавам да пея е “Акапелната формация от актьори”, с абривиатура “АКФА” (по-късно “Аспеа” – б.м.). Имаме нов диригент – Димитър Борисов. Работата е интересна, защото сме млади хора, много ексцентрични, артистични. Държа да подчертая, че пеем професионално. Всеки един от нас, в една или друга степен, се е занимавал с музика и продължава до сега. Освен преработени народни песни, пеем автентични народни песни, както и църковно-славянски песнопения.
Да поговорим и за трета част от твоята дейност – телевизията. Ти си един от най-популярните гласове от малкия екран. А за мен и най-популярният, защото безпогрешното те разпознавам и съм те чувала в най-невероятни варианти. Разкажи ми повече за тази дейност! Това е доста трудна работа.
В противоречие с ширещото се мнение у нас, че е лесна работа, аз също твърдя, че не е лесна. В България и в частност БНТ сме около трийсетина актьори, които се занимаваме с дублаж на филми. Работата не е лесна, защото освен, че трябва да имаш хубав тембър, интересен глас, не трябва да имаш говорни дефекти, а също и да имаш много бърз рефлекс. Свидетел съм, че доста хора се опитваха, но не всички успяха да се лансират в дублажа. Работя с почти всички режисьори, т.е. не съм от тези актьори, които работя само с един режисьор. Затрупан съм с работа, даже вече отказвам предложения. Дублирал съм какво ли не – игрални единични филми, игрални сериали, френски, английски, американски, австралийски, руски филми, както и документални филми. А и анимация – това е моята любима област, защото там актьорът, казано искрено, може да се разпищоли и да дублира какво ли не – малки деца, вещици, папагали, най-различни животни.
Случвало ли ти се е, когато дублираш някой актьор, да ти се иска ти да изиграеш неговата роля?
О, да, много пъти. Ето сега се сещам за филма “Обикновени хора” на Робърт Редфорд, който преди доста години е взел “Оскар” за най-добър филм, а мисля и за режисура. Главата роля се изпълнява от Тимъти Далтън, който играе юноша с големи лични проблеми от духовно естество. Много ми се искаше да изиграя тази роля. Но… Само успях да го дублирам във филма. Преди известно време дублирахме “Кралица Марго” с Изабел Аджани. Там бях един от братята й. Има филми, в които, докато дублираме с колегите, се поставяме на мястото на актьорите и ни се иска да ги изиграем. Но, за съжаление, в момента почти няма българското кино.
Имаш ли желание да работиш като актьор на голям екран?
Разбира се и мисля, че бих могъл да се справя, защото вече имам опит – от 5-6 години играя на сцената, занимавам се и с други неща свързани със сцената. Като студент се снимах в един български филм, който се казва “Право на избор” и мина незабелязано по екраните. Бе на един млад режисьор, който по-късно почина. В него играеха Катерина Евро, Стефан Сърчаджиев, а ние, студентите от ВИТИЗ играехме войници. Това ми беше първата, много вълнуваща, среща с киното. После се снимах в две чужди продукции – италиански, които снимаха в България, защото тук им е по-евтино. И в двата филма играех убиици. Не знам защо ме взеха за такиви роли. Аз с моята невинна физиономия… Като кажа това, приятелите ми се смеят, но явно нямам чак толкова невинна физиономия. Играех много върли, свирепи убиици, които накрая ги убиваха. Доста стабилни, солидни роли като ангажимент. За съжаление, през последните години не съм се снимал в български филм.
От толкова много ангажименти остава ли ти време за семейството. Наскоро стана татко. Как се чувстваш?
Да, преди по-малко от два месеце ми се роди син, който се казва Преслав. Много добре се чувствам. Това са неизпитвани усещания. Не могат да се опишат. Щастлив съм. Той е много сладко бебче. Гледат се с майка си. Съпругата ми е художник. И тя е на свободна практика. Тя рисува стенопис и живопис. По цял ден съм на работа и когато вечер се прибера, се занимавам с него. Много е хубаво човек да има дете. Не съм вярвал, че наистина е толкова хубаво.
Смяташ ли, че той ще наследи твоята професия или тази на майка си?
А, не. Много се надявам да има някакви други способности. Надявам се да е интелигентен, да има чувство за хумор и да има таланта за нещо. Но не е задължително да бъде в сферата на изкуството. Може да стане добър лекар или добър пилот, или Бог знае какво. Но ако има някакви такива заложби, естествено няма да го спирам. Ще се опитам да му покажа и лошите страни на тази професия, защото на мен никой не ми ги показа. И аз следвайки мечтата си я осъществих докрай. Макар, че и да ми бяха казали, пак щях да я гоня и да се опитам да стана актьор. Докато човек сам не се опари от някой неща в живота и сам не реши, с какво иска да се занимава, какво и да му говорят е безмислено. Надявам се синът ми да е добър и щастлив човек.
Имаш ли някакви занимания, които са само твои, накакъв вид хоби или нещо, което обичаш да вършиш?
Моето хоби е да скитам. Няма значение дали ще е по градове, местности, планини, езера, реки. Много обичам природата. Имам нужда от досега с нея. Явно имам някакво скитническо чувство. Не се застоявам на едно място. Освен това, вкъщи, със съпругата ми, сме направили много интересна колекция от най-различни екзотични растения, множество красиви кактуси. С нея събираме камъни с най-различна форма и цветове, някои полускъпоценни, други не. Видим ли някъде камък с интересна форма или цвят, веднага го прибираме. Както приятелите ни се шегуват - вкъщи е станала една каменоломна. Казват: “Ще видиш, като още малко порастне синът ти и започне да хвърля камъните по прозорците или стените, как ще бъдеш принуден да ги изхвърлиш.” Надявам се, че ще мога да му обясня да не ги хвърля или да изкоренява растенията. Но ако се случи - здраве да е. Важно е, той да е добре.
30 юли 1999 г., София
Със Симеон Владов се запознах през 1995 г. в качеството му на вокалист на група “СТОБ”. През следващите години съм го интервюирала няколко пъти и съм оставала очарована от неговата откровеност и артистичност.
Макар че го наблюдавам от страни, мисля че за това време той не се промени много, може би стана по-целенасочен и по-упорит в преследването на целите, които си поставя. Наистина е хубаво, когато човек вярва в себе си и знае какво иска да постигне, защото тогава рано или късно реализира мечтите си и бива ощастливен. Важно е да знаеш кой си, на къде си тръгнал и какво си готов да дадеш. Ако това е любовта и таланта, то тогава резултатите винаги ще бъдат добри и ще радват много хора.
Самото интервю е направено на втория етаж във вече бившия “К.Е.В.А.” (“Клуб за естетическо възпитание на артиста”) – едно интервю “на бързо”, което, надявам се, успява да изрази “забързания” характер на Симеон Владов.
Как реши да станеш актьор, кое те подтикна, занимаваш се и с музика?
Симеон Владов: От малък мечтаех да стана актьор. Някъде към 10-11-годишен вече бях убеден, че ще стана актьор, т.е., че много го искам и рано или късно ще се опитам да осъществя мечтата си. Естествено никой не знаеш за това. Първият път когато кандидатствах в Театралната академия не ме приеха, защото бях донаборник и тях рядко ги приемаха. Вторият път кандидатствах по време на полагаемия ми се отпуск от казармата. Подготвих се сам. Прие ме проф. Любомир Кабакчиев, Бог да го прости, но той почина месец по късно. Така че приемането си във ВИТИЗ дължа на него – приеме без да ме познава, явно съм показал данни. Беше голяма радост и щастие. Иначе се изявявам от малък, подобно на много други деца. Свирил съм на пиано в читалището в Ботевград, където съм роден. Рецитирах стихове, участвах в училищни продукции и театрални постановки.
А помниш ли първото си стихотворение?
Не, но си спомням първата песничка. Май че беше в детската градина. Звучеше така:
“Мила мой мамо, сладка и добричка,
ай, да знаеш, мамо, колко те обичкам.”
Много ме караха да я пея – както в детската градина, така и в работата на майка ми. Жените ме качваха на една голяма маса и им пеех и ги забавлявах.
Това ли те накара по-късно да се насочих и към музиката?
О, да. Като станах на 15-16 години доста се колебаех дали да не запиша Консерваторията – от доста години свирех на пиано, пеех (явно съм наследил майка си, защото тя като млада се е занимавала с пеене, щяла е да стане народна певица, но са й попречили битови пречки). Избрах ВИТИЗ, защото ако един актьор може да пее професионално, ще му е по-лесно да се занимава като актьор и певец. Докато ако си професионален павец е по-трудно да играеш в театъра и киното.
Ти си актьор на свободна практика. Трудно ли е и какви са ситуациите, в които попадаш?
Общо взето това е ходене по мъките. От четири години съм на свободна практика. След като завърших Театралната академия четири сезона играх в Пернишкия театър. Но през 1995 г. реших да напусна държавния театър и да остана на свободна практика. Просто ето така, без никаква причина. Може би ми писна да стоя в не много здравословната за мен атмосфера в театъра. И изведнъж пред мен се откриха много широки хоризонти, които преди това, в държавния театър, нямах. Започнах да пея в Музикална формация “АКВА”, да се занимавам с дублажи в телевизията, да играя в частния Свободен театър в София, да се занимавам с поп и рок музика в група “СТОБ”. Трудно е, защото днес имаш работа и пари, а утре може и да нямаш. Българинът е свикнал, а и хората така сме устроени, да искаме нещо сигурно. А в цял свят актьорската професия е свободна. Там няма заплати. Държавните театри са малко и 80-90% от актьорите са на свободна практика.
Коя е ролята, с която най-много се гордееш?
Обичам всичките си роли. Май всеки актьор казва това, защото когато си работил върху даден текст, роля, опитал си да се слееш с даден герой, обичаш всичките си роли. Но все пак има няколко, които се открояват. Мисля, че най-много обичам и съм вложил най-много неща от себе си, което и публиката оцени, в ролята на лудия писател във “Фрагменти” на Мари Шисгъл, където играех разстроен човек. Това бяха три отделни герои, слети в една личност. Както и ролята ми на Антифол от Сиракуза и Антифол от Ефес в “Комедия от грешки” на Шексир в Пернишкия театър, режисьор Симеон Димитров, а също и ролята на сляпото момче в пиесата “Пеперудите са свободни” на Слейд.
Разкажи ми повече за хор “АКВА”! Това е много интересен хор, защото в него участват само актьори и пеете преработени народни песни.
За съжаление музикална формация “АКВА” се разпадна. И сега, типично по български, има две формации. Едната остана “АКВА”. А другата, в която продължавам да пея е “Акапелната формация от актьори”, с абривиатура “АКФА” (по-късно “Аспеа” – б.м.). Имаме нов диригент – Димитър Борисов. Работата е интересна, защото сме млади хора, много ексцентрични, артистични. Държа да подчертая, че пеем професионално. Всеки един от нас, в една или друга степен, се е занимавал с музика и продължава до сега. Освен преработени народни песни, пеем автентични народни песни, както и църковно-славянски песнопения.
Да поговорим и за трета част от твоята дейност – телевизията. Ти си един от най-популярните гласове от малкия екран. А за мен и най-популярният, защото безпогрешното те разпознавам и съм те чувала в най-невероятни варианти. Разкажи ми повече за тази дейност! Това е доста трудна работа.
В противоречие с ширещото се мнение у нас, че е лесна работа, аз също твърдя, че не е лесна. В България и в частност БНТ сме около трийсетина актьори, които се занимаваме с дублаж на филми. Работата не е лесна, защото освен, че трябва да имаш хубав тембър, интересен глас, не трябва да имаш говорни дефекти, а също и да имаш много бърз рефлекс. Свидетел съм, че доста хора се опитваха, но не всички успяха да се лансират в дублажа. Работя с почти всички режисьори, т.е. не съм от тези актьори, които работя само с един режисьор. Затрупан съм с работа, даже вече отказвам предложения. Дублирал съм какво ли не – игрални единични филми, игрални сериали, френски, английски, американски, австралийски, руски филми, както и документални филми. А и анимация – това е моята любима област, защото там актьорът, казано искрено, може да се разпищоли и да дублира какво ли не – малки деца, вещици, папагали, най-различни животни.
Случвало ли ти се е, когато дублираш някой актьор, да ти се иска ти да изиграеш неговата роля?
О, да, много пъти. Ето сега се сещам за филма “Обикновени хора” на Робърт Редфорд, който преди доста години е взел “Оскар” за най-добър филм, а мисля и за режисура. Главата роля се изпълнява от Тимъти Далтън, който играе юноша с големи лични проблеми от духовно естество. Много ми се искаше да изиграя тази роля. Но… Само успях да го дублирам във филма. Преди известно време дублирахме “Кралица Марго” с Изабел Аджани. Там бях един от братята й. Има филми, в които, докато дублираме с колегите, се поставяме на мястото на актьорите и ни се иска да ги изиграем. Но, за съжаление, в момента почти няма българското кино.
Имаш ли желание да работиш като актьор на голям екран?
Разбира се и мисля, че бих могъл да се справя, защото вече имам опит – от 5-6 години играя на сцената, занимавам се и с други неща свързани със сцената. Като студент се снимах в един български филм, който се казва “Право на избор” и мина незабелязано по екраните. Бе на един млад режисьор, който по-късно почина. В него играеха Катерина Евро, Стефан Сърчаджиев, а ние, студентите от ВИТИЗ играехме войници. Това ми беше първата, много вълнуваща, среща с киното. После се снимах в две чужди продукции – италиански, които снимаха в България, защото тук им е по-евтино. И в двата филма играех убиици. Не знам защо ме взеха за такиви роли. Аз с моята невинна физиономия… Като кажа това, приятелите ми се смеят, но явно нямам чак толкова невинна физиономия. Играех много върли, свирепи убиици, които накрая ги убиваха. Доста стабилни, солидни роли като ангажимент. За съжаление, през последните години не съм се снимал в български филм.
От толкова много ангажименти остава ли ти време за семейството. Наскоро стана татко. Как се чувстваш?
Да, преди по-малко от два месеце ми се роди син, който се казва Преслав. Много добре се чувствам. Това са неизпитвани усещания. Не могат да се опишат. Щастлив съм. Той е много сладко бебче. Гледат се с майка си. Съпругата ми е художник. И тя е на свободна практика. Тя рисува стенопис и живопис. По цял ден съм на работа и когато вечер се прибера, се занимавам с него. Много е хубаво човек да има дете. Не съм вярвал, че наистина е толкова хубаво.
Смяташ ли, че той ще наследи твоята професия или тази на майка си?
А, не. Много се надявам да има някакви други способности. Надявам се да е интелигентен, да има чувство за хумор и да има таланта за нещо. Но не е задължително да бъде в сферата на изкуството. Може да стане добър лекар или добър пилот, или Бог знае какво. Но ако има някакви такива заложби, естествено няма да го спирам. Ще се опитам да му покажа и лошите страни на тази професия, защото на мен никой не ми ги показа. И аз следвайки мечтата си я осъществих докрай. Макар, че и да ми бяха казали, пак щях да я гоня и да се опитам да стана актьор. Докато човек сам не се опари от някой неща в живота и сам не реши, с какво иска да се занимава, какво и да му говорят е безмислено. Надявам се синът ми да е добър и щастлив човек.
Имаш ли някакви занимания, които са само твои, накакъв вид хоби или нещо, което обичаш да вършиш?
Моето хоби е да скитам. Няма значение дали ще е по градове, местности, планини, езера, реки. Много обичам природата. Имам нужда от досега с нея. Явно имам някакво скитническо чувство. Не се застоявам на едно място. Освен това, вкъщи, със съпругата ми, сме направили много интересна колекция от най-различни екзотични растения, множество красиви кактуси. С нея събираме камъни с най-различна форма и цветове, някои полускъпоценни, други не. Видим ли някъде камък с интересна форма или цвят, веднага го прибираме. Както приятелите ни се шегуват - вкъщи е станала една каменоломна. Казват: “Ще видиш, като още малко порастне синът ти и започне да хвърля камъните по прозорците или стените, как ще бъдеш принуден да ги изхвърлиш.” Надявам се, че ще мога да му обясня да не ги хвърля или да изкоренява растенията. Но ако се случи - здраве да е. Важно е, той да е добре.
30 юли 1999 г., София
Коментари
Публикуване на коментар